Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (14)

Глава 14

Мел повторно натисна звънеца. Потрепери и започна да удря с длан по вратата. Все още никой не отговаряше. Тя натисна дръжката. За нейна изненада, вратата се отвори.

Къщата тънеше в абсолютна тъмнина. Нито лъч светлина.

— Ало? — Гласът й странно отекваше. — Има ли някой тук? — Тя зачака, после отново извика. Гласът й беше тънък и трепереше. Тишината сякаш се сгъстяваше още повече. Заопипва стената за ключа на осветлението, намери го, натисна го и премигна, когато светлината изпълни помещението.

Пред нея, стълбище водеше към галерията, която се извиваше над антрето. Имаше само една голяма стая, оскъдно обзаведена с разнебитени стари мебели. Изглеждаше така, сякаш никой не живееше там, и тя предположи, че вероятно къщата се използва само през лятото като място, откъдето по-лесно се стига до плажа. На груба дървена холова масичка имаше красива бронзова статуетка, с доста зловещ вид — котка, хванала в устата си ужасена малка птичка. И каменна купа, пълна с желирани бонбони.

Изведнъж почувствала глад, тя си взе пълна шепа и ги изяде. От нея на пода, покрит с дъски, капеше дъждовна вода. Тя се замисли какво би могла да направи. Ако собственикът я намереше тук, можеше да я хвърлят в затвора за нахлуване в чужд имот. Само че тя не беше влязла с взлом, защото вратата беше отворена. Примирено сви рамене. Какво пък, по дяволите, тя беше жертва на бурята и собственикът сигурно би могъл да й прости.

Като видя отражението си в огледалото, се замисли за секунда за външния си вид. Изглеждаше ужасно. Евтината червена боя, с която на тениската й беше изписано „Мувинг он“, се беше разтекла и сега вече надписът сигурно се беше изписал и на гърдите й. Носът й беше почервенял от студ, тениската беше прилепнала по тялото й като втора кожа, а прогизналите й работни ботуши жвакаха, когато отиде до прозореца, който гледаше към океана.

Пелена от дъжд замъгляваше гледката, но се чуваше ревът на водната маса, която заливаше скалите долу. Тя потръпна. Някак си, бушуващите отвън стихии правеха тишината, която цареше в къщата, още по-пълна и по-зловеща.

Внезапен шум накара сърцето й да подскочи. Тя замръзна на място, като едва смееше да диша. Дали някъде не се беше затръшнала врата? Къщата потрепери като човек под напора на вятъра и тя чу как дъските изстенаха. Каза си, че това е само вятърът. И все пак, много й се искаше Хариет да е с нея, за да могат заедно да се посмеят на това.

Върна се предпазливо в антрето и отново извика „ало“, въпреки че сигурно щеше да получи инфаркт, ако някой й беше отговорил. Господи, колко мокра беше! Имаше нужда от душ, за да изчисти мръсотията от себе си. Видя вратата от другата страна на антрето, отвори я и запали осветлението.

В нея бяха втренчени тъмните очи на мъртвец. Главата му представляваше кървава маса, под него имаше локва кръв, кръв и плът бяха разпръснати наоколо…

Знаеше, че сигурно веднага е започнала да пищи, но звукът излизаше от гърлото й по-скоро като вой. Искаше да побегне, но като че ли се беше вкоренила в пода — не можеше да помръдне от ужас.

После светлината угасна.

Паниката се вля и потече като разтопена лава във вените й. Тя побягна. Право в ръцете на някакъв мъж.

Дулото на пистолет се вряза болезнено в ребрата й. Без да спре, за да помисли, тя заби юмрука си в корема му, чу го как изпусна въздух, и усети, че той отстъпи назад. Тя се подхлъзна по пода. И пак побягна. Бягаше, бягаше… Бягаше, за да спаси живота си. Навън в нощта.

Вятърът я запрати в стената на къщата, дъждът валеше на потоци. Не можеше дори да види камиона си. О, Господи, той скоро ще я настигне…

Превита на две, тя започна да слиза, залитайки, по входните стъпала. Но вятърът я събори на земята. Дъхът й спря, в устата й влезе дъждовна вода. Чувстваше се като пребита. Задъхваше се, отпусна се за малко на земята, после започна да се влачи по корем в обгръщащия я мрак.

„Трябва да успея, просто трябва… Заради Райли… О, Господи, трябва да успея да му избягам…“

А после се озова под камиона, мокра като морж и все още задъхана. Подсмърчаше и хълцаше от страх. Изпълзя от другата страна, изправи се с мъка и започна бясно да дърпа дръжката на вратата. Сигурно е заключена… Обаче не си спомняше да я е заключвала.

Вратата се отвори рязко и почти я събори на земята.

— О, благодаря ти, Господи, благодаря ти — прошепна тя и влезе в кабината. — Благодаря ти…

А после една ръка запуши устата й.

И револверът отново се заби в ребрата й.

— Затваряй си устата! Само един звук и ще те убия! Ясно?

Дланта му миришеше на цигари. Завладя я страх. Повдигна й се и тя започна да се бори за въздух. Инстинктивно, той махна ръката си, за да й позволи да си поеме дъх, и тя използва тази секунда, за да се хвърли към него. Заби нокти в лицето му, бръкна с пръсти в очите му…

— По дяволите! — Чу се зловещ пукот, когато юмрукът му се заби в ребрата й, и Мел се свлече бавно на земята.

Той изгледа гневно тялото й, свито на кълбо. Очите го боляха. В тях започваха да се събират сълзи. Притисна длан към лицето си и почувства кръвта там, където ноктите й се бяха забили дълбоко в плътта. Искаше да я убие веднага, но все още имаше нужда от нея.

Извади скъпия „Ериксон“ от джоба си и набра номера на Марио де Сото. Като по чудо, връзката беше безупречна. Обясни му, че Ед Винсънт не е дошъл, а той е попаднал в центъра на ужасен ураган. Каза, че Де Сото не трябва да се тревожи, защото ще пипнат Винсънт следващия път. Че Винсънт все едно е вече мъртъв. Не спомена нито жената, която беше изникнала изневиделица, нито мъртвия кубинец.

— Ставай! — Помогна грубо на Мел да се изправи и я избута на шофьорското място — Трябва да ни изкараш оттук! — И насочи пистолета, марка „Сигма“, в слепоочието й.

Мел втренчи поглед право пред себе си. Главата й се въртеше, скулата я болеше толкова силно, като че ли беше разцепена на две. Нямаше надежда, че ще успее да избяга. Трябваше да прави това, което той й казва. Като трепереше силно от страх, пъхна ключа в таблото. За нейна изненада, двигателят веднага запали.

Револверът, леденостуден, отново беше допрян до слепоочието й.

— Окей — каза той. — Да вървим.

Тя подкара големия камион по алеята, а после — по ливадата, която водеше към моста.

„Мостът! О, Господи, той сигурно е вече под водата. Няма да успеем да прекосим и той ще ме убие, знам си… О, Райли… Моя скъпа дъщеричке…“

Чу как чистачките изскърцаха по изненадващо сухото предно стъкло. Дъждът спря така внезапно, като че ли някой беше превъртял рязко кранчето. Вятърът също беше отслабнал. Нямаше и вълни. Виждаше се само надигналата се черна маса вода. Мостът беше под нея, само перилата стърчаха отвън и маркираха местоположението му. Сега небето беше чисто и ставаше все по-ясно. Чуваше се дори песента на птичките… „А дали нямам халюцинации…“

Спомни си, че някъде беше чела какво представлява окото на тайфуна. Дори бурята да върлува, в „окото“ цари затишие, а птичките, които са били „хванати“ от тайфуна и пренесени на стотици, понякога на хиляди, мили, изведнъж откриват, че са в напълно непозната територия. Затишието трае, докато тайфунът не ги подхване отново и не ги отнесе дори още по-далеч. Или пък не загинат. Тя също можеше да загине.

Подкара камиона към надигналия се тъмен океан. Нямаше начин да се предугади колко дълбока е водата и дали мостът е все още цял. Беше чисто самоубийство.

Мъжът, който държеше пистолета, го притисна още по-силно към слепоочието й.

— Карай! — каза той.