Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 9

В седем на следващата вечер, Ед Винсънт беше все още жив. Беше в самостоятелна стая, свързан с банка и монитор. Тръби се вливаха във вените му. Но сега имаше още нещо. На главата му беше прикрепен шлем, който изтегляше насъбралата се в мозъка му течност. Сърдечният му ритъм се изписваше на монитора, поддържан от различни машини, но пулсът му се колебаеше и беше слаб като този на врабче.

Детектив Камелия крачеше из дългия, празен, излъскан до блясък коридор пред стаята на Ед. Двайсет крачки в едната посока, двайсет — в другата, с ръце, скръстени на гърба, с наведена глава, като роднина на кралска особа на погребение.

Не се очакваше Ед да изкара нощта, но Камелия искаше да е там, в случай че отново дойде в съзнание. Искаше да му се удаде възможност да го попита сам за Зелда. На него му звучеше като „работа на сърцето“, като сценарий, движен от жена.

Беше прегледал всяко име в адресната книга, но не беше срещнал името на тази жена. Не се споменаваше и Мелба Елоиз Меридю. Странно, че телефонният номер на Зелда го нямаше в книгата на Ед. Нито пък този на Мелба. Та нали точно там един мъж обикновено записва телефонните номера на любовниците си!

Камелия поглади наболата си брадичка и втренчи поглед в сгъстяващия се здрач. Дали беше възможно загадъчният анонимен купувач да е пожелал смъртта на своя съперник? Това беше голяма международна сделка. Бяха заложени билиони долари. Човек никога не знае. Но досега всички усилия да установят самоличността на загадъчния купувач се бяха оказали напразни. Не съществуваше взаимопомощ между Съединените щати и определени държави от Далечния и Средния Изток, както и с някои от Латинска Америка. В такива случаи, съществуващата завеса беше непроницаема. Той отново въздъхна. Животът не беше лесен. Не и този на детектива. И със сигурност не на горкото копеле, което лежеше на болничното легло.

 

 

Ед чуваше ударите на собственото си сърце. То биеше така бавно, че той със страх чакаше следващия тежък удар, питайки се дали въобще ще последва. Упоен с морфин, който трябваше да намали болката му, той изпитваше нещо като фалшиво спокойствие, в което едва усещаше тялото си. За него съществуваха само ударите на сърцето му.

Витаеше някъде между състоянието на пълно съзнание и периодите, когато съществуваше единствено пълен мрак и абсолютна тишина — топло чувство, топло като кръвта, която биваше тласкана във вените му от многобройните машини. Имаше и още един пласт под черния мрак — скрита част от нещо, което не присъстваше във всекидневния му живот. Поне дълго време не се беше появявала… Не и от времето, когато беше момче и беше заровил тези спомени дълбоко, дълбоко…

Сега той мислеше за миналото, макар и с нежелание. Задаваше си въпроса, дали това означава животът ти да премине пред очите ти в последните секунди.

„О, Господи! — помисли си той. — Не искам да си спомням за това, всичко трябва да остане заровено в миналото… Искам да бъда отново в своята «Чесна», моят вироглав стоманен летящ кон, да летя отново към Зелда… О, Господи, Зелда, защо, защо… Защо?!“

 

 

Камелия отпи още глътка от горчивото кафе от картонената чашка. Почувства познатата киселина да пари в стомаха му и хвърли чашката в кошчето за боклук. Запита се колко ли такива кафета беше изпил за двайсет и шестте години, в които работеше като ченге. Дали щеше да има нещастието да завърши живота си на студената мраморна маса в моргата, а патологът да разпори стомаха му и да види, че той прилича на ръждясала стара метална вана, с кафеникави петна ръжда и с дълбоки белези от разяждането. Исусе, трябваше веднага да откаже кафето. И щеше да го направи, ако то не му се услаждаше толкова много.

Униформеният полицай, който седеше пред интензивното отделение, полагаше всички усилия да остане буден. Беше още двайсетгодишен младеж и точно сега главата му клюмаше тежко на гърдите. Камелия се усмихна. Не го обвиняваше. Дежурствата в болницата бяха досадна подробност от полицейската работа.

Извади Интердент и провери състоянието на венците си. По дяволите, трябваше по-скоро да намери време да отиде на зъболекар. Венците го боляха. Вратата се отвори и едната от сестрите излезе. Униформеният полицай веднага скочи на крака, разбудил се на секундата.

Камелия току-що беше намерил още едно болно място посредством Интердента.

— Как е той, сестра? — смотолеви неясно той.

Тя му хвърли унищожителен поглед и той побърза да прибере клечката за зъби.

— Мистър Винсънт е все още в кома, детективе. Не можем да общуваме с него. Точно сега, животът му се поддържа от множество апарати. Можем само да се надяваме на подобрение.

Камелия кимна.

— Благодаря ви, сестра. — Май можеше със същия успех и да си седи у дома.

— Хей, Броцки — каза той на униформения, — почини си малко. Вземи си чашка кафе и поничка. Посъживи се малко. Ще остана тук, докато се върнеш.

Лицето на младежа грейна.

— Благодаря, сър. Оценявам жеста. Тук нещата се развиват малко бавно и ми се доспива.

Камелия го гледаше как се отдалечава с големи крачки. Униформата изглеждаше прекалено голяма за слабичката му фигура, а бледо оранжевата му коса беше лизната на едно място и не се поддаваше на вчесване. Изглеждаше много млад. Камелия въздъхна. Сега полицаите не бяха подбирани така, както по негово време. Тогава всички бяха високи над метър и осемдесет сантиметра, бяха едри и с тежко телосложение. С изключение на него, разбира се.

Той зае мястото на Броцкн пред интензивното отделение. Скръсти ръце на гърди, отметна глава назад и втренчи поглед в тавана. Замисли се за Ед Винсънт. Запита се защо ли той предпочита да живее в уединение, защо не споделя с никого личния си живот. И защо никога не говори за миналото си. Дали имаше какво да крие?

Надолу по коридора, вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Камелия извърна глава. Една жена вървеше бързо по дългия, блестящ от чистота коридор. Всъщност тя не вървеше, а подтичваше. Беше висока, стройна и непохватна и тромава като тийнейджърка в обувките си с високи токчета. Късо подстригана златисто руса коса, огромни разтревожени очи, дълги загорели крака и много къса пола. Определено не беше нюйоркчанка. Той се изправи, когато тя се приближи.

— Това ли е интензивното? Къде е Ед Винсънт? — Тя намести каишката на дамската чанта на рамото си и подръпна надолу късата си пола. Дишаше тежко. Изглеждаше уморена и не съвсем спретната.

— Защо искате да знаете, мис?

— Вие лекар ли сте? — Тя го хвана за ръката и го погледна умолително. — О, слава Богу, трябва да говоря с вас. Само ми кажете, че Ед ще се оправи. Кажете ми, че ще живее, докторе. Моля ви.

Камелия хвърли поглед на лявата й длан. Не видя венчален пръстен. Всъщност тя въобще не носеше бижута, а дрехите й бяха обикновени.

— Аз не съм лекар.

Коленете й се огънаха и тя почти се строполи на земята. Той й помогна да седне на стола, където жената с благодарност се отпусна, с наведена глава.

Като си мислеше, че тя може да припадне, той побърза да й донесе чаша вода. Сигурно му е роднина, помисли си, подавайки й картонената чашка. Или предана служителка. Със сигурност беше загрижена.

— И коя по-точно сте вие, мис…?

Тя вдигна нагоре дългите си златисти мигли и го погледна с огромните си и нежни топло кафяви очи.

— Аз съм Зелда — каза тя.