Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (63)

Глава 63

Камелия беше по средата на основното блюдо, когато пейджърът му иззвъня. Към него се обърнаха много глави, много очи го погледнаха раздразнено и той се изкашля, за да прикрие смущението си. Умишлено беше оставил клетъчния си телефон в колата, за да не ги безпокоят, но пейджърът беше неговата пъпна връв, която го свързваше с управлението. Не можеше да живее без пъпната си връв, нали?

Извини се на съпругата си и отиде във фоайето, за да отговори. Беше кратък и дискретен в отговорите си, а след като разговорът свърши, се върна при масата си и отново седна. Клаудия знаеше какво следва: такава беше цялата история на живота й.

Камелия й каза, че има новини по случая Ед Винсънт. Че трябвало веднага да се върне на работа, защото нещата се развивали твърде бързо. Тя разбираше, обаче я болеше.

— Обещавам ти, че ще празнуваме отново — каза Камелия докато плащаше сметката. — Следващата седмица, tesoro.

Беше вече настанил Клаудия в таксито и то беше потеглило, когато той осъзна, че тя беше забравила розите.

Камелия се обади на Мел в болницата. Тя не беше там, затова той се обади в апартамента на Ед.

— Какво има? — Изведнъж я обзе чувството, че неговият глас е гласът на съдбата, който ей сега ще й съобщи ужасни новини.

— Нищо. Може ли да се срещнем в нашето заведение след петнайсет минути?

Тя дори не се поколеба.

— Ще бъда там.

Поръчаха кафе и кифлички. Мел го гледаше тревожно с широко отворени очи и чакаше да й каже какво е толкова спешно. Беше облечена в дънки и маратонки и раздърпан бял суичър, на който пишеше: „Лейкърс“, а късата й коса беше прибрана под бейзболна шапка. Камелия си помисли, че тя е като лъч слънчева светлина в манхатънската нощ.

— Съжалявам, че те извиках така внезапно.

Той отхапа от кифличката със сирене. Беше жилава, очевидно изпечена сутринта, и той с отвращение я остави обратно в чинията. И без това не беше гладен. Просто беше в нещо като стрес. Мел пък въобще не обърна внимание на кафето си.

— И така, какво става? — запита тя.

— Заловили са нашия наемен убиец.

Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— О, Боже! Не мога да повярвам!

— Спокойно можеш да повярваш. Открила го е полицията на Лос Анджелис, на лодката му. Мъртъв.

Тя отново ахна.

— Мъртъв?

— Един-единствен изстрел в слепоочието. Приличало на самоубийство, но не са сигурни. Разследват.

За първи път я виждаше да загуби дар слово.

— Каква ирония, нали? — каза той. — Наемният убиец пръсва собствения си мозък.

Тя потрепери и покри лицето си с ръце. Той подозираше, че плаче, и зачака. Беше му страшно неловко и не знаеше какво да каже. Мел си пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Сега съм добре. Беше от шока, нали разбираш. От облекчението да разбера, че всичко е свършило. Най-после.

Той не искаше да бъде този, който, за пореден път, ще разпръсне илюзиите й, но трябваше да й го каже.

— Още нищо не е приключило, Мел. „Заловихме“ наемния убиец. Но още не сме заловили човека, който го е наел. — Той постави лакти на малката маса и се наведе към нея. — А той е истинският убиец.

Очите й с цвета на отлежало уиски отново се уголемиха тревожно. Тя втренчи поглед в лицето му. Видя как зениците й се разширяват и разбра, че й е причинил истински шок. Лицето й беше толкова близо до неговото, че би могъл да я целуне.

— О, Марко — каза тя с треперещ глас. — Ед е все още в опасност. Трябва да отида при него.

И веднага скочи на крака, грабна чантата си от стола и отново разпиля съдържанието й по пода. Той предположи, че това не е инцидент и че той не е първият мъж, който коленичи, за да й помогне да прибере вещите си: слънчевите очила, химикалите, червила, ключове, стари рецепти, неплатени сметки, две малки играчки от „Макдоналд’с“, които всъщност бяха на Райли, дребни монети, старо портмоне, малка кожена рамка, в която имаше снимка на Ед.

Тя буквално се вкопчи в ръката му, докато вървяха към болницата.

— За мен е по-добре да се върна в управлението — каза той, когато изкачиха стъпалата и влязоха във фоайето. — Можеш ли вече да се оправиш? Сама?

Тя кимна, но той виждаше, че е нервна. Може би си мислеше, че сега, когато наемният убиец е мъртъв, и Ед ще умре.

Гледа след нея, докато отиде до асансьорите, после остана известно време на стъпалата отпред, замислен за хода на нощта. Тя беше студена и мъглива, необичайна за сезона. Потърси в джоба си кутията „Уинстън“ и напипа малката велурена кутийка. Нададе измъчен стон. Подаръкът на Клаудия за годишнината. Дали въобще някога ще му прости? Предполагаше, че да. Та нали винаги му прощаваше?

„Не че нямам извинение“, помисли си той докато палеше забранената цигара. Погледна отново вътре през стъклените врати и видя, че Мел още чака при асансьорите. Главата й беше наведена надолу, беше втренчила поглед в пода — изгубена, знаеше той, в собствените си тъжни мисли.

Тя вдигна глава, когато асансьорът спря, после влезе вътре. Тази вечер у нея имаше нещо, което го караше да се чувства неспокоен. Някаква всепоглъщаща тъга. Никога не я беше виждал такава. Тя беше обикновено толкова весела, толкова смела, но тази вечер изглеждаше съсипана. Запита се дали не сбърка, като й каза, че истинският убиец е все още на свобода и неразкрит. Започна да крачи напред-назад по стъпалата и да дърпа с наслада от цигарата. Нещо в цялата тази работа го тревожеше. Много.