Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Домът на един доносчик

За да остане да живее на четвъртия етаж на сградата на улица Моано, уважаемият дядо Канкоел (и в къщата го наричаха така) бе открил в разположението на жилището някои особености, които подпомагаха упражняването на зловещия му занаят. Тъй като бе на ъгъла на улица Сен-Рок, от едната страна на къщата нямаше друга постройка. А понеже стълбището я разделяше на две половини, на всеки етаж имаше по две напълно самостоятелни стаи. Те се намираха откъм улица Сен-Рок. Над четвъртия етаж бяха таванските помещения, едно от които служеше за кухня, а другото бе жилище на единствената прислужница на дядо Канкоел, една фламандка, на име Кат, която бе откърмила Лиди. Дядо Канкоел бе превърнал едната от двете самостоятелни стаи в спалня, а втората — в кабинет, изолиран в дъното с дебела междинна стена. Прозорецът откъм улица Моано гледаше към един калкан. Разговаряйки по делови въпроси в този кабинет, избран нарочно с оглед на неприятния им занаят, двамата приятели не се бояха от ничий чужд поглед и от ничие ухо, тъй като между тях и стълбището бе спалнята на Пейрад. От предпазливост, уж за да зарадва кърмачката на детето си, Пейрад бе поставил в стаята на фламандката легло със сламеник, един козяк и много дебел килим. Освен това бе зазидал комина, а кюнецът на печката излизаше през външната стена към улица Сен-Рок. И най-сетне, бе постлал на пода няколко килима, за да не могат обитателите на долния етаж да доловят какъвто и да е шум. Понеже владееше начините за шпиониране, той проверяваше веднъж седмично междинната стена, тавана и пода и ги оглеждаше като човек, който иска да избие досадни насекоми. Увереността, че тук няма кой да го гледа, нито кой да го слуша, бе накарала Корантен да се спре на този кабинет като място за разговори всеки път, когато не правеше съвещанията си в къщи. Единствено генералният директор на полицията в кралството и Пейрад познаваха жилището на Корантен; там той приемаше лица, явяващи се като посредници от името на министерството и двореца; никакъв агент обаче, нито един негов подведомствен не отиваше там, а професионалните дела се обсъждаха при Пейрад. В тази с нищо незабележителна стая се замисляха планове и се вземаха решения, които, ако стените можеха да говорят, щяха да дадат материал за странни летописи и за любопитни драми. От 1816 до 1826 година в нея се обсъждаха огромни интереси. Там се проявиха в зародиша си събитията, които по-късно щяха да тегнат над Франция. Там именно още през 1819 година Пейрад и Корантен (предвидливи като главния прокурор Балар, но по-осведомени от него) си бяха казали: „Щом Луи XVIII не желае да нанесе удар или да се отърве от даден принц, той, значи, ненавижда брат си! Следователно желае да му остави в наследство една революция!“

На вратата на Пейрад бе закачена плоча, по която той понякога намираше странни белези и цифри, писани с тебешир. Тази своего рода алгебра бе съвсем ясна за посветените в нея. Срещу съвсем безличното му жилище бе жилището на Лиди, състоящо се от преддверие, малка гостна, спалня и тоалетна масичка. И вратата на Лиди, като вратата на спалнята на Пейрад, бе направена от четири пласта ламарина между две здрави дъбови дъски, отрупани с ключалки и такава сложна система от резета, че бе трудно да се насилят, също като вратите на затвор. Така че, макар и къщата да бе с проход, с магазин и без вратар, Лиди живееше без страх. Трапезарията, малката гостна и спалнята, чиито прозорци бяха до един украсени с цветя, бяха по фламандски чисти и разкошно подредени. Фламандката-кърмачка не бе напускала никак Лиди, която тя наричаше своя дъщеря. Двете ходеха на църква така редовно, че бакалинът-роялнст, живеещ в същата сграда, на ъгъла на улица Моано и улица Ньов-Сен-Рок, си бе съставил отлично мнение за дядо Канкоел; семейството му, кухнята и продавачите заемаха първия етаж и мецанина. Вторият етаж се обитаваше от собственика, а третият бе даден под наем на един шлифовчик на скъпоценни камъни. Всички наематели имаха ключ от пътната врата. Бакалката приемаше любезно писмата и пратките за тези три тихи семейства, още повече, че на бакалския магазин имаше пощенска кутия. Без тези подробности чужденците и хората, които не познават Париж, не биха могли да разберат тайнствеността и спокойствието, занемареността и безопасността, превръщащи тази къща в някакво изключение за Париж. Настъпеше ли полунощ, дядо Канкоел можеше вече да натъкава мрежите си, да приема шпиони и министри, жени и проститутки, без да го види който и да било на света. Пейрад, за когото фламандката бе казала, че „не би сторил зло и на една муха!“, минаваше за извънредно добър човек. За дъщеря си той не жалеше нищо. След уроците по музика на Шмуке Лиди бе станала толкова добра музикантка, че сама можеше да композира. Тя умееше да оцветява рисунки с туш, да рисува с гуаш и акварел. Всеки неделен ден Пейрад вечеряше с дъщеря си. В този ден човечецът бе само баща. Вярваща, но без да прекалява, Лиди се причестяваше през страстната седмица, а всеки месец ходеше на изповед. От време на време обаче тя си позволяваше малки развлечения. Когато времето бе хубаво, тя се разхождаше в Тюйлери. Това й бе цялото удоволствие, защото водеше извънредно заседнал живот. Обожаваше баща си и бе в пълно неведение относно страшните му способности и тъмни занимания. Никакво желание не бе смутило още чистия живот на това тъй непокварено дете. Стройна, хубава като майка си, надарена с прекрасен глас, с изящно лице, с чудни руси коси, тя приличаше на не толкова реалистичните, колкото пълни с мистика ангели, поставяни от някои художници от епохата преди Ренесанса като фон на картините им със светото семейство. Погледът на сините й очи сякаш изливаше небесни лъчи върху онзи, на когото се спираше. Целомъдреното й, без всякакви модни увлечения облекло излъчваше прелестния аромат на девойка от буржоазията. Представете си някакъв стар демон, баща на един ангел, чрез чийто божествен допир той търси пречистване, и ще имате представа за Пейрад и дъщеря му. Ако някой би опетнил този бисер, бащата щеше да измисли за погубването му страхотна клопка, като онези, в които се хванаха по време на Реставрацията нещастниците, чиито глави паднаха на ешафота. Хиляда екю бяха достатъчни за Лиди и Кат, жената, която тя наричаше своя прислужница.

Като влезе от горната страна на улица Моано, Пейрад забеляза Контансон; той го задмина, изкачи се пръв, чу стъпките на агента си по стълбите и го въведе вътре, преди фламандката да успее да подаде носа си от кухнята. Едно звънче, задвижвано от решетеста вратичка на третия етаж, където живееше шлифовчикът, предупреждаваше обитателите на третия и четвъртия етаж, когато някой идваше при тях. Излишно е да казваме, че щом настъпеше полунощ, Пейрад обвиваше с памук чукчето на звънеца.

— Какво си се разбързал толкова, философе?

„Философ“ бе прозвището, дадено от Пейрад на Контансон, съвсем заслужено от този Епитет на доносчиците. А името Контансон бе, уви, едно от най-старите имена на нормандското феодално дворянство, (Виж романа „Братята утешители“.)

— Разбързал съм се, че има да се вземат някакви си десет хиляди.

— Какво? Нещо политическо ли?

— Не! Дреболия! Барон дьо Нюсенжан, знаете го, стар патентован обирач, се е разбесувал подир някаква жена, която видял във Венсенската гора, и сега трябва да му я намерим, иначе ще умре от любов… Вчера са свикали консулт от лекари, както ми каза лакеят му… Вече съм му измъкнал хиляда франка под предлог, че ще търся принцесата.

И Контансон разказа за срещата между Нюсенжан и Естер, като добави, че баронът имал и някои нови сведения.

— Добре — каза Пейрад, — ще намерим тази Дулцинея; кажи на барона да дойде с кола тази вечер на Шан-з-Елизе, при авеню Габриел, на ъгъла с алея Марини.

Пейрад изпрати Контансон, после почука по уговорения начин на вратата на дъщеря си. Той влезе радостен, тъй като случаят току-що му бе подхвърлил средството, чрез което най-после щеше да получи желаната служба. Настани се в едно удобно валтеровско кресло, целуна Лиди по челото и й каза:

— Изсвири ми нещо…

Тя изсвири една пиеса за пиано от Бетховен.

— Добре го изсвири, сърничке моя — каза той и привлече дъщеря си. — Знаеш ли, че вече навършваш двадесет и една години? Трябва да се омъжиш, защото татко е преминал седемдесетте…

— Щастлива съм тук — отвърна тя.

— Само мен ли обичаш, мен стария и грозния? — запита Пейрад.

— А кого искаш да обичам?

— Ще вечерям с теб, сърненцето ми, предупреди Кат. Смятам да си създам положение, да си намеря служба и да ти намеря съпруг, достоен за тебе… някой добър и способен младеж, с когото да можеш един ден да се гордееш…

— Само един съм видяла, който да ми харесва за съпруг…

— Видяла си такъв мъж?…

— Да, в Тюйлери — продължи Лиди, — мина покрай мене, водеше под ръка графиня Серизи.

— Как се нарича?

— Люсиен дьо Рюбампре!… Бяхме седнали с Кат под една липа; не мислех за нищо. До мен имаше две жени, те казаха: „Ето госпожа дьо Серизи и хубавия Люсиен дьо Рюбампре.“ Погледнах двойката, към която гледаха и те. „Ах, миличка — отвърна другата, — има истински щастливи жени!… На тази всичко се прощава, защото по баща е Ронкьорол, а мъжът й е силен на деня.“ — „Но, миличка — възрази първата. Люсиен й струва много…“ Какво значи това, татко?

— Глупави приказки на хора от висшето общество — отговори добродушно Пейрад на дъщеря си. — Може да са намеквали за някакви политически събития.

— Вие ме запитахте и аз ви отговорих. Ако искате да ме омъжите, намерете ми съпруг да прилича на този младеж…

— Дете! — отвърна баща й. — Красотата у мъжа невинаги е признак на доброта. Надарените с приятна външност младежи не срещат никаква трудност в жизненото поприще, следователно не проявяват никакви способности, те са покварени от предложенията, отправяни им от обществото, за които им се налага по-късно да плащат с лихвата!… Бих искал да ти намеря някого, когото буржоазията, богаташите и глупците изоставят без помощ и без покровителство…

— Кой е той, татко?

— Човек с неизвестни способности… Но, хайде, скъпо мое дете, аз имам начин да разтърся всички тавани на Париж и да изпълня плана си, като дам на чувствата ти съпруг, красив като нехранимайкото, за когото ми говориш, само че с бъдеще, един от белязаните за слава и богатство… О, как не се сетих! Сигурно имам цяло стадо племенници, а сред тях все ще има някой достоен за тебе… Ще пиша в Прованс, а може и да наредя те да пишат!

Странно нещо! В същия миг един млад човек, племенник на дядо Канкоел, примиращ от глад и умора, тръгнал пеш от департамента Воклюз, влизаше в Париж през заставата Итали, за да намери чичо си. В мечтите на семейството, което не познаваше живота му, името Пейрад извикваше множество надежди: мислеха, че се е завърнал от Индия с милиони! Насърчен от такива разкази край огнището, племенникът, наречен Теодоз, предприе дълго пътуване, с цел да открие баснословния чичо.