Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 44

Камелия освободи стаите им в хотел „Омни“ в Чарлстън. Хванаха късния следобеден полет за Ню Йорк с прехвърляне в Атланта. Мел се беше излегнала на седалката. Изглеждаше изцедена и не казваше нито думичка. Камелия я погледна няколко пъти, но тя явно беше потънала в собствените си мисли, без съмнение мислеше за това, как се е стекъл животът на любовника й. Беше ли Ед различен човек от онзи, когото тя познаваше? Може би, но Камелия знаеше, че това не би променило чувствата й.

Летището в Атланта беше много оживено и полетът за Ню Йорк се забави. Седнаха в бара и си поръчаха две бири.

— Разбира се, Мич го е направил — каза Мел и точно тогава телефонът на Камелия звънна. Той се извини и отговори на обаждането.

Мел огледа летището. Спомняше си как идваше тук като дете, но по онова време я нямаше тази просторна и елегантна сграда. Като на всички други места, южният свят от нейното детство беше изчезнал, беше се разраснал, беше се превърнал в чудовище. Тя въздъхна и отново посвети вниманието си на Камелия. Той беше приключил с телефонното обаждане. Ъгълчетата на устните му бяха повдигнати от горчива усмивка.

— Имаме досието на Мич Роугън. Както каза добрият стар шериф Даксбъри, момчето си го бивало. Крадял от Майкъл Хейнс. И си излежал наказанието, когато накрая го пипнали. Не минало много време обаче и бил отново в бизнеса. И имал пари в джоба си. Тогава Хейнс умрял… по време на ваканция на остров Кайман — при много подозрителни обстоятелства. Но отново нищо не било доказано. Говорело се обаче, че Мич Роугън отново имал нещо общо. След това той на няколко пъти имал вземане-даване със закона: измама, влизания с взлом в чужда собственост, сделки с наркотици, подозрение в убийство. Списъкът с провиненията му приличаше на възхвала на престъпния ум. Само спомени нещо и Мич Роугън вече го е направил.

— Нали ти казах. — Мел му хвърли триумфален поглед. — Мич е искал да убие Ед, защото Ед е знаел, че той е избил семейството си.

Камелия я изгледа със съжаление.

— Мич Роугън умрял преди десет години — каза той. — Катастрофа с лодки на Бахамите. Бил там на риболов. Никой не си направил труда да изпрати тленните му останки у дома, защото никой не давал и пет пари за него. Погребали го там.

 

 

На Мел й се стори, че обратният полет до Ню Йорк няма край. А пътуването от летището до болницата й се видя дори още по-дълго. Депресията я дърпаше към някаква тъмна бездна. Беше си помислила, че са намерили убиеца. А сега — нищо. Пътуването до Хейнсвил и Чарлстън се беше оказало безплодно. Бяха отново на първото квадратче.

Но не съвсем, все пак. Сега поне знаеше каква е историята на живота на Ед и щеше да има нещо, което цял живот да пази като най-скъп спомен. А беше възможно само това да й остане. Така й нашепваше слабо вътрешно гласче — слабо, но заплашително. Нервна, тя искаше шофьорът да кара по-бързо и по-бързо…

Напрегната, изпълнена с чувството за необходимост да бърза, скочи от таксито още преди да е спряло напълно, изкачи на бегом стъпалата на болницата и мина бързо през автоматичните врати.

Камелия гледаше след нея. Тя дори беше забравила за неговото съществуване. Той въздъхна, но знаеше, че така трябва да бъде. Обади се по телефона у дома си.

— Ще си бъда вкъщи след два часа, скъпа — каза на Клаудия и я чу да се смее при това необичайно за него мило обръщение.

— Беше на юг прекалено дълго — каза му тя. — И откога ме наричаш „скъпа“? Нали винаги се обръщахме един към друг с tesoro.

— И все още е така. Tesoro — добави той тихо. Но си помисли, че тя е права. Беше се забавил прекалено много на юг. Мел Меридю го беше завладяла. Той си спомни, с уморена усмивка, нейната целувка и тръгна към полицейското управление — мястото, което Клаудия наричаше „постоянния втори дом на детектива“.

 

 

Сърцето на Мел се качи в гърлото, докато тя тичаше по безкрайния, излъскан до блясък, коридор… Въобще не биваше да го оставя, сега можеше да е мъртъв.

Офицер Броцки крачеше пред вратата с наведена глава, с ръце зад гърба — точно като Камелия. Като чу стъпките й, той веднага застана нащрек.

— О, това сте вие — каза той вместо поздрав. — Значи се върнахте…

— Как сте, офицер Броцки! — извика тя възможно най-учтиво и веднага тръгна към вратата на стаята.

— Хей, мис, лекарят е вътре. Не можете да вле…

Но беше прекалено късно. Тя вече беше вътре.

Арт Джейкъбс стоеше до леглото на Ед и гледаше с тъжно изражение стария си приятел. Вдигна очи, когато Мелба се стрелна през вратата. Обхвана само с един поглед рошавата й руса коса, големите измъчени очи, дългите крака и късата пола.

— Как сте, Зелда? — каза той и протегна ръката си. Тя увисна на нея, като че ли той спасяваше нейния живот, а не този на Ед.

— Добре ли е той? О, моля ви, кажете ми, че е добре.

— Все същото, ако това искате да чуете.

Тя седна в крайчеца на леглото и загледа Ед, които все още беше неподвижен и закачен за мониторите.

— О, слава Богу, че не умря, докато ме нямаше — прошепна тя.

Мониторът премигна и кривата, изобразяваща сърдечната дейност на Ед, се вдигна леко нагоре. Доктор Джейкъбс втренчи поглед в нея, много изненадан. Нямаше съмнение, че той разпознава жената и реагира на нейното присъствие.

„Ти се върна… Върна се при мен, бейби. Защо въобще ти трябваше да ходиш там? Защо в Хейнсвил? Тази част от живота си съм заключил дълбоко и съм изхвърлил ключа… Боли дори сега. И все още изпитвам остра вина, че въобще съм поискал да убия брат си. Знам, че е грешно. Не е нужно мама да ми казва, че това е грях… Но тази омраза никога няма да изчезне… Никога вече не видях Мич, знаеш ли. Никога, след онзи ден в «Дюк». И благодаря на Бога за това.“

Мел се наведе над него и зашепна в ухото му. Той би я разпознал винаги по аромата на кожата и парфюма й. Нейният мирис завинаги се беше закодирал в сетивата му…

— Мам’зел Доротея ти изпраща любовта си. Тя те обича толкова много, Ед. Разказва ми дълго за теб, за това, колко упорито си работил. Как се грижела за теб и как после ти си се грижил за нея. Толкова се гордея с теб, скъпи мой. Наистина много се гордея.

Почувства сълзите й да мокрят бузата му, но дори да можеше, не би ги избърсал. Беше щастлив, че тя плаче. Това означаваше, че го обича. Зелда, Зелда…

— Ще трябва отново да те оставя, Ед — казваше му тя и самата мисъл за това го караше да трепери вътрешно. — Заради Райли. Трябва да отида при нея. Вече минаха осем дни, Ед, откакто си тук… — Не смееше да му каже, че някой е стрелял по него, защото, ако той не го знаеше, това можеше да го уплаши…

„Райли. Това умно, сладко малко момиченце, родено от прекрасното тяло на Зелда… Толкова много бих искал и друго дете, мое. Мое, макар че и Райли завинаги ще си остане моята първа дъщеря. — В този момент почти се засмя на глас. — Виж ме ти, правя планове за деца, когато дори не мога да си отворя очите, камо ли да играя ролята на баща…“

— Ще отсъствам само една нощ, скъпи — каза му тя и стисна по-силно ръката му. — Само още една нощ. Но Райли има нужда да види майка си. Иска да научи новините за теб от мен, не по телефона. Кой знае, дори може да се върна с нея — добави тя, вдъхновена от идеята.

„Разбира се, че трябва да отидеш.“ Той изведнъж се почувства много уморен, толкова отчаян и уморен… Като че ли се носеше по вода, а после започна да потъва в онази черна дупка, в чийто край нямаше и лъч светлина. Мел почувства ръката на Арт Джейкъбс на рамото си.

— По-добре да го оставим да си почине сега, Зелда — каза той и й помогна да се изправи на крака.

Тя вдигна изненадано поглед при обръщението „Зелда“, но това беше най-добрият приятел на Ед. Всичко беше наред този път.

— Страхувам се, че дочух част от разговора ви — каза Арт и се усмихна извинително. — Не се тревожете, ще го наглеждам, докато ви няма.

— Обещавате ли, че ще бъде още жив, когато се върна? — В очите й отново имаше тревога и настоятелност.

Той кимна.

— Обещавам да направя най-доброто, което мога — каза той.

И Мел разбра, че наистина ще бъде така.