Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (16)

Глава 16

Докато двете с Хариет излизаха от полицейското управление в Чарлстън, Мел се чудеше дали наистина просто не е сънувала, или пък това не е било лош номер на обърканото й съзнание. Все пак, нали беше подкарала камиона право към дървото…

Когато се върнаха в наетата кола, тя се отпусна уморено на седалката и затвори очи. После, изведнъж, отново усети мириса на застоял тютюн — същата неприятна миризма, каквато имаха дланите на убиеца. Почувства отново студения метал до слепоочието си и го чу да казва: „Карай…“ с гърления си акцент.

Очите й отново се отвориха широко и тя се поизправи на седалката.

— Сънищата не карат спомените да нахлуват в съзнанието ти, не си спомняш миризмите, не си спомняш чувствата. Не съм сънувала. Не бих могла.

Излезе, опънала дългите си крака, от малката кола и притича разстоянието до шофьорското място.

— Аз ще карам — каза и имаше нещо в начина, по който го каза — усещаше се страх и настоятелност — което накара Хариет да освободи мястото на шофьора още преди да е успяла да запита дали е безопасно да шофира жена, наскоро претърпяла мозъчно сътресение и лекувана в болница.

— Кажи ми, че това е просто някаква игра, че си сънувала всичко, и нека си отидем у дома — помоли тя, когато Мел се включи в движението, което излизаше северно от Чарлстън. — Къде отиваме сега?

— Къде, мислиш? — Мел натисна педала за газта, когато повечето коли останаха зад тях, и двете поеха по пътя край плажа. Тя бързаше, трябваше да види сама, със собствените си очи. Трябваше да докаже сама на себе си, че това наистина се е случило.

Но когато мостът изникна пред тях, тя натисна рязко спирачките. Той отново беше изцяло над водата, но настилката му беше напукана и повечето знаци липсваха. И имаше нов знак, на който пишеше с големи букви: „Внимание! Мостът е непроходим до втора проверка!“

— Е, това е — каза Хариет замислено. Нещата не зависеха изцяло от тях, пък и на нея никак не й се искаше да търсят жертви на убийство.

— Не, не е. — Мел отново постави крак на газта и подкара към хлъзгавия мост. — Минах по него и при по-лоши обстоятелства. Сега поне мога да виждам пътя пред себе си.

Хариет не смееше да диша. Постави едната си ръка на дръжката, за да може да изхвръкне начаса, а с другата закри очите си. Мел обаче изкусно заобикаляше леките издутини по асфалта и дупките.

— Само не ми казвай, че ще трябва да минем оттук и на връщане. — Обикновено силният глас на Хариет сега беше слаб, изтънял. — Не мисля, че бих могла да го понеса.

— В противен случай, ще трябва да преплуваш разстоянието. Това е единственият начин да отидем и да се върнем. О, погледни, ето го. Виждаш ли, Хар, била съм права.

Но триумфалната нотка в гласа на Мел изведнъж заглъхна. Къщата, която преди приличаше на тази от филма „Психо“, сега имаше безупречен, спокоен вид. Послушният океан играеше весело край скалите, а слънцето ярко грееше. Въобще не приличаше на мястото на Норман Бейтс.

— Искаш да кажеш, че това е въпросната къща? Къщата на ужасите? — Хариет се засмя облекчено. — Господи, очаквах Дракула или нещо подобно.

Но Мел беше вече навън и изкачваше стъпалата. В следващата секунда стоеше на верандата и натискаше звънеца. Хариет също излезе от колата, подпря се на нея и започна да гледа какво прави Мел. Чакаше.

Нищо не се случи. Къщата беше празна. Този път вратата беше заключена.

— По дяволите! — изръмжа Мел и опита отново. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Хариет се изкикоти нервно.

— Е, наистина, мис Южняшка Красавице, не мисля, че майка ти би одобрила това.

Но Мел вече заобикаляше верандата, надничаше през прозорците и закриваше очите си с длани, за да вижда по-добре.

— Ето, това е! — извика тя и замаха нетърпеливо и настоятелно на Хариет. — Това е стаята, библиотеката. Точно тук видях тялото, спомням си съвсем ясно…

Хариет надникна през прозореца. На нея обстановката й се струваше абсолютно нормална. Всичко си беше на мястото, нямаше локви кръв.

— Е, и къде е тялото, Мел? — запита тя най-накрая. — Къде е убиецът? Кой е той?

— Не знам. — Мел поклати глава, напълно объркана. — Знам само, че не съм луда. И че това ще ме накара да полудея, ако не открия какво е.

Тя седна на стъпалата на верандата, подпря лакти на коленете си, обхвана главата си с ръце и втренчи поглед в алеята, която в онзи ден беше изминала пълзешком и откъдето беше отвлечена. Спомни си как убиецът я беше вкарал в кабината на камиона, как се беше борила с него, как го беше одрала по лицето, как беше забила пръсти в очите му… как той я беше ударил жестоко и грубо по лицето, как тя се беше свлякла на пода на кабината, замаяна от болката. Но не толкова замаяна, че да не чуе думите му.

— Той се обади по телефона — спомни си тя. — След като ме удари, се обади на някого. Каза му, че Ед Винсънт не е тук, но че ще го пипне следващия път. — Огромните й очи бяха станали кръгли и тревожни и тя сграбчи Хариет за раменете. — Чуй ме, Хариет. Повярвай ми. Ед Винсънт е в списъка на този убиец. И ако не го предупредя, той ще е следващият, когото ще намерят мъртъв в библиотеката.

— Да запиша ли думите ти? — запита Хариет с усмивка, защото почти й беше повярвала.

— Да, точно така, скъпа. — Мел вече беше обратно в колата. — По-добре е да запомниш думите ми. Същото ще трябва да направи и Ед Винсънт.

— Къде отиваме сега? — Хариет затвори очи, когато наближиха повредения мост. Този път Мел почти не намали и те практически прелетяха над него.

— Да телефонираме на Ед Винсънт в Ню Йорк — каза Мел весело. — Сигурна съм, че той ще ми повярва.