Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (58)

Глава 58

Марио де Сото стоеше прав пред редицата телевизионни екрани в своята стая за наблюдение. Всеки екран беше настроен на различен канал и на всеки един от тях се виждаше лицето на Гус Араманов. Дланите на Марио бяха свити в юмруци, а гърбът му беше изправен и скован от гняв.

Проклетият наемен убиец отново се беше изложил! Полицията разпространяваше снимката му по телевизията. Тя беше на първа страница и на всички вестници. Той знаеше, че е само въпрос на време да открият Гус и да се помъчат да се споразумеят с него. А Араманов би им разказал всичко, за да запази живота си.

Излезе от залата с екраните и прекоси мраморното фоайе на път за входната врата. Подпря едрото си тяло на порталните колони и огледа красивия си, но омразен, затвор. Образът на новия живот, който си беше изградил, започна да се разпада.

Когато Марио купи тази голяма нова къща в Маями, той я напълни с най-хубавите и най-скъпи вещи, които един декоратор би могъл да му намери. Скъпи мебели, произведения на изкуството, сребро, книги. Той беше винаги гладен за знание и направо поглъщаше книгите. Обичаше да се хвали, че е прочел всички книги от библиотеката си, което, разбира се, не беше вярно. Но пък той винаги беше обичал и лъжите не по-малко от книгите.

Марио де Сото не беше кръщелното му име. Не беше и единственото име, което беше използвал. Беше имал и няколко други имена, преди да се сдобие с името Марио де Сото. Истинският Марио, когото беше поканил на риболов на Хаваите, „случайно“ се удави.

Лесно му беше да смени самоличността си. Никой тук не познаваше нито един от двамата, а той беше подбрал внимателно мъжа, с когото да се случи „нещастния случай“. Знаеше, че живее сам и че няма роднини, нито пък хора, които да се интересуват от него в Щатите. Той беше кубинец, горе-долу на неговата възраст и с неговото телосложение. Приличаха си, макар и не толкова силно, и в чертите на лицето. Семейството на истинския Марио беше все още в Хавана и нямаше никакъв шанс да се измъкне от там. И така, той уби Марио де Сото и си присвои самоличността му, след като беше погребал „Мич Роугън“ на Бахамите. Върна се в Маями щастлив, съвсем нов човек.

Никой, нито дори ченгетата, не му обърна внимание, когато се засели в най-богатата част на Маями. Беше просто още един кубинец с недотам изяснен произход, най-вероятно търговец на наркотици, който е забогатял и навреме се е отказал от този рискован и непочтен бизнес.

После започна да пръска парите си за нови скъпи и лъскави коли, за скъпи и красиви жени и ченгетата се заинтересуваха от него. Никой не знаеше откъде точно идват парите му, никой не можеше да проследи него или пък многобройните му компании и бизнес сделки. Започнаха да се разпространяват истории, да се клюкарства кога сделките му не вървят. А най-много се говореше, когато двамата бизнес партньори на Марио изчезнаха безследно. Но той беше много умен и не позволи на пазителите на закона да се хванат за нещо. Но враговете му имаха достатъчно причини и поводи. Имаше много хора, които искаха да го видят мъртъв, много хора, които жадуваха отмъщение, хора, които си искаха парите обратно.

Точно от тях се страхуваше Марио. Беше превърнал дома си в крепост и никога не излизаше без двама въоръжени бодигардове. Досега всъщност излизанията му се брояха на пръсти.

И точно когато получи всичко от живота, той започна да губи вкуса си. Точно тогава обаче се появи Алберто Ричи със своето предложение. Тази сделка щеше да бъде последният шанс на Марио да легализира доходите си. Щеше да го превърне в истински магнат по недвижима собственост. Видя се да води богат обществен живот, също като Ричи, и дори може би придружен от красива русокоса съпруга като неговата. Освен това, тази сделка щеше да му позволи да се отърве веднъж завинаги от Ед Винсънт. Не беше и мечтал за повече. Беше се смял до сълзи от радост, когато беше чул кой е пречката, застанала пред Ричи.

Но, разбира се, Ричи не беше направил писмено предложение под формата на договор или каквото и да било, което двамата да са подписали. Работата се градеше само на ръкостискане. Уговорката беше, че преди да получи облага, Марио трябва първи да се погрижи за своята част от сделка! И ето, че сега Ричи беше чист и свободен, а Марио се печеше на адски огън.

Марио хвърли поглед на бодигардовете си, които се преструваха, че не го гледат. Искаше му се да убие Ричи. Но повече искаше да види мъртъв Ед. Освен това, сега му се налагаше сам, със собствените си ръце, да се погрижи за по-малкия си брат.

Лайла Араманов седеше в любимото кресло на Гус пред телевизора с шестдесет инчов екран и гледаше снимката на съпруга си по новините в единайсет. Русата й коса беше прибрана набързо назад и откриваше бледото й, негримирано лице, по което бавно се стичаха сълзи. Лайла беше съкрушена. Светът й се беше разпаднал и тя нямаше опорна точка.

Представители на медиите обсаждаха вратата й. Снимачните екипи я дебнеха от огромни камиони, пълни с оборудване. Нахални русокоси репортерки в червени костюми и с къси прически бяха приготвили микрофони, за да й ги пъхнат под носа, ако само си подаде главата през вратата. Което тя направи само когато пристигна поръчаната пица. Гимназистът, който изпълни поръчката, се наслаждаваше на всяка минута от нейната „слава“. Той беше позирал за камерите и каза на репортерите каква точно е поръчката й, като се усмихваше широко като звезда от сапунена опера.

Гус просто беше изчезнал, без нищо да й каже. Така и не се прибра у дома. Беше я оставил да разбере истината от новините, по които казаха, че той е наемен убиец, заподозрян в опита за убийство на Ед Винсънт и за нападение над жена и дете в Санта Моника.

Отначало не повярва, че говорят за Гус. За нейния огромен плюшен мечок. Човек, който обичаше децата си. Но беше вярно и прекрасният й живот се изпари като дим. Тази къща, елегантните коли, всичките й тоалети щяха да й бъдат отнети.

Тя отиде до прозореца и леко отмести тежката копринена завеса. Виждаше униформените полицаи да стоят все така в предния двор. Знаеше, че има още пред входната врата и в задния двор. Обграждаха дома й, чакаха Гус да се върне. Но Лайла знаеше, че той никога няма да се върне. Беше я оставил сама да посреща неприятностите. Ако някога докопаше това лъжливо и зло копеле, щеше да го удуши със собствените си ръце.