Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 62

Беше осем и половина в петък вечер. Камелия празнуваше годишнината си с Клаудия в „При Нино“. Беше й купил цветя — букет розови рози, беше поръчал „Антинори Кианти Ризерва“. Имаше и подарък за нея — огърлица, чиито диаманти имаха формата на сърца. Знаеше, че до този момент тя си мисли, че няма нищо друго, освен цветята, и се радваше на кутийката в джоба си, готов да я изненада по-късно. Вечерта вървеше добре.

 

 

Мел беше прекарала дълъг ден в болницата до леглото на Ед. А сега трябваше да отдели малко време и на Райли. Целуна го нежно, каза му, че ще се върне след два часа, и добави:

— Чакай ме, скъпи. Не си отивай, чуваш ли?

Целуна го отново, стисна ръката му и го погали по косата.

 

 

Ед я чу да си тръгва, макар сега шумовете, които стигаха до него, да му се струваха по-далечни. Без значение колко силно и упорито се съпротивляваше, мракът го завладяваше все по-често и все за по-дълго… Безкраен мрак, където нямаше мечти, които да подхранват желанието му за живот… Където любовта не можеше да бъде усетена… Където нямаше думи за утеха… „Върни се, моя любов!“, искаше да извика след нея. „Знам, че Райли има нужда от теб и че се проявявам като егоист… Но имам нужда от теб, Мел… Искам те. Тялото ми те иска, съзнанието ми те иска, сърцето ми те иска. Като онази стара песен: «Цялото ми аз». Да, онова, което съществува между нас, е любов. Само че сега съм толкова уморен… Става ми все по-трудно и по-трудно да се боря. Губя битката, а не искам да те изоставя… Само ти ме задържаш на този свят. Мел, скъпа моя…“

 

 

Марио много внимаваше да покрие следите си и чартърният самолет, който нае в Лос Анджелис, беше на друга компания. Приземи се на „Ла Гуардия“ същото място, на което Араманов почти беше успял да застреля Ед.

Този път Марио пътуваше под името Майкъл Милър. Милър беше семейното име на майка му — Елин Милър Роугън. Беше използвал бащиното си име, Фарар, в пътуването до Лос Анджелис. Не знаеше защо толкова много му се иска да използва техните имена на този етап, освен може би, че му се виждаше подходящо да го направи, след като и Ед най-после ще се присъедини към мъртвото му семейство.

Марио си беше осигурил непоклатимо алиби. От Лос Анджелис се беше обадил на лекаря си и се беше оплакал от проблеми със сърцето. Беше уредил да го прегледат в болницата в Манхатън късно същата вечер, за да бъде готов за пълни изследвания на следващата сутрин. Марио познаваше добре процедурата и знаеше какво точно да каже на кардиолога, за да привлече вниманието му.

Дадоха му частна стая и го помолиха да им даде дрехите си и да облече болнична пижама. Той се подчини, легна на тясното легло, изтърпя да му измерят температурата и да му вземат кръвна проба. После каза на сестрата, че умира за сън, и помоли да не го безпокоят.

— Разбира се — съгласи се тя, — сутринта ще бъде доста натоварена за вас, мистър Милър. По-добре е да се наспите.

Той гледа след нея, докато тя не излезе от стаята, изчака десет минути, после стана и облече дрехите си — черна риза, черни панталони и леко спортно сако марка „Адидас“, купено в Лос Анджелис. Завърза маратонките си, пооправи облеклото си, вчеса косата си. Отвори малката чанта, която носеше със себе си. Там имаше само едно внимателно сгънато бяло палто — като онези, които носят лекарите — две химикалки и папка с документи, които изглеждаха официални и важни. Извади папката и химикалките, сложи ги във вътрешния джоб на сакото си, отвори вратата и надникна предпазливо навън.

В болницата цареше покоят, характерен за нощта, и коридорите бяха полутъмни. В края му се виждаше ярката светлина, която се процеждаше от стаята на сестрите, и се чуваше, макар и тихо, как те оживено бъбрят.

Зелената табела на аварийния изход светеше над врата в другия край на коридора. Като се придържаше близо до стената, той забърза натам. Вратата на противопожарното стълбище беше тежка и трябваше много да внимава, за да не се затръшне силно след него. Придържа я, докато тя не се затвори плавно, после се огледа.

Намираше се на бетонно стълбище, осветено от ярки неонови лампи. Числа, изписани с ярка червена боя, указваха етажа. Намираше се на четвъртия етаж. Знаеше, че интензивното отделение е на десетия етаж.

Облече докторския халат и пъхна химикалките в джоба си. Те му придаваха по-официален вид, както и папката с документите.

Маратонките му скърцаха заради металните скобки, които ограждаха края на всяко стъпало, а цялото стълбище миришеше непоносимо на дезинфектант. Направи недоволна гримаса, защото мразеше тази миризма. А до десетия етаж имаше още доста. Вече не му достигаше дъх и чувстваше бедрените си мускули пренапрегнати, когато бутна вратата на десетия етаж, за да я отвори съвсем малко — пролука, през която би могъл да надникне.

Видя, че положението е същото като на четвъртия етаж и че стаята на сестрите е отново разположена в средата на етажа. Нямаше дежурно ченге. Предположи, че сигурно вече са престанали да охраняват Ед, защото са решили, че няма смисъл. Усмихна се. Най-после, беше на правилното място и в подходящото време.

Извади револвера „Кар К9“ от кобура, прикрепен към глезена му. Обичаше този малък пистолет, той прилягаше в дланта му, сякаш беше правен по поръчка. А и заради формата му, криеше се много лесно. Напомняше на Марио за първия му пистолет, онзи, с който беше убил първия си човек — съперник в бизнеса. Нещата не се бяха променили много.

Като се потеше обилно, той пристъпи в дългия, блестящ от чистота, дезинфекциран коридор.