Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 15

— Предполагам, че сте успели да преминете, — каза Камелия отчетливо, като търкаше незапалената цигара между пръстите си и тропаше нетърпеливо с крак. Дали тази Зелда/Мелба не си правеше майтап с него? Както и да е, поне умееше да разказва увлекателно.

Мел улови скептичния му поглед и го изгледа гневно в отговор.

— Благодаря на Бога, да — отговори тя скромно. После, с неочакван плам и гняв, каза: — По дяволите, аз си изливам душата пред вас, детективе. Искате ли да чуете каквото имам да ви казвам, или не?

Той се усмихна, като забеляза как лицето й порозовя от гняв.

— Може би искам.

— О! — Изгубила търпение, тя се облегна назад. Гледаше го право в очите. — Онзи мъж беше допрял пистолет до главата ми! — каза тя, като говореше много бавно и много отчетливо, отделяйки всяка дума — все едно че говореше на дете. — Не исках да умра. Исках да си бъда у дома, с детето си. Исках да продължа да работя с Хариет, да помагам на различни семейства да се преместят в новото си жилище. Исках да живея!

Тя продължаваше да го гледа право в очите, а той я гледаше студено в отговор.

— Извиних се наум на леля Хестер, която беше дала парите за този мой прекрасен камион, и подкарах напред. Право в едно дърво.

Камелия подсвирна тихо от възхищение.

— Много умно — каза. — Никога не съм си представял, че една жена може да разсъждава толкова добре — добави много тихо, като че ли на себе си. — Повечето жени, които познавам, биха се тревожили, че ще одраскат камиона.

Мел сложи лакти на масата и подпря глава, защото силно я болеше. Беше прекалено изтощена и много разтревожена, та да иска да спори с него по какъвто и да било въпрос.

— Когато се свестих, бяха изминали два дни. Бях в болница. А до леглото ми седеше Хариет и ме гледаше така, сякаш ме питаше: „Ще се оправиш ли?“

 

 

Лицето на Хариет изплува пред погледа й, когато той най-сетне се фокусира. Чувстваше се, сякаш е под вода, всичко й изглеждаше замъглено и неясно. Но премигна два-три пъти и видя Хариет. Нейната най-добра приятелка и партньорка в бизнеса, Хариет Симънс, беше в началото на трийсетте. Тя твърдеше, че е бивша актриса, но всъщност в нищо не беше „бивша“. Дребничка, много слаба, но с плътен и сериозен глас, тя все още се обаждаше всеки ден на агента си и се надяваше да получи голямата роля на живота си.

На Хариет беше идеята да нарекат фирмата си „Мувинг он“. Тя каза, че името отива не само на начина на живот на техните клиенти, но също и на техния, защото те винаги се местели от една незадоволителна работа на друга. Защото целият живот бил непрекъснато местене и нагаждане. Само че истината беше, че Хариет още никъде не се беше нанесла. Тя продължаваше да се явява на всяко прослушване и кастинг, все още четеше „Върайъти“ и „Холивуд рипортър“ така задълбочено, като че ли бяха Библията.

Мел си помисли, че единственото ново за нея нещо в момента е тревожното изражение, изписано на лицето й. А това означаваше много, защото Хариет не се плашеше лесно.

— Добре ли съм? — запита Мел с гърлен глас, който й се стори чужд.

— Разбира се, че си добре! — По лицето на Хариет се изписа огромно облекчение, когато добави, като подчертаваше всяка дума: — Особено за идиот, който е блъснал новия си камион в първото срещнато дърво.

— Е, имаше буря — обясни едва чуто Мел.

— Тук си от два дни — отговори Хариет. — Имаш фрактура на черепа, счупена кост на скулата, мозъчно сътресение…

Мел постави длан на лицето си, почувства превръзките и изведнъж си спомни всичко.

— Хариет… — Тя хвана настойчиво приятелката си за ръката. — Той се опита да ме убие… Онзи мъж наистина се опита да ме убие… Вече беше убил онзи мъж, когото намерих в библиотеката… О, Господи, трябва да се измъкна оттук, трябва да кажем на полицията…

Вече беше слязла наполовина от леглото, когато Хариет я хвана за раменете и я накара отново да легне.

— Остани там, където си, дете — каза тя твърдо — Както казват във филмите, „никъде няма да ходиш“. Не още, поне.

Мел я изгледа гневно, без да разбира нищо.

— Нима не чу какво ти казах? Онзи мъж имаше пистолет, беше го опрял до слепоочието ми… Затова се блъснах в дървото…

По лицето на Хариет се изписа първо недоверие, после — загриженост. А после изражението й подсказа, че през главата и е минала мисълта, че може би — само може би — това не са халюцинации на жена със сериозна травма на главата, а истина.

— Започни от самото начало — каза тя, делова, както винаги. И Мел така и направи.

Разказа й историята от А до Я, а после я разказа още веднъж, защото си спомни още някои подробности, като например червената локва кръв под мъртвото тяло, синкаво жълтеникавата подута плът, спомни си как светлината изведнъж изгасна, как мъжът я удари, как я беше накарал насила да мине по скрития под водата мост…

— Почти бих могла да ти повярвам — каза Хариет, когато Мел спря да говори. — Само че в камиона не е било намерено друго тяло. Никакъв мъж. Никакъв пистолет. Била си сама. Спасителният екип едва е успял да те измъкне от разбитата кабина. Погледни на нещата така. Мел — добави тя извънредно сериозно, — имаш късмет, че си жива, затова забрави цялата тази история, която прилича на лош сън. Просто си объркана заради сътресението на мозъка, което си получила.

— По дяволите, не съм го сънувала това! — Мел беше вече скочила от леглото и сега тършуваше из гардероба, където беше и чантата й, също извадена от камиона. Захвърли болничния халат, облече набързо бельото си и напъха краката си в маратонките. Обърна се към Хариет, която я гледаше с отворена уста.

— Окей, да вървим — каза тя.

— Но къде отиваме? Ти не си добре, ударена си лошо, трябва да се лекуваш. Току-що се събуди след мозъчно сътресение. Лекарят ще ме убие, ако ти позволя да излезеш от тази стая. Всъщност аз веднага ще го извикам, още сега, на минутата…

— Добре, извикай го. — Мел вече беше в коридора и тичаше, макар и доста непохватно, по излъскания линолеум. — А аз се махам оттук.

Сграбчила чантичката си, Хариет хукна след нея.

— Но къде отиваме?

Мел се извърна леко. Изгледа я унищожително и каза:

— В полицията, разбира се.

Като че ли нямаше какво да предприемат.

Лекарите се противопоставиха, но Мел настоя и я изписаха. Двете с Хариет взеха кола под наем и отидоха в полицията.

 

 

— Сигурна съм, че няма нужда да ви казвам какво се случи там — каза сега тя на Марко Камелия.

— Казали са ви, че сте луда?

Тя се наведе по-близо до него през масата и втренчи поглед в очите му.

— И вие ли мислите така?

Той сви рамене.

— Мисля, че ми разказахте много добра история, мис Зелда.

Погледът й стана отново гневен.

— За вас съм Мелба.

— О, извинете ме. Мис Мелба. И така? Какво ви казаха ченгетата, ако не, че сте луда?

Раменете й се отпуснаха и тя втренчи озадачен поглед в масата.

— Казаха ми, че никой не е загинал в бурята. Че никакви тела не са били намерени. Че всъщност нищо не се е случило в района, с изключение на няколко пътни произшествия като моето.

Казах им къде според мен се намира онази плажна къща, и че там определено има труп. Те казаха, че знаят за това място, че къщата е на Ед Винсънт, който е магнат по отношение на недвижимата собственост. После ми направиха голяма услуга, като му се обадиха. Отговори икономката. Тя каза, че всичко е в ред, че няма тела, нито кръв. И че макар мистър Винсънт да идвал обикновено през уикенда, този път, заради бурята, не дошъл. Че не е бил там онзи ден. Нито тя. И че въобще никой не е бил там.