Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (7)

Глава 7

Сега Ед знаеше, че съществува място, което се намира между живота и смъртта. Наричаше се „преддверие на ада“ и беше най-гадното място на света. Можеше да разочарова всеки. Намираше се на половината разстояние между небето и земята. Приличаше повече на ада, с всички тревоги и проблеми на живота, а нямаше мира и спокойствието на смъртта. Как се осмелиха да ми причинят това.

Той се мяташе в тясното болнично легло и дежурната сестра побърза да отиде при него. Този пациент беше излязъл само преди три часа от операционната. Състоянието му беше критично. Провери дихателната тръба, дренажите на гърдите му и тръбите, които вкарваха лекарства и храна направо във вените му. Погледа монитора една минута, после обърна отново поглед към пациента. Беше жив, все пак, въпреки че дишането му беше тежко и неравно и по звук приличаше на работещ двигател на трактор.

Той беше висок шест фута и четири инча, с широки рамене, як човек със суров вид, но точно сега видът му беше далеч от нормалния за него. Тя беше виждала този чудесен и красив мъж по телевизията, на откриването на „Винсънт Тауърс“ в Манхатън.

Сестрата погледна часовника си. Беше полунощ. Дежурният лекар щеше скоро да направи обиколката си. Щеше да го придружава, без съмнение, личният лекар на мистър Винсънт, Арт Джейкъбс. Провери какво е състоянието и на другия си пациент в реанимационното отделение — една жена, която беше получила масивен инфаркт същата сутрин и й бяха направили байпас. Всяка сестра в това отделение се грижеше за двама пациенти. Жената беше извадила късмет — щеше да живее. Но първият й пациент, мистър Винсънт, може би нямаше да има такъв късмет.

Точно сега, нямаше какво друго да направи за никого от двамата. Върна се в стаята за сестрите, където мониторите заемаха цяла стена и показваха настоящето състояние на всеки пациент, взе си диетична кола от хладилника и с благодарност се отпусна в едно от креслата. Нощта щеше да бъде дълга.

Същото си мислеше и Ед Винсънт. Всъщност той мислеше, че това най-вероятно щеше да бъде най-дългата нощ в живота му. Може би животът му щеше да премине като на филмова лента пред очите му. Беше чувал, че така става с удавниците в миговете, преди животът да ги напусне. Но не се ли очаква точно това в момента на смъртта? Господи, ирония на съдбата е как всички поговорки и народни мъдрости нахлуват в мозъка ти, когато въобще не се знае истината за онова, което се случва всъщност, защото още никой не се е върнал от отвъдното, за да разкаже какво има там.

„Зелда — помисли си той, обхванат от агония. — Ах, Зелда, ти, лудетино, моето златно момиче с дяволитото лице.“ Никога не беше срещал жена като нея. Тя беше весела и пряма. Със Зелда, всяко място се превръщаше в рай. Всяка храна беше истинско угощение. Всяка среща беше рандеву. Тя имаше способността да превръща в събитие всяка обикновена случка. Представяше си я как си мие зъбите — сигурно дори това обикновено действие при нея беше като сцена от филм.

— Каква си ти всъщност? — беше я запитал той веднъж, объркан, но весело засмян.

— Бих искала да знам — отговори тя извънредно сериозно. — Не мога да намеря собственото си „аз“. Когато го намеря, ще ти кажа.

Беше се появила в живота му направо от нищото. Тогава той мислеше, че е повърхностна, глупава. И все още мислеше така, до известна степен, но сега точно нейната непосредственост и повърхностност харесваше. Обичаше седемгодишната й дъщеря Райли. Харесваше дори малкия й териер, който всеки път, когато го видеше, го захапваше за глезена.

Зелда беше уникална. Всъщност истинското й име не беше Зелда. Само той я наричаше така, заради акцента й, който издаваше, че е жител на Джорджия, заради нейния сладък южняшки чар. „Ти си като излязла от роман на Фицджералд — беше й казал при друг случай със смях. — Трябвало е да те кръстят Зелда.“ Тя се беше засмяла заедно с него и оттогава това беше името, с което той нежно се обръщаше към нея. Само той го знаеше. Само той знаеше и какво означава. А тя го наричаше „скъпи“. Беше много изненадан, когато, при първата им среща, се обърна към него с: „Мистър Винсънт, скъпи“. Тогава му се извини и каза да не й обръща внимание, че е от Юга, а там наричат „скъпи“ всекиго и че тя просто си е такава. О, какво не би дал сега, за да я чуе да го нарече така поне още веднъж.

Тя живееше на номер 139 на „Аскът стрийт“, Санта Моника, Калифорния, в стара къщичка във викториански стил, изградена от ръчно дялани дъски. Къщичката се намираше на обсипана с листа странична уличка. Жилището й беше толкова малко, че когато го видя за първи път, то го накара да си спомни за неговото рождено място — къща само от две стаи в полите на планината Грейт Смоуки.

— Хай, Зел — казваше той обикновено, когато й се обаждаше от Ню Йорк. — Как е моето момиче днес?

— Заета съм — понякога го срязваше тя. — Тук времето е чудесно, а аз тъкмо давам на Райли овесената й каша.

Той се засмиваше и си я представяше как стои със слушалка, прикрепена между рамото и ухото, за да може да разбърква кашата. Както и онова, което вреше в другите тенджери. Разбира се, в тези моменти тя не хранеше момиченцето си с овесена каша. Зелда не обичаше да готви. Въпреки това настояваше Райли да яде домашно приготвена храна, която да включва и пресни зеленчуци, всяка вечер.

А неделите й винаги бяха свободни, за да може да ги посвети на Райли. Дори той не беше включен в програмата й в тези дни. Дните на Райли бяха само на Райли и те двете правеха онова, което тя иска. Което обикновено означаваше домашно приготвени палачинки с мляко за закуска, после да карат ролкови кънки по булевард „Венис“, след това — обяд набързо и може би посещение на кино. После — вечеря, но някъде навън и по-късно от обикновено, на което той беше поканен няколко пъти от самата Райли, а това беше голяма привилегия.

Какво дете беше тя само! Ако той въобще някога имаше късмет да има собствено дете, щеше да пожелае то да е като Райли, с нейните червени къдрици, големи кафяви очи, точно като тези на майка й, и прекрасната усмивка, която веднага те правеше неин роб, въпреки че й липсваха няколко зъбчета. Той дори й беше казал веднъж, че може би ще е грешка да остави новите си зъби да поникнат, защото така е много красива.

— Много благодаря — беше отговорила тя, а въздухът свиреше леко, когато излизаше през дупките между зъбките й. — Но не мисля, че ще мога да се целувам много добре без предните си зъби.

— Целуване!? За какви целувки става въпрос? — Зелда беше обхваната от такъв силен гняв, че Ед и Райли й се бяха присмели за това.

„Добри времена бяха тогава“ — беше си помислил той. Толкова добри времена! Колко жалко, че не беше ги записал на видеолента. Тогава си мислеше така: „Виж какво, човече, наслаждавай се на мига, използвай всяка минутка. Това може да е всичко, което някога ще имаш в живота.“

Той отново се размърда неспокойно в тясното легло и чу тихите стъпки на сестрата да се приближават, почувства хладните й пръсти на китката си — явно мереше пулса му. Чу я да казва:

— Добър вечер, доктор Джейкъбс.

После неговият лекар и приятел отговори:

— Как е нашият пациент, сестра?

— Все така, сър. Макар че е малко неспокоен.

— Как е, Ед?

Арт Джейкъбс се надвеси над него. Ед усети одеколона му и си помисли, че сигурно е бил навън за вечеря, защото беше облечен в обичайния за него елегантен италиански костюм. Арт беше най-запаленият по модата в медицинския свят и всички сестри тичаха след него. Точно така беше срещнал и съпругата си. Беше добро момче. Беше един от най-добрите лекари, отдаден на работата си. Толкова много искаше да му проговори поне още веднъж.

Не. Нямаше да е за последен път. Трябваше да излезе оттук. Зелда беше в опасност, те щяха да я убият. И Райли — също. Трябва да намери Зелда. Да я защити…

Доктор Джейкъбс изправи гръб. Потупа по ръката стария си приятел.

— Ще се справиш, стари приятелю — каза той. — Раните са сериозни, но ти трябва да победиш.

Отстъпи назад, изненадан, когато Ед отвори рязко очи. И втренчи поглед в неговите. Доктор Джейкъбс се наведе над него.

— Какво има, Ед? Виждам, че много искаш да ми кажеш нещо. Виж, ако натисна малко тръбата, която в момента е в гърлото ти, ще можеш да говориш. Опитай се да ми го кажеш, човече. Кажи ни кой направи това с теб.

— Зелда. — Гласът на Ед беше просто гърлено гъргорене.

— Зелда ли го направи? Зелда коя? — Арт натискаше трахеотомичната тръба, но полза нямаше.

Ед нададе стон на разочарование и яд, когато почувства, че отново изпада в предишното си състояние. О, Господи, не и онзи тунел! Не сега! Беше почти смешно — когато искаше да напусне този свят, не можеше. А когато не искаше, изглежда, го търсеха от отвъдното. По дяволите, той нямаше да влезе пак в онзи тунел сега, макар да виждаше светлината пред себе си…

— Бързо, той има нужда от добутамин. — Доктор Джейкъбс беше изключително делови, докато инжектираше стимуланта директно в сърцето на Ед. — Исусе, Ед — прошепна той, — няма да те изпусна сега, не и след всичко това.

Но знаеше, че няма сигурност за състоянието му.