Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (17)

Глава 17

— И какво? Повярва ли ви? — запита Камелия.

Мел барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото. Огледа стаята — малка и гола, с един-единствен прозорец, маса, два стола и дебел слой прах. Беше толкова погълната от историята си, че почти беше забравила къде се намира.

— Може ли един бъдещ затворник да получи чаша диетична кола тук? Моля — добави тя с известно закъснение.

— Разбира се — Камелия се изправи. Оправи сребристата си вратовръзка и приглади косата си, оформена в прическа Ал Пачино, докато прекосяваше стаята. Помоли униформения полицай, който стоеше отпред, за чаша диетична кола.

— Нека са две — добави Камелия и отново затвори вратата.

Мел успя добре да го огледа. Гледаше като мъж, а не просто като ченге — и то като ченге, което мислеше, че тя е застреляла любовника си. Този тук беше май привърженик на модата. Ако не беше ченге, тя можеше да го вземе и за редовен посетител на светски партита.

— Сигурно сте женен — каза, като продължаваше да барабани по бюрото.

— Защо казвате това?

Той се облегна назад в своя по-удобен стол и преметна лениво единия си крак върху другия.

— Нито едно ченге, което живее само, не би се обличало елегантно като вас — изгладена риза, леко колосана, изгладени панталони, лъснати обувки.

Той се усмихна.

— Аз сам си лъскам обувките.

— Е, бъдете благодарен на Бога за това.

При тези думи той се засмя. Наведе се към нея през масата и хвана ръката й.

— Престанете с това движение на пръстите — каза. — Всеки би си помислил, че сте нервна.

— Кой, аз? — Тя вирна предизвикателно брадичка. — Не съм нервна, просто се опитвам да открия истината.

— Като мен.

— Като вас. — Погледите им се срещнаха и тогава, просто защото не можеше да устои, тя се разплака. Сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Господи, плачеше като дете, защото сърцето я болеше. Ед лежеше на онова болнично легло, Ед беше сериозно ранен, Ед умираше…

— Не мога, не мога да го понеса — хълцаше тя, все още седнала с изправен гръб. — Не мога, не мога да го загубя.

Камелия се изправи. Извади носна кърпичка от джоба си и й я предложи. Тя погледна първо кърпичката, после — него. Някакво нервно кикотене, а може и да беше кихане, наруши хълцанията й.

— Точно това имах предвид, когато споменах, че сте женен — каза тя. — Чиста носна кърпичка. Всеки друг на ваше място щеше да ми предложи книжна кърпичка.

Офицер Броцки почука на вратата, после влезе, като в двете си ръце държеше по една диетична кола.

— С кофеин — каза той на Камелия, който му хвърли унищожителен поглед.

Броцки обхвана с поглед плачещата блондинка, чистата бяла носна кърпичка, усети напрежението във въздуха и като измърмори: „Съжалявам, извинете ме, сър“, побърза да излезе.

— Наистина ли го обичате толкова много? — Камелия отвори кутийката и й я подаде. — Не го познавате чак толкова отдавна.

— Достатъчно отдавна. — Тя отново хлъцна. И каза: — Но не чак толкова отдавна, колкото ми се иска.

Камелия наклони стола си назад, като го придържаше само на задните крака. Седеше, преметнал крак върху крак, скръстил ръце и я гледаше мълчаливо. У нея имаше нещо толкова уязвимо, нещо, което извикваше неговата галантност и той почти беше готов да й повярва. После си напомни, че тя е тук, защото Ед Винсънт беше казал, че тя се е опитала да го убие. Погледна неравно подрязаната й руса коса, честните й очи с цвят на уиски, широката трепереща уста. Също и дългите крака и изключително късата пола, която му напомни за Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“. А никой, спомни си също, не беше по-порочен от нея в тази роля. С покашляне, което показваше, че е объркан, той изправи стола си и отново взе нещата в свои ръце.

— Значи това направихте? — запита рязко. — Телефонирахте му, искам да кажа.

— Опитах се, Господ ми е свидетел, опитвах безкрайно дълго. Но офисът на Ед беше като крепост с цяла армия секретарки и помощници, които твърдо заставаха между мен и шефа си. Казваха, че мистър Винсънт не приема телефонни обаждания и, дали не бих била така любезна, да предам на тях съобщението си? — Мел повдигна рамене, после поклати глава. — Как бих могла да оставя съобщението на тях? Сигурно щяха да помислят, че съм някоя откачалка. Помислих си: „Ама и този е един. Прави се на голямата работа. Много е важен и не може да разговаря с простосмъртните.“ И почти бях готова да оставя нещата така — добави тя сериозно, — но после си спомних, че Ед Винсънт е в опасност.

Камелия я наблюдаваше внимателно и чакаше да му каже какво се е случило после. Тя беше отметнала глава назад, затворила очи — като че ли се беше потопила в собствените си мисли и преживяваше историята отново.

— Затова взех самолет до Ню Йорк — каза тя най-после.