Метаданни
Данни
- Серия
- Човешка комедия
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Splendeurs et misères des courtisanes, 1847 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ангелина Терзиева, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013)
Издание:
Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките
Френска, второ издание
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Александър Поплилов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова
Дадена за набор юли 1980.
Подписана за печат октомври 1980.
Излязла от печат ноември 1980.
Формат 84×108/32
Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.
УИК 28,75 Цена 3,26 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
Поглед в чакалнята на Съдебната палата
Азѝ бе неузнаваема. Подобно на актрисите тя бе махнала грима на стара жена, бе сложила червило и белило, а на главата — чудна руса перука. Облечена напълно като дама от квартал Сен-Жермен, която търси загубеното си кученце, тя изглеждаше на четиридесет години, защото бе скрила лицето си зад великолепен воал от черна дантела. Здраво стегнатият корсет поддържаше готваческия й стан. Бе с хубави ръкавици и с малко по-големичък турнюр; от нея лъхаше на пудра като от маршалските жени. Както си играеше с една чантичка със златна рамка, тя раздвояваше вниманието си между стените на Палатата, където очевидно влизаше за първи път, и каишката на едно хубаво King’s Dog[1]. Тази знатна вдовица бе скоро забелязана от облеченото в черни тоги население на съдебната чакалня.
Освен адвокатите без дела, които метат пода на залата с дългите си тоги и се обръщат към знаменитите си колеги с малките им имена, по примера на знатните велможи, за да помислят хората, че и те принадлежат към съдийската аристокрация, тук често се виждат търпеливи млади хора, застанали в обожание пред адвокатите, стърчащи с часове за едно-единствено дело, оставено за най-накрая, което би могло да мине по-рано, ако адвокатите на първите дела пожелаят да изчакат. Интересно би било да се нарисува картината на различията, съществуващи между всички тези хора в черни тоги, които се разхождат в огромната зала по трима, понякога по четирима, чиито разговори са като бръмчене в тази така сполучливо наречена чакалня, защото ходенето изхабява адвокатите също така, както и прекаленото говорене; такава картина обаче ще намери място за проучване, посветено на парижките адвокати. Азѝ разчиташе на шляещите се в Палатата, тя се смееше в себе си на някои шеги, които бе дочула, и най-после успя да привлече вниманието на Масол — млад стажант, зает повече с четене на „Газет де Трибюно“, отколкото с клиентелата си; той предложи засмяно услугите си на тази тъй приятно парфюмирана и тъй богато облечена жена.
Азѝ обясни с тъничък глезен глас на любезния господин, че е дошла по призовка на един следовател, господин Камюзю…
— А! За делото „Рюбампре“…
Делото си имаше вече име!
— О, тя не е за мене, а за камериерката, едно момиче на име Йороп, което стоя при мен едно денонощие и избяга, като видя, че портиерът ми носи тази обгербвана хартия.
После, като всички застаряващи жени, чийто живот преминава в бъбрене край огъня, тя се разприказва, подтиквана от Масол, отвори разни скоби, разказа колко е била нещастна с първия си мъж — един от тримата директори на касата на опълченската армия. Тя се допита до младия адвокат дали трябва да заведе дело срещу зет си, граф дьо Гро-Нарп, с когото дъщеря й живеела много зле, и дали законът й дава право да разполага с имуществото му. Въпреки усилията си Масол не можеше да разбере на кого е дадена призовката: на господарката или на прислужницата. В първия момент той се бе задоволил с един поглед върху този съдебен документ, чиито бланки са много добре известни на всички, защото за по-голяма бързина са отпечатани така, че на следователските писари остава само да попълнят празните места с името, адреса на свидетеля, часа, когато той трябва да се яви, и т.н. Азѝ караше адвоката да й дава обяснения за Съдебната палата, която тя познаваше по-добре от него; накрая го запита в колко часа идва господин Камюзо.
— Обикновено следователите започват разпитите си към десет часа.
— Сега е десет без четвърт — каза тя, като погледна едно красиво часовниче, истински шедьовър на златарското изкуство, което накара Масол да помисли: „Гледай къде се завира богатството!“