Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (51)

Глава 51

Хариет Симънс току-що беше оставила Мел на летището, откъдето тя щеше отново да вземе самолета за Ню Йорк. Тя си мислеше, че е трудно за който и да е човек да се разкъсва така между трите си задължения в живота, но до този момент тя се справяше. На първо място идваше Райли, макар понякога Хариет да чувстваше, че умната малка Райли се грижи за нея, а не обратното, както си му е редът. За нея това беше удоволствие, а не задължение, но пък отнемаше много време. Само Господ знае как майките успяват да изкарат деня, чудеше се тя, докато маневрираше умело с големия сребрист камион из натовареното сутрешно движение.

Беше на път за второто си задължение — трябваше да опаковат вещите и мебелите от едно жилище в Марина дел Рей, за да ги преместят на другия ден в къща в Санта Моника. Лесна работа, стига помощниците й да се появяха навреме. Човек обаче не можеше да е сигурен в това тези дни, защото, както би казала майката на Мел: „Помощниците вече не са такива, каквито бяха едно време.“

Тя се усмихна, когато се сети за майката на Мел. Смешно й беше и това, че Мел въобще не съзнаваше колко много прилича на майка си. Умна, твърда, предана на приятелите си, вярна на навиците си. Интелигентна. И южнячка.

Третото задължение на Хариет за деня беше прослушване по обяд в Западен Холивуд, което беше ужасно далеч от Марина и можеше да й коства време, в което можеше да работи. Не знаеше защо се тревожи толкова много за това. Не беше получавала работа като актриса вече от две години, дори и в реклами. И дори в такива, в които те обличат като клоун, та никой да не познае кой се крие под костюма, където те карат да преправяш гласа си и да пищиш, така че никой да не знае, че всъщност можеш да играеш. Може би наистина беше време и тя да „се премести“ — да признае най-сетне, че работи в компанията „Мувинг он“ и да забрави, че някога е имала амбицията да стане актриса. Който й да е измислил думата „амбиция“, е бил истински гений, защото тя важеше за почти цялото население на Холивуд. Да, беше готова да заложи главата си, че почти всички тук искаха да играят в киното.

Въздъхна и се замисли за бъдещето си. Нямаше мъж на хоризонта или поне нямаше такъв, когото да обича достатъчно, че да го постави в категорията „постоянен“. Но пък, като се замислеше, харесваше живота си и такъв. Тя и Мел се разбираха чудесно, макар че, ако Мел се омъжеше за Ед, щеше да стане жена на богаташ и вероятно щеше да живее в Ню Йорк. А тя щеше да остане с бизнеса по преместването. Господи! Не беше сигурна, че може да се справи сама.

„Разбира се, че можеш, нали не си идиотка — каза си тя и нетърпеливо отметна назад червената си коса. — Какво правиш сега, ако не се справяш и не ръководиш бизнеса сама? Освен това, какво щеше да стане, ако Ед умреше?“

При тази мисъл сърцето й се сви. Мел щеше да бъде съкрушена. Загубата й щеше да бъде огромна, сърцето — сломено. Така щеше да се чувства и Райли, която беше започнала да мисли за Ед като за част от семейството. Разбира се, Райли не знаеше нищо за богатството на Ед и за неговия бизнес. Тя знаеше само, че е мил и приятен човек, който я кара да се смее и който, това и тя можеше да види, обича майка й.

Хариет простена, когато движението по магистралата спря напълно. Това се случваше всеки ден на шосе 405. Господи, щеше да закъснее. Облегна се назад с въздишка и започна да барабани нетърпеливо с пръсти по кормилото. Нито една кола не се помръдваше, а идиотът зад нея натискаше клаксона като луд — като че ли тя можеше да се отмести и да му направи път. Глупак. Лявата колона помръдна с инч напред, после отново започна да се движи. Тя отново простена — ама че късмет, отново беше в грешната колона!

Гус Араманов успя да вмъкне своя мерцедес в лявата колона, без да обръща внимание на клаксоните и на скърцането на спирачки зад себе си. Смръщи вежди, когато колоната започна да се движи бавно. Щеше да му е необходима цяла вечност, за да стигне до Марина дел Рей, но тази колона поне се движеше. Набра скорост, за да изпревари големия сребрист камион, който се движеше вдясно, и хвърли разсеян поглед към него. И видя надписа „Мувинг он“ отстрани, изписан с яркочервени букви.

Гус почти се блъсна в колата пред него. Натисна рязко спирачките, без да обръща внимание на воя на клаксоните. Намали и изчака камионът да се изравни с него. Втренчи поглед в кабината, за да види дали шофира същата жена. Но не, зад кормилото седеше слаба червенокоса жена, която го изгледа унищожително. Той се облегна назад и я остави да мине пред него. Както си мислеше, телефонът на компанията беше изписан отзад. Запомни го. Първите три цифри бяха 310 — кодът за района. Жената беше тук, в Лос Анджелис. И е била тук през цялото време.

Усмихваше се, докато караше зад камиона към изхода за Марина. Изведнъж едното бреме беше паднало от плещите му. Видя как камионът спря на паркинга пред един жилищен блок. Червенокосата жена слезе, отвори задните врати и забърза към сградата.

Той паркира, извади ериксона си и набра номера на компанията „Мувинг он“. Компютърен глас го информира, че в офиса няма никой, и му предложи да остави съобщение. „Натиснете 1 за Мел Меридю и 2 — за Хариет Симънс“ — каза гласът. Те със сигурност щяха да се свържат с него, а засега му пожелават приятен ден.

Умно, помисли си той и затвори. Мел Меридю и Хариет Симънс. Питаше се коя ли от тях е жертвата му.

Свърза се с помощника си, той провери в компютърните данни и му даде домашния телефон и адреса на Мел Меридю. Гус се върна на магистралата, влезе в шосето за Санта Моника и намери „Аскът стрийт“. Отново паркира от другата страна на улицата и втренчи поглед в номер 139, оглеждайки порутеното бунгало, широката веранда и надвисналите кулички. Имаше хамак, а в него бяха нахвърляни детски играчки — плюшено мече и други подобни, също като онези, с които играеха неговите деца.

Запомни тази информация, за да я използва по-късно, после се върна в офиса си в яхтклуба в Марина дел Рей. Свърши неотложната работа, после тръгна на юг към Сан Диего, към дома си. Щеше да се погрижи първо за жената. После щеше да се погрижи и за Ед Винсънт — вече имаше план за това. За пореден път.

Лайла беше доволна, когато Гус се върна у дома с дребни подаръци за децата. На нея той поднесе букет рози и кратко обяснение.

— Проблеми в бизнеса — беше всичко, което каза.

Тя се върна отново в голямата розова спалня и се учуди колко любвеобилен беше той тази нощ. Беше също като едно време. Тя отново имаше своя голям плюшен мечок.