Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (69)

Глава 69

Изминаха няколко часа, преди Мел да се събуди напълно. Тя сграбчи Камелия за ръката и потръпна, когато болката я прониза.

— Кажи ми какво се случи!

— Не прави резки движения — каза той толкова спокойно, колкото можеше, като се има предвид, че сърцето му биеше лудо. — Току-що извадиха куршумите от ръката и бедрото ти. Предполагам, си се движела толкова бързо, че Мич не е могъл да се прицели добре. Не е улучил сериозно нито теб, нито Ед. И все пак имаш ужасен късмет, че си жива.

Въпросът, който не смееше да зададе, тя изрази посредством изражението на очите си.

— Ед също е жив — каза той.

Тя се отпусна на възглавниците с нескрито облекчение.

— О, благодаря ти, Господи — прошепна тя. — Благодаря ти, толкова много съм ти благодарна!

Изведнъж тя тревожно се изправи.

— Колко… жив е той?

— Ще бъде толкова добре, колкото е бил предишният Ед — усмихна се Камелия. — Щях да кажа, че ще е „като нов“, но реших, че сигурно ще предпочетеш стария Ед, когото добре познаваш.

Тя го дари с лъчезарната си усмивка.

— Кога ще мога да го видя?

Той сви рамене.

— По-добре питай лекарите. А можеш да навестиш и Броцки, щом си решила да обикаляш болницата.

— Броцки?

Разбира се, тя не знаеше. Той й каза за Броцки, който се беше провинил и беше наказан, но щеше да се оправи и, също като нея, нямаше да страда от трайни увреждания.

— Нашият Мич май не е толкова добър стрелец — каза Мел с усмивка на облекчение.

— Достатъчно добър, за да убие Алберто Ричи. А после и себе си.

Очите й бяха широко отворени от учудване, затова той й разказа по-подробно как беше завършила историята.

— Така че вече нямаме причина за тревога — каза той най-накрая. — И ти, и Ед сте свободни да се върнете у дома си и да живеете в безопасност.

Мел се чувстваше така, сякаш огромен оловен облак се беше вдигнал от хоризонта и пред нея се откриваше светла слънчева страна. Тревогата, стресът, страхът за Ед, за Райли, за всички, които обичаше, вече бяха част от миналото. Тя хвана ръката на Камелия и я стисна.

— Какво щях да правя без теб?

Камелия сви рамене. Тя отново го караше да се чувства неудобно.

— Всеки друг полицай от нашето управление също би се погрижил за теб, мадам. Такава ни е работата — да служим на обществото.

— О, разбира се. Преди всичко — дългът. — Тя отново стисна ръката му. — Райли ми каза да ти предам нейните благодарности. Кани се да ти пише писмо.

— Ще го поставя в рамка. Не получаваме много писма от благодарност.

На прага застана един от лекарите.

— Изглеждате по-добре — каза той на Мел. — Вашето присъствие е много желано на горния етаж, в стаята на Ед Винсънт. Готова ли сте да се изкачите дотам?

— Дали съм готова? — Тя веднага отметна чаршафите и прехвърли краката си на пода, но едновременно направи гримаса на болка и се засмя. — Нямам търпение — каза, когато й помогнаха да седне в количката и я завиха с одеяло.

Камелия гледаше как сестрите я бутат по коридора.

— О, между другото — извика той и Мел се обърна, — кажи на Ед, че две много хубави картини на Бонар ще се продават на търг не след дълго.

Смехът й отекна в коридора.