Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (71)

Глава 71

— Накрая истината винаги излиза наяве — каза им детектив Камелия много по-късно.

— И аз съм сигурна в това — отговори Мел, благодарна за помощта му.

— Мама винаги казваше, че Мич сякаш не е от нашето семейство, а е подменен при раждането. — Гласът на Ед все още представляваше дрезгав шепот. — Че никак, ама никак, не е добър.

— И е била права. — Камелия стоеше прав и гледаше надолу към мъжа в болничното легло. Той беше загубил много тегло, но вече изглеждаше по-добре. Поне беше отново в страната на живите. Благодарение на сочната джорджийска прасковка.

Той погледна Мел, която не откъсваше поглед от Ед. Тя като че ли все още не можеше да повярва, че той седи, държи ръката й и й говори. А Ед също я гледаше, без дори да премигва, като че ли на света не съществуваше никой друг. Те бяха в своя вълшебен свят, познат само на влюбените.

Камелия въздъхна. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Що се отнасяше до него, той щеше да храни любов към Мелба Елоиз Меридю до последния си дъх. Тази любов щеше да отиде в гроба с него. Но никой никога няма да узнае нито за нея, нито за това, колко близо беше до така и неизреченото признание, че я обича. Никой, и особено Клаудия. Той не би могъл да очаква от нея да разбере, че онова, което изпитваше към Мел, беше нещо, което се случва само веднъж в живота. Че е било чувство, така неочаквано и мощно, че не е могъл да се съпротивлява.

Но то не се отразяваше на любовта му към Клаудия. Той би умрял за нея — точно така, както Мел беше готова да умре за Ед. Ето сега ще си отиде у дома и ще я прегърне, макар тя да е заспала. Тя ще ухае на „Арпаж“ както винаги. Той беше много щастлив човек. Прекръсти се бързо. Този път, слава на Бога, наистина беше извадил късмет.

Наведе се и бързо целуна Мел по меката и нежна буза. И тя ухаеше приятно. Не беше на „Арпаж“, но беше приятно.

Мел се изправи в целия си едър ръст. Погледна го в очите и той разбра, че тя знае. Прегърна го и го притисна силно към гърдите си. По лицето й се стичаха сълзи. Камелия почервеня от смущение, добре че лицето му беше заровено в гърдите й. Като се замислеше, това беше точно мястото, където искаше да бъде устата му.

Мел излезе с него в коридора, за да се сбогуват.

— Къде отиваш сега? — запита го тя, като продължаваше да го държи за ръката.

— У дома, предполагам.

Тя го погледна крадешком.

— При Клаудия. Твоята единствена.

— Наистина, тя е единствена за мен — потвърди той.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Марко.

— За какво ми благодариш?

— За любовта ти — отговори простичко.

Той си пое дълбоко дъх. Сърцето му биеше силно, неудържимо, като на тийнейджър. Приглади назад гъстата си тъмна коса с жест, който я накара да се усмихне. След това махна с ръка и се отдалечи от нея — надолу по дългия, чист и светъл болничен коридор.

— Хей! — извика тя.

Камелия се обърна да я погледне за последен път.

— Казвал ли ти е някога някой, че приличаш на Ал Пачино? — извика тя.

Той се смя чак докато излезе от болницата.

Вратите на асансьора се затвориха след него. Беше свършил работата си. Да, всичко беше приключило. За част от секундата, Камелия се запита какво ли щеше да стане, ако Ед беше умрял. Поклати глава. Нищо. Да, нищо нямаше да се случи. „Няма по-голям глупак от стария глупак“ — спомни си той поговорката и въздъхна. Мел щеше да се върне в Калифорния, при дъщеря си, към бизнеса си. И накрая щеше да намери някой друг, макар той да знаеше от онова, което тя беше споделила с него, че никога нямаше да е същото, както с Ед. А той щеше да се върне у дома си при Клаудия и децата, точно както правеше сега. Сви рамене. Никой не знаеше. Никой нямаше да страда. Освен него. А може би дори той можеше да научи нещо от случилото се.

Като си спомни разказа на Мел за Ед и розите, на път за вкъщи се отби в цветарския магазин и купи пет дузини огромни червени рози. Те ухаеха сладко и нежно като парфюма „Арпаж“ и той знаеше, че Клаудия ще ги хареса. Да, много я обичаше. Помисли си, че може би все пак ще се окаже, че в мъжкото сърце има място за повече от една жена.