Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 2

— Мисля, че няма да оживее.

Ед Винсънт чу много ясно думите — кристално ясно като звън. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че говорят за него. Навсякъде го болеше. Агонизираше от болка, докато сваляха носилката от хеликоптера на „Спешна помощ“. Чу как тихо се отварят автоматичните врати, докато бутаха носилката в линейката, чу гласа на сестрата от „Бърза помощ“, която изреждаше обстоятелствата, при които е бил прострелян. Чу я да описва общото му състояние, командите, които лекарите буквално крещяха: „Има ли пулс? Ритъмът на сърцето падна до тридесет и шест… Бързо, ще го изпуснем!“

Почувства как раздират дрехите му. И остана да лежи гол, като риба на сухо, под горещата струя светлина. Струваше му се, че очите на целия свят са приковани в него.

„Тялото ми може и да е немощно, но си е мое собствено“ — помисли си той и се усмихна вътрешно, защото беше неспособен да помръдне дори устните си. Чувстваше лицето си под кислородната маска замръзнало, ръцете и краката му бяха като натежали от олово, тялото му сякаш не съществуваше. Докато някой не започна да дълбае дупка в едната му страна с нещо остро като меч. И той нададе рев от болка. Но сигурно е прозвучал слабо като хленч, защото мускулите на гърлото му също отказваха да функционират.

— Само ще те интубираме, ще поставим тръба в белите ти дробове, за да изтеглим събраната в тях кръв — каза нежен, успокояващ женски глас, съвсем близо до ухото му.

Е, какво, по дяволите, е станало с обезболяващите, искаше му се да извика в отговор. Но не можеше да произнесе нито думичка.

— Как се казваш? — извика му някой друг. — Отвори си очите, погледни ме…

Нима очите му не бяха отворени? Виждаше лицата, надвесени над него, погледите, втренчени в лицето му, чувстваше ръцете, които го докосваха, чуваше гласовете им. Просто не можеше да отговори.

— Кръвното налягане пада, губим го…

Гелът, който размазаха по гърдите му, беше студен. Помисли си, че някой трябва да им го каже, за да го затоплят малко, да не е такъв шок за неговия организъм. А следващото, което усети, беше как сърцето му изскача от гръдния кош, докато тялото му се извива в дъга. Отново. И отново.

— Какви са данните от мониторите? — запита някой.

„Какво значение има? — помисли си той уморено. — Аз вече нямам търпение да видя светлината в края на тунела. Светлината, която приветства мъртвите.“

Беше толкова уморен. Знаеше, че ще си отиде от този свят. Беше вече на път. Почувства как тялото му се извива още веднъж в дъга, но сега гласовете не бяха така ясни. Ако можеше да се помръдне, щеше да свие безразлично рамене. Беше си поживял добре. Колкото се можеше най-добре. Поне през последните няколко години. Не би могъл да се оплаче. Нямаше съпруга, нито деца, никакво семейство. Всъщност нямаше много неща, за които би искал да живее. Освен, може би, още една вечеря в любимия му италиански ресторант. Или за един последен уикенд в старата къща на брега, сам с природните стихии, изправил се на яхтата, която с усърдие стягаше през годините.

Обичаше това място в каквото и да било време — в тихата пролет, когато мъглата се стелеше гъста и млечнобяла; в горещия месец август; в топлите и мързеливи нощи на късното лято; през зимата, когато цареше самота и сивота. Винаги имаше усещането, че е намерил рая приживе. Досега, когато беше на път да види какво е след смъртта…

— Опитай отново! — нареди суров, строг глас и надвика всички останали. И отново през тялото му премина ток.

„Защо просто не се откажете, а? — искаше да им каже. — Точно сега ми е много трудно да направя усилие, да продължа да живея… Много по-лесно е да се плъзна в тунела, искам да видя онази бяла светлина… Може би ще видя лицето на Бога, най-после, точно така, както все ни казваше свещеникът, когато бяхме деца и ходехме в онази малка баптистка църква, край която растяха сенчести кестени. Църквата, скътана в подножието на планината в източния край на щата Тенеси…“

— Няма пулс! — извика някой друг.

„Разбира се, че няма. Аз умирам.“ И той се отпусна. Нямаше за какво да живее. Или за кого.

Почувства раздираща болка, когато му инжектираха стимулант директно в сърцето. Искаше му се да запищи.

— Още един път! — дойде командата и тялото му отново подскочи.

Зелда. Името изплува в паметта му в мига, когато токът прониза тялото му. „Какво ли се е случило със Зелда? Къде е тя сега? Те стреляха по мен. А сега ще преследват нея.“

— Отново има пулс. — Гласът на сестрата издаваше триумф и погледите на всички се насочиха към монитора, където просветваше зелената линия, която ту се издигаше нагоре, ту спадаше надолу, което показваше, че сърцето му отново бие.

С огромно усилие, Ед отвори очи.

— Трябва да изляза оттук — каза той с нисък, гърлен шепот.