Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (2)

Други маски

Тогава Растиняк постъпи като милионер, нападнат от пладнешки разбойници: предаде се.

— Драги графе — обърна се той към Шатле, към когото отново се бе доближил, — ако държите на положението си, отнасяйте се с Люсиен дьо Рюбампре като с човек, който един ден ще бъде много по-високопоставен от вас.

С незабележимо движение маската показа задоволството си и отново тръгна след Люсиен.

— Много бързо променихте мнението си за него, драги — отвърна не без основание зачуденият префект.

— Също така бързо, както някои депутати, които гласуват за десните, макар че са от центъра — отвърна Растиняк на този префект и народен представител, чийто глас от известно време не се чуваше в министерството.

— А нима днес съществуват мнения — възрази де Люпо, който ги слушаше, — днес има само интереси. За какво става дума?

— За многоуважаемия господин дьо Рюбампре, когото Растиняк желае да ми представи като някаква важна личност — отвърна депутатът на генералния секретар.

— Драги графе — заяви важно де Люпо, — господин дьо Рюбампре е извънредно ценен млад човек и с толкова силни покровители, че бих бил много щастлив да подновя познанството си с него.

— Вижте го как попада в осѝлото на най-големите хитреци на нашето време — каза Растиняк.

И тримата погледнаха към ъгъла, където бяха застанали няколко души, повече или по малко известни с остроумието си, и мнозина елегантно облечени мъже. Тези господа споделяха наблюденията, остротите и злословията си, за да се забавляват или в очакване на нови развлечения. В тази група с толкова необичаен състав имаше и хора, с които Люсиен на времето бе поддържал сложни връзки — резултат на доказани положителни стъпки, както и на тайни нечисти услуги.

— О, Люсиен, момчето ми, скъпата ми любов, я виж как сме се изкърпили, ремонтирали. Откъде идваме? Значи, пак сме яхнали коня благодарение на подаръците, изпратени от будоара на Флорин. Браво, момчето ми! — каза Блонде и пусна ръката на Фино, за да прегърне свойски Люсиен и да го притисне до гърдите си.

Андош Фино бе собственик на списание, Люсиен бе работил в него почти безплатно, а Блонде сътрудничеше и помагаше с умните си съвети и широките си възгледи. Фино и Блонде олицетворяваха Бертран и Ратоп^[1] с тази разлика, че у Лафонтен котката най-сетне разбира, че е излъгана, докато Блонде продължаваше да служи на Фино, макар да знаеше, че го мамят. Този блестящ наемник на перото щеше още дълго време да остане роб. Под грубоватата си външност и цветистата безочлива глупост, прикрита с остроумие като натъркания с чесън хляб на работника, Фино криеше зверска упоритост. Умееше да скътва каквото събереше — идеи или екю — из нивата на прахосническия живот на писатели и политици. За нещастие Блонде бе предоставил способностите си в услуга на своите пороци и на леността си. Навестяван непрекъснато от нуждата, той беше от племето на сиромасите, съставено от хора, способни да направят всичко в полза на другите и неспособни да направят каквото и да било за себе си — своего рода аладиновци, които се оставят да им отнемат вълшебната лампа. Тези прекрасни съветници имат проницателен и целенасочен ум тогава, когато той не е затормозен от личната заинтересованост. У тях действува не ръката, а мозъкът. Оттам и нередовният им живот, и укорите, с които ги отрупват хора, не така издигнати в интелектуално отношение. Блонде разделяше кесията си с другаря, когото предната вечер бе наранил; вечеряше, пиеше и спеше с оня, когото на другия ден можеше да заколи. Забавните му парадокси оправдаваха всичко. Тъй като гледаше на целия свят като на забава, сам той не искаше да гледат на него сериозно. Млад, обичан, щастлив, станал почти прочут, той не търсеше като Фино да спечели състояние, необходимо на мъжа в зряла възраст.

Най-трудно осъществимата смелост е може би смелостта, от която се нуждаеше в този момент Люсиен, за да среже Блонде, тъй както бе сторил с госпожа д’Еспар и Шатле. За жалост радостта, породена от тщеславието, му пречеше да прояви горделивостта си, която, както е известно, е първопричина за много велики неща. Суетата му бе възтържествувала при предишната среща: бе се показал богат, щастлив и пренебрежителен спрямо двама души, които някога го бяха презирали в бедността и нещастието му; но може ли един поет да скъса рязко отношенията си, както би постъпил някой застарял дипломат, с хора, които се наричат негови приятели, приютявали са го, когато е бил беден, давали са му легло, когато е бил в беда. Фино, Блонде и той се бяха плъзгали заедно по наклонената плоскост, бяха затъвали в оргии, които поглъщаха не само парите на заемодавците им. Подобно на войници, които не знаят как да изразят храбростта си, Люсиен постъпи като мнозина в Париж: отново направи компромис, като прие да се ръкува с Фино и не отклони прегръдката на Блонде. Всеки, който е потъвал в журналистиката или е там, изпитва жестоката необходимост да поздравява хора, които презира, да се усмихва на най-върлия си враг, да се примирява с най-гнусните низости, да си цапа ръцете, ако желае да плати на нападателите си със същата монета. Човек свиква да гледа, че се върши зло, започва да не му обръща внимание, да го одобрява и най-сетне сам започва да го върши. В края на краищата опетняваната безспирно от непрекъснатите срамни сделки човешка душа загубва достойнствата си, подтикът за благородни постъпки ръждясва, двигателите на баналността започват да се движат сами по себе си. Алекстовци се превръщат във филентовци^[2], характерите губят закалката си, дарованията се израждат, вярата в добрите дела отлита. Някой иска да се гордее със статиите си, а се разпилява в невзрачни писания, посочени рано или късно от съвестта му като недобри дела. Като Лусто и Верну, човек се гласи да стане голям писател, а се оказва жалък драскач. Ето защо голямо уважение заслужават хора, у които характерът е на висотата на дарованието, хора като д’Артез, умеещи да се движат със сигурна стъпка по подводните скали на литературния океан. Люсиен не можа да отговори нищо на подмазването на Блонде, чийто ум между другото го пленяваше по неотразим начин; той проявяваше спрямо него превъзходството на съблазнителя спрямо своя ученик, а освен това бе твърде добре поставен в обществото поради връзката си с графиня дьо Монкорне.

— Да не сте получили наследство от някой чичо? — запита Фино подигравателно.

— И аз като вас редовно обирам глупците на карти — отвърна Люсиен в същия тон.

— Да не би господинът да притежава някакво списание или вестник? — продължи Андрош Фино с безочливото самодоволство на експлоататора към човека, когото използува.

— Нещо още по-добро — отвърна Люсиен, чието тщеславие, наранено от превъзходството, проявявано от главния редактор, му възвърна съзнанието за новото му обществено положение.

— И с какво се сдобихте, драги мой?…

— С партия.

— Има ли партия „Люсиен“? — запита засмяно Верну.

— Фино, предсказвах ти, че това момче ще те задмине. Люсиен е талантлив човек, но ти не го пощади, измами го. Разкайвай се сега, грубиянино — рече Блонде.

Хитър като лисица, Блонде долови някаква тайна в говора, маниерите и външния вид на Люсиен; смекчавайки казаното, той същевременно съумя с думите си да затегне още повече юздите. Искаше да узнае причините за завръщането на Люсиен в Париж, намеренията му и от какво живее.

— На колене пред превъзходство, което ти никога няма да постигнеш, макар че си Фино! — продължи той. — Веднага включи господина сред силните мъже, на които принадлежи бъдещето, той е от нашите! Какъвто е остроумен и красив, не трябва ли и той да успее, както ти казваш, quibuscumque viis^[3]? Ето го в прекрасно миланско снаряжение, с полуизваден остър кинжал и с развято рицарско знаме! Дявол да го вземе, Люсиен! Откъде си измъкнал тази красива жилетка? Само любовта може да открие такива платове. Имаме ли си дом? Тъкмо са ми необходими адреси на приятели, не зная къде да пренощувам. Тази вечер Фино ме изгони под просташкия предлог, че имал среща с жена.

— Драги приятелю — отвърна Люсиен, — прилагам едно правило, с което човек е сигурен, че ще живее спокойно: fuge, late face^[4]. Довиждане!

— Няма да те оставя, докато не си платиш един свещен дълг към мене, оная вечеря, а? — каза Блонде, който си падаше малко чревоугодник и когато останеше без пари, караше други да го угощават.

— Каква вечеря? — запита Люсиен нетърпеливо.

— Не си ли спомняш? Ето по какво познавам, че приятелят ми е преуспял: започва да забравя.

— Той знае какво ни дължи, гарантирам за сърцето му — поде Фино, схванал шегата на Блонде.

— Растиняк — обърна се Блонде към младия елегантен мъж и го хвана под ръка точно в момента, когато той пристигаше откъм фоайето при колоната, където стояха така наречените приятели, — и вие ще дойдете с нас… Освен ако господинът продължава да отрича, че има към нас един дълг на чест; в състояние е да направи това — продължи той сериозно, сочейки Люсиен.

— Гарантирам, че господин дьо Рюбампре не е способен на такова нещо — каза Растиняк, който мислеше за всичко друго, но не и за някаква измама.

— Ето и Биксиу, и той ще дойде с нас — провикна се Блонде. — Без него нищо не става. Ако не е той, от шампанското ми се плете езикът и най-пиперлията епиграма ми се вижда блудкава.

— Приятели — каза Биксиу, — виждам, че сте се събрали около чудото на днешния ден. Нашият скъп Люсиен възкресява „Метаморфозите“ на Овидий. Както боговете са се превръщали на разни зеленчуци и други неща, за да съблазняват жените, така и нашият Шардон се превърна в благородник, и то за да съблазни кого? Шарл X! Мили Люсиен — обърна се той към него, като го хвана за едно от копчетата на фрака, — за журналист, превърнал се във велможа, си заслужава да се вдигне голям шум. На тяхно място — продължи неумолимият подигравчия, сочейки Фино и Верну — щях да те наредя здравата във вестника; с десет добре написани колони щеше да им докараш стотина франка печалба.

— Биксиу — рече Блонде, — Амфитрион за нас е свещен двадесет и четири часа преди празненството и дванадесет часа след него: знаменитият ни приятел ни дава вечеря.

— Как така! — продължи Биксиу. — Че има ли нещо по-важно от това да се спаси едно голямо име от забравата и да се направи на изпадналата аристокрация дар от един талантлив човек? Люсиен, ти се радваш на уважението на печата; ти му беше най-хубавото украшение и ние ще те поддържаме… Фино, дай една уводна статия в „Парижки новини“! Блонде, от теб — една хитроумна тирада на четвърта страница! Да известим за появата на най-красивата книга на епохата: „Стрелецът на Шарл IX“! Да замолим Дориа да издаде скоро „Маргаритки“ — тези божествени сонети на френския Петрарка! Да вдигнем нашия приятел върху щит от обгербвана хартия, сътворителка и разрушителка на човешката репутация!

— Щом искаш да вечеряш, струва ми се, че нямаше нужда да употребяваш хиперболи и притчи за стария си приятел, сякаш той е някакъв глупак — каза Люсиен на Блонде, за да се отърве от тълпата, която застрашително растеше. И като се втурна към една жена, идваща насреща му, бързо изрече: — До утре вечер, при Лоантие.

— О-хо-хо! — каза Биксиу подигравателно, произнасяйки всяка сричка с различен тон, сякаш бе познал маската, към която се бе запътил Люсиен. — Заслужава си да се позанимаем с тази работа.