Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (149)

Глава, в която Жак Колен се отказва от властта си на шеф

— Господин главен прокурор — каза Жак Колен сериозно, — както знаете, аз бях осъден на пет години каторжен труд за фалшификация. Но обичам свободата!… Тази моя любов, както и всяка друга любов, са насочи в обратно направление; в прекаленото си обожание влюбените се скарват. Тъй като бягах и всеки път ме връщаха, изкарах в каторгата седем години. Така че вие ще помилвате само допълненията в наказанието ми, които аз изкарах в пандиза… извинете, в каторгата. Всъщност аз съм излежал наказанието си и докато не ми изнамерят някоя неприятна история (а аз се обзалагам, че нито правосъдието, нито дори Корантен ще го направят), би трябвало да ми бъдат възстановени правата на френски гражданин. Живот ли е това — да си изгонен от Париж и вечно да те дебнат полицаи? Къде да отида? Какво мога да върша? Вие познавате способностите ми… Видяхте как Корантен, този склад от хитрости и вероломства, призна качествата ми смъртно блед от страх… Този човек ми отне всичко. Той и само той събори кой знае с какви средства и в чий интерес сградата на Люсиеновото щастие… Корантен и Камюзо направиха всичко…

— Не се впускайте в обвинения — каза господин дьо Гранвил, — а се придържайте към фактите.

— Добре! Ето какви са фактите. Онази нощ, като държах вкочанената ръка на младия мъртвец, аз обещах пред себе си да се откажа от безсмислената борба, която водя от двадесет години против цялото общество. След всичко, което ви казах за религиозните си убеждения, ясно ви е, че няма да седна да ви разправям разни попщини… Е, от двадесет години аз гледам обществото откъм опаката му страна, откъм подземията му и се уверих, че развитието на нещата се движи от някаква сила, която вие наричате провидение, аз — случайност, а моите другари — късмет. Всяка лоша постъпка е настигната от възмездие въпреки бързината, с която тя гледа да се измъкне от него. Ако ти върви в тоя занаят на борец, ако имаш кента и четиринадесет на ръка и право да играеш първи, свещта пада и картите изгарят или пък играчът получава апоплектичен удар!… Това е историята на Люсиен. Това момче, този ангел, не бе извършило и сенчица от престъпление; той се остави в ръцете на други, остави други да действуват за него! Щеше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо и да получи титла маркиз, вече имаше състояние. И какво стана! Една проститутка се отравя, скрила парите от някаква рента, и в миг така трудно построената сграда се събаря. И кой ни нанася първия удар? Човек, отрупан с тайни безчестия, едно чудовище, което в света на интересите е извършило такива престъпления (виж „Банковата къща Нюсенжан“), че всяка пара от богатството му е обляна от сълзите на някое семейство, от един Нюсенжан, който в света на парите бе по законен път истински Жак Колен. Впрочем и вие познавате добре ликвидациите и обесническите хитрини на този човек. Моите окови ще сложат отпечатък на всичките ми дела, дори и на най-добродетелните. Когато живееш като топка между две ракети, едната от които се нарича „каторга“, а другата „полиция“, победата е равностойна на безкраен труд, където е невъзможно да бъдеш спокоен. В този момент се извършва погребението и на Жак Колен, господин дьо Гранвил, заедно с погребението на Люсиен, когото точно сега ръсят със светена вода, преди да го отнесат в Пер-Лашез. И на мен ми трябва място не за да живея, а за да умра… При днешното състояние на нещата вие, представителите на правосъдието, не пожелахте да се занимаете с гражданското и общественото положение на освободения каторжник. Законът може да е задоволен, но обществото не е и то си запазва недоверието, като прави всичко, за да си намери оправдание; то превръща освободения каторжник в нетърпимо същество; трябва да му върне всички права, а му забранява да живее в определена зона. То казва на този нещастник: „Не можеш да живееш в Париж — единственото място, където можеш да се скриеш, — нито в предградията му, на толкова и толкова километра!…“ После подлага освободения каторжник на надзора, на полицията. Смятате ли, че е възможно да се живее при такива условия? За да живееш, трябва да работиш, защото от каторга не се излиза с готова рента. Вие правите така, че каторжникът да има ясни отличителни белези, всеки да го разпознава, да бъде с ограничено местожителство, а после мислите, че гражданите ще му вярват, макар че обществото, правосъдието, обкръжаващият го свят нямат никакво доверие в него. Вие го осъждате на глад или на престъпен живот. Той не намира работа и неизбежно е принуден да започне пак стария си занаят, който го отвежда на ешафода. Ето защо, макар че исках да се откажа от борбата срещу закона, аз не намерих за себе си място под слънцето. Само едно ми допада: да стана служител на властта, която тежи над нас, и когато тази мисъл ме обзе, въпросната сила се прояви недвусмислено около мене.

Три знатни фамилии са в ръцете ми. Не мислете, че искам да ги изнудвам… Изнудвачеството е едно от най-подлите убийства. За мен това престъпление е по-злодейско и от убийството. Убиецът се нуждае от кръвожадна смелост. Аз се подписвам под думите си; защото писмата, които ми дават сигурност, ми позволяват да ви говоря така и в този момент ме поставят наравно с вас, мен — престъпника, и вас — съдника; те са на ваше разположение…

Вашият прислужник може да отиде да ги вземе от ваше име, те ще му бъдат предадени… Не искам нищо за тях, не ги продавам! Уви! Господин главен прокурор, когато ги сложих настрана, аз не мислех за себе си, а за опасността, в която един ден би могъл да попадне Люсиен! Ако не приемете предложението ми, аз притежавам повече смелост и съм изпълнен с по-голямо отвращение от живота, отколкото е нужно, за да си пръсна черепа и да ви отърва от себе си… С един паспорт мога да отида в Америка и да живея в самота; имам всички условия, които превръщат човека в дивак… Такива мисли ме вълнуваха тази нощ. Секретарят ви навярно ви е предал онова, което го замолих да ви каже… Като видях какви предпазни мерки вземате, за да спасите паметта на Люсиен от всякакво безчестие, аз ви дадох един жалък дар — моя живот! Не можех вече да издържам, този живот ми се виждаше невъзможен без светлината, която го озаряваше, без радостта, която го въодушевяваше, без целта, която го осмисляше — преуспяването на младия поет, източник на топлина за моя живот, и тогава пожелах да ви дам трите пакета писма…

Господин дьо Гранвил наведе глава.