Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (43)

Глава 43

Мам’зел протегна ръка към бутилката и Камелия побърза да й услужи. Не можеше да си представи как дребничка жена като нея изпиваше толкова много алкохол.

— За голямо мое съжаление, не умрях тогава, когато исках. — Мам’зел си наля бърбън замислена. — Нямах намерение да бъда в тежест на младия си приятел. Исках той да наследи всичко, тоест онова, което беше останало. А всъщност стана така, че той наследи грижите за мен. — Тя въздъхна, но очите й бяха засмени. — Заради мен и защото изпитваше остра нужда от пари, Ед беше принуден да отложи обучението си в колежа. Докато лежах в болницата, той стегна плажната къща. И премести в нея всичките ми любими мебели. — Тя погали с любов античната масичка, по която имаше малки бели кръгчета от чашите, които години наред беше оставяла върху нея. — Той създаде нов дом за мен. Не му казах, не ми даваше сърце, че съм свикнала да живея в града и че мразя живота толкова близо до плажа и океана, че без старите и любими улици на Чарлстън, без любимите ми магазини, без моя стар дом съм загубена. „По дяволите — казах си, — поне веднъж задръж острия си език зад зъбите, жено. Той напусна колежа заради теб, изнемогваше от работа, показа, че те обича. А кой друг мъж в нещастния ти живот те е обичал някога? Не те обичаше дори и баща ти, искам да кажа, не така самоотвержено. О, не, никой не те е обичал като него.“

Тя подаде чашата си, за да я напълнят отново, и Камелия се подчини.

— Вие би трябвало да знаете — каза тя и изгледа настойчиво Мел, — че когато Ед Винсънт даде сърцето си на някого, го дава цялото. И завинаги.

Мел кимна. Знаеше добре това. Доротея отпи от бърбъна.

— Ед видя брат си отново — каза тя. — Случайно, в университета, в същия ден, в който научил, че съм в болницата и чукам на вратата на смъртта. Не съм сигурна кое от двете го е разтърсило повече. Разказа ми за това по-късно. Доколкото могъл да види, Мич никак не се е променил, само дето имал вид на преуспяващ човек. След това никога вече не спомена брат си.

Погледът на Мел срещна този на Камелия. И двамата мислеха за едно и също — че може би Мич се е опитал да убие Ед.

— Казаха ми, че голямата къща имение не струва нищо, макар накрая някой да я купил — прекалено евтино, но какво можех да направя? Остана си такава, каквато беше — полусрутена — много години. Чух, че наскоро била продадена за втори път и възстановена, че отново изглежда както едно време, но нямам никакво желание да я видя. Тя е част от миналото и когато Ед ме спаси, точно така, както аз го бях спасила, реших, че трябва да споделя неговата философия за живота. Станах жена, която живее заради днешния ден. Миналото наистина беше мъртво, веднъж завинаги.

— Но вие сте още с нас. — Импулсивно, Мел стана и я прегърна, но Доротея нетърпеливо побърза да се освободи.

— По дяволите, момиче, не прави така. Почти си разлях питието.

Тя я гледа гневно цяла секунда, преди да продължи разказа си.

— Ед не се върна в колежа толкова бързо, колкото мислеше. Намираше си работа където можеше, като понякога работеше на три места едновременно. Беше много сръчен. Работеше като механик, градинар, общ работник на полето. Всичко, което му предложеха. А това ме натъжаваше два пъти повече, защото осъзнавах, че той пак е там, откъдето беше тръгнал. Обеща ми да се върне в колежа следващата година… После — следващата… И по-следващата… После ни казаха, че можем да купим къщата заради неплатени данъци. Познавах търговец антиквар и изпратих Ед при него с много стари книги. Изкарахме, колкото да платим данъците и да си купим един много стар камион. Ед обикаляше Чарлстън с него и питаше хората дали не искат да им изхвърли боклука. Предлагаше много ниски цени за всичките си услуги. За тях това беше добра сделка. Той сам вдигаше казаните и ги изсипваше в камиона. После караше до бунището и сам изхвърляше боклука. — Погледът на Доротея срещна този на Мел. — Сърцето ме болеше за него — каза тя простичко. — Имах намерение да направя така, че животът му да стане по-добър. А ето че той отново се свеждаше до това — до оцеляването. Но у Ед нямаше фалшива гордост. Той правеше всичко възможно, точно каквото трябва, за да запази малкия ни дом. Не беше добър живот, но поне сам си беше господар. На следващата година успя да си купи втори камион и нае един младеж да му помага. За пет години камионите станаха петдесет и скоро той притежаваше монопола над изхвърлянето на боклук в стария град, в новите квартали, всъщност в цяла Северна Каролина. Но пазеше добре тайната си. За тази работа използваше името Тео Роугън. Мислех, че не иска да „цапа“ красивото си ново име — особено името Джеферсън. Тревожех се за него, защото мислеше само за работа. Не се срещаше с никого, не общуваше с хора, като се изключат случайните момичета, които срещаше в бара или по време на разходките си из Батъри. Но жените го харесваха, знаете ли. Винаги е било така. Той беше красив младеж. Харесваше жените, но никога не доведе някое момиче у дома, никога не се влюби. Беше прекалено зает. Когато навърши двайсет и осем, получи предложение за своята боклукчийска компания, която сега беше най-голямата в южните щати. Парите бяха добри, макар и не прекалено щедри, но Ед подозираше, че консорциумът, от който идваше предложението, така или иначе ще превземе компанията му. Със сила, ако е необходимо. Затова прие. И с първите истински пари, които сложи в джоба си, ме премести, с всичките ми любими вещи и мебели, във великолепието на „Феърлъндс“. Затвори плажната къща, остави в нея само няколко стари мебели, картината с колибата. И замина на север. Да търси своето богатство. И, Господи, как успя само! — Добави тя с лека усмивка. — Каза ми, че в мига, когато видял небостъргачите на Манхатън да се издигат в небето, като прекосил моста Трибъроу, вече знаел, че там ще бъде неговият дом. Че там му е мястото.