Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (32)

Глава 32

Рано на следващата сутрин Камелия закусваше сам във весело обзаведената трапезария, заобиколен от растения в големи глинени саксии и кънтри музика. Сервираше му млада русокоса келнерка с широка и шумоляща червена пола и бяла престилка от органдин. Лицето й беше приветливо, а зъбите — перфектни и бели, както, изглежда, и на всички други в Хейнсвил. Той се питаше откъде ли си намират персонала.

— Оттук ли сте? — запита я, докато тя вземаше поръчката му.

— Разбира се, сър. Семейството ми живее тук вече в продължение на три поколения.

Той кимна.

— Тогава може би сте чували за Ед Винсънт?

— Винсънт? Не, не мисля, сър. Името не е местно и, повярвайте ми, аз знам всички имена в околността. — Тя се засмя и показа красивите си бели и равни зъби, с което му напомни за „Степфордските съпруги“ и го накара да се чувства неудобно.

— Е, тук всички сте много приятни и хубави — каза той и прие един брой на местния вестник, който тя му подаде, „Хейнсвил газет“. „Как другояче би могъл да се нарича?“ — помисли си той с горчива усмивка.

Прегледа го, докато се хранеше. Яйцата с бекон бяха приготвени точно както трябва и бяха много вкусни, но бирата, „Степфорд“, беше слаба и по вкус никак не приличаше на нюйоркската, с която той беше свикнал. Успя да я изпие, все пак, както и сладкото кафе, на което, за нещастие, му липсваше кофеин и което беше прекалено хладко за неговия вкус. След това отново се замисли за вестника. Провери карето с адреса. Там пишеше: „Вече петдесет години тук се отпечатват новините на Хейнсвил“. Даваше се адрес на Трета улица.

Той се изправи, когато пристигна Мел, която изглеждаше много по-свежа и по-енергична и съвсем не на място сред тези палми в саксии с черното си кожено яке, късата пола и ботушки с изумително високи токчета.

— Тази сутрин поне знам откъде ще започнем — каза той, вместо да я поздрави.

— Така ли? — Мел му се усмихна лъчезарно. — Окей, скъпи, да вървим. — Тя го хвана под ръка и двамата излязоха отвън. Отново в действие.

„Хейнсвил газет“ се помещаваше в може би най-старата сграда в града и всъщност изглеждаше така, като че ли прахът не беше почистван повече от петдесет години — тоест, през цялото време на съществуването на вестника.

Камелия обясни какво иска на сивокосата жена зад бюрото, която определено не приличаше на всички други в този град и не беше член на вълшебното царство Дисниленд, нарочно подбрано, за да приветства туристите. Тази имаше остър език, а и беше кисела на всичкото отгоре.

— Никога не съм чувала за този човек — каза тя и започна да преглежда хартиите, струпани на бюрото.

„Колко несъществена е славата“, помисли Мел с тъга. Никой тук дори не беше чувал за Ед. Никой не знаеше какво е постигнал, никой не знаеше какъв добър човек е.

Въпреки настояването на Камелия да прегледат старите броеве отпреди четиридесет години, откриха, че жената е права. Не се споменаваше семейство Винсънт.

— Нали Ви казах — рече отсечено тя, когато си тръгнаха, като кихаха заради праха, изумени от безпричинната й злоба.

— Струва ми се, че ако, Ед наистина е живял тук, най-доброто, което е можел да направи, е било да се измъкне — каза Камелия докато прекосяваха улицата, за да влязат в колата. Под чистачките имаше розов талон за глоба и той с раздразнение го взе. — Толкова за любовта и за доброто отношение към туристите.

Мел се изкикоти.

— Ти си ченге, можеш да оправиш глобата.

— Аз съм ченге, което се подчинява на закона — каза той студено. — Плащам си глобите.

Тя вдигна вежди и стисна здраво устни, за да не се засмее.

— Къде отиваме сега?

— Следвай ме — каза той и се качи в колата.

Пред кметството имаше място за паркиране, така че не ги заплашваше друг талон за глоба. Интериорът беше с толкова сложна украса, колкото и екстериорът — стените бяха облицовани с дъбова ламперия, подът беше покрит с мозайка от черни и бели мраморни плочки, издигаха се дорийски колони, блестяха множество златисти метални повърхности. Секретарката им каза къде е отделът по регистрите и те тръгнаха по безкрайния коридор на местната власт. Най-после го намериха и влязоха. Както очакваше Камелия, не видяха името Винсънт, когато прегледаха регистрите набързо. Но после се заеха сериозно с работата. Той прегледа имената на всичките предишни собственици на земя в областта и датата, на която бяха продали парцелите си на Майкъл Хейнс.

— Изглежда, всички тук са продали земята си на Хейнс — каза Мел накрая, изтощена.

— Освен един. Фарар Роугън. Неговата земя от пет акра е иззета заради неустойка, за сумата от един долар. Е, не мислиш ли, че е странно, след като всички други са получили по две хиляди долара?

— Какво, мислиш, се е случило с Фарар Роугън? — запита тя, без да се надява на отговор.

— Да разпитаме наоколо и да разберем — каза той.

Върнаха се в офисите на „Газет“. Сивокосата жена не изглеждаше никак доволна, че ги вижда. Никаква приветливост, топлота, белозъба усмивка, помисли си Мел и погледна часовника си. Много искаше пак да се обади в болницата, макар да беше говорила с лекарите сутринта. Отчаяно искаше да чуе и гласа на Райли. И на Хариет… Господи, как й липсваше целият й досегашен спокоен живот. Какво правеше тук, май гонеше диви патици. Трябваше да бъде с тези, които обича, дори това да означава да пътува непрекъснато между два града.

Жената трепна, когато Камелия й показа значката си.

— Не знаех, че сте ченгета — проплака виновно тя. — Разбира се, известно ми е името Роугън. Имаше нещастен случай, не си спомням точно какъв. Да, сър — добави тя, вече демонстрираща уважение, — ще ви покажа къде точно да погледнете в архивите.

Не й беше необходимо много време, за да открие вестника, който им трябваше. Ето го, там беше, изписано с огромни черни букви. Фарар Роугън и семейството му заемаха новините на цялата първа страница.