Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 52

Докато Мел летеше към Ню Йорк, Марко Камелия беше в самолета на „Върджин Атлантик“, на път за Лондон. Беше се облегнал назад на червената седалка и ядеше шоколадов сладолед. Гледаше филм с Шарън Стоун на екрана на личния си портативен телевизор. Отново, за кой ли път, актрисата му напомни за Мел. Той въздъхна дълбоко и дояде сладоледа. Помисли си, че и двете жени са недостижими за него.

Реалността беше следната — най-после бяха успели да проследят кой притежава правото на собственост върху имота на Пето авеню. Консорциум от арабски инвеститори, които не казаха нищо, освен, чрез преводач, че не искат да ги замесват. Нарочно напуснаха страната и на полицията беше трудно да стигне до тях, но тази сутрин от Скотланд Ярд им съобщиха, че един от арабите притежава къща в Лондон и че в момента живее в нея. И Камелия се качи на първия самолет за „Хийтроу“.

Рано сутринта Лондон беше сив, покрит с влажна мъгла, която англичаните наричаха „ръмеж“, но която според Камелия беше ужасно студен дъжд. Той трепереше, докато чакаше такси. Влагата проникваше до костите му и той се чудеше как британците се примиряват с това ден след ден, година след година. Дали тук въобще настъпваше пролет, лято, приятен слънчев ден? Той подозираше, че това се случва само във филмите. А те определено нямаха никаква връзка с реалността на днешния ден.

Регистрира се в просторен и безличен хотел близо до „Странд“, хвърли набързо приготвената си чанта на леглото, обади се на човека, който щеше да му помага — инспектор Макферсън от Скотланд Ярд. Двамата се разбраха Камелия да отиде в управлението веднага.

Уличното движение беше истински кошмар и му трябваха десет минути повече, отколкото беше очаквал. Беше много ядосан, защото беше накарал Макферсън да чака.

Когато най-после мина през портала от червени тухли на свещената британска институция, известна като Скотланд Ярд, не можеше да не мисли за Шерлок Холмс. Само че тук всичко беше толкова съвременно и изискано като в самолетната компания „Върджин Атлантик“. А инспектор Макферсън беше висок човек с червеникава кожа, брада и боботещ глас, който отекваше чак в другия край на коридора, когато поздравеше някого с ентусиазъм.

За разлика от типичното нюйоркско управление, тук нямаше огромни купове прашни папки, вече използвани чашки за кафе и мазни петна от мръсни пръсти. Камелия седна. Предложиха му горещо кафе в здрава и изискана порцеланова чашка и няколко бисквити от личните запаси на Макферсън.

— Аз съм шотландец — каза Макферсън с гръмогласен смях. — Не мога да изкарам деня, без да си хапна поне една бисквита. Не са толкова хубави, колкото изпечените от майка ми, признавам, но са достатъчно добри. Освен това — добави той, — аз съм пристрастен към захарта.

Камелия прие бисквитите и се заслуша в думите на Макферсън, който му обясняваше каква е работата. Един от изпълнителните директори в арабския консорциум, Халид ал Шериф, пристигнал в Лондон преди два дни. Къщата му се охранявала, но Макферсън успял да се сдобие с разрешително и сега мъжът трябвало да отговори на няколко въпроса във връзка със сделките с недвижими имоти.

Той бил от Саудитска Арабия, най-големият син в семейството, чието богатство било придобито от петрол и от недотам изяснени източници. За разлика от много свои съвременници мултимилионери, Халиф стоял далеч от игралните зали и нощните клубове и, каквито и да били предпочитанията му и удоволствията, на които се отдава, той ги пазел лично за себе си.

— Говори се, че е отдаден изцяло на бизнеса — каза Макферсън на Камелия. — За него истинският хазарт е, да излезе победител във важна сделка. Като тази, например. Оттам и възможната двойна игра — да се мъчи да изиграе и двамата потенциални купувачи, като ги настрои един против друг.

— Ситуацията ми е позната. — Камелия си спомни как беше победен при покупката на къщата в Куинс. Другият купувач непрекъснато вдигаше цената с по някоя хилядарка, докато накрая каза, че му стига толкова. Същото беше и при Халид ал Шериф, само дето залозите бяха по-високи. Бизнесът си е бизнес.

Колега на Макферсън караше умело черния „Воксхол“ без отличителни знаци през лабиринта от улици на централен Лондон, където движението също беше натоварено. Замаян, Камелия затвори очи. Мислеше, че никога няма да свикне с това движение на автомобилите в лявото платно. Освен това беше изкарал безсънна нощ, а дрямката в самолета само беше объркала работата на мозъчните му клетки, вместо да го накара да се почувства отпочинал. Никога през живота си не се беше чувствал по-малко готов за разпит. Особено на един темпераментен и много богат заподозрян.

Къщата, на изисканото Бишъп авеню, в не по-малко изисканото предградие Хампстед, беше повече от великолепна. За да стигнат до нея, след като са преминали през двамата здравеняци до портата, двете ръмжащи немски овчарки и интеркома, им трябваха повече от десет минути — време, в което Камелия пушеше нетърпеливо цигарата си, а Макферсън мълчеше.

Мраморното преддверие имаше височина от четиридесет фута. Таванът се поддържаше от издигнатите на равни интервали ониксови колони, които стигаха чак до свода, боядисан в синьо и обсипан със звезди.

Слуга, облечен в бяла роба, придържана от син колан, ги въведе в главния салон.

Халид ал Шериф седеше до прозореца, сам. До всички стени имаше просторно място, което се издигаше над основния под и беше боядисано в златисто жълто. По него бяха нахвърляни множество възглавнички в ярките цветове на скъпоценните камъни. На малки кристални масички, тук-там пред този „подиум“ бяха поставени сребърни и златни чинии, в които пък имаше пресни смокини, различни видове ядки и захаросани бадеми. Сводестият таван беше боядисан в синьо и имаше малко прозорче в най-високата си част. Богати ориенталски килимчета покриваха мраморния под, а букет красиви лилии не само украсяваше стаята, но и разпръскваше живителен нежен и сладък аромат.

Изумен, Камелия си помисли, че тук всичко е като сцена от филм. Като в султански палат. Не знаеше, че има хора, които живеят по този начин, дори да са богати. Но този тук наистина беше много богат. Неимоверно богат.

— Това великолепие тук може да ти вземе ума — промърмори под носа си Макферсън, докато чакаше ал Шериф да ги поздрави.

Шериф не се изправи. Нито им предложи нещо освежително.

— Аз не съм ви поканил, господа — каза той и си взе няколко смокини. — И не мога да си представя за какво ще се отнасят вашите въпроси. Но можете да сте сигурни, че посланикът на моята страна ще направи сериозно оплакване пред вашия външен министър. — Той лапна една смокиня и ги погледна невинно с топлите си кафяви очи.

Беше красив мъж. В края на четирийсетте си години, със слабо, мургаво лице, мустаци и тъмна коса, полускрита под покривало във веселите цветове бяло и червено. Камелия можеше също така да види, че тялото му е във форма, макар да беше покрито от бяла роба. Стъпалата му бяха боси и Камелия успя да забележи, че ноктите на големите му пръсти са боядисани с ярък лак.

Шериф изяде смокинята и лапна друга, без да каже нищо повече. Камелия погледна Макферсън и той му кимна, с което му даде разрешение да започне разпита.

— Мистър Шериф, няма нужда да се тревожите и се извинявам, че ви причиняваме неудобство. — Камелия се потеше, защото тази дипломация му беше чужда. Той беше свикнал да прибира трупове и ранени от улицата след стрелба и не познаваше изисканите маниери на по-високите среди. — Ние се нуждаем само от отговор на един-единствен прост въпрос.

Шериф само повдигна вежди.

— Въпросът е — каза Камелия след дълга минута тишина — кой е другият купувач в сделката за собствеността на Пето авеню, освен Ед Винсънт?

Шериф не го погледна, когато най-накрая заговори.

— Разбира се, със съжаление научих за инцидента, сполетял мистър Винсънт. Както и да е, трудно ми е да повярвам, че това има нещо общо с възможната покупка на моята собственост.

Той имаше безупречен британски акцент, изискан, такъв, с какъвто говорят във висшите среди. Беше получил образованието си в „Хароу“, както Камелия знаеше от Макферсън.

— Сър. — Сега думата взе Макферсън. — Страхувам се, че трябва да ви помоля да отговорите на въпроса на детектив Камелия.

Шериф му хвърли кратък поглед.

— А ако не го направя?

— Ще трябва да ви отведа за разпит. — Макферсън показа разрешителното. — Сър — добави той много учтиво и внимателно, — разбира се, знам колко неприятно ще бъде това за вас.

Шериф лапна третата смокиня. Задъвка замислено, после преглътна.

— Имаше няколко потенциални купувача — каза той, очевидно разбрал, че този път съдбата е против него и трябва да изостави залога. — Един от тях направи предложение, което от самото начало беше неприемливо. Ед Винсънт предложи по-висока цена. Неговото предложение беше прието, макар да останаха за доуточняване някои подробности, които трябваше да бъдат уредени от адвокатите. След това предстоеше подписването на договора. Тогава първият купувач ни направи по-изгодно предложение, но, както и преди, остана анонимен.

Камелия беше скръстил ръце на гърба си и навел глава — положение на тялото, обичайно за него, преди да започне да крачи из стаята. За него краченето напред-назад беше вид отпускане на напрежението, то му помагаше да мисли, даваше простор на ума му. Сега той каза:

— И вие приехте предложението на анонимния купувач?

— Чаках новото предложение на мистър Винсънт, макар той да се кълнеше, че предложената цена е окончателна. Той твърдеше, че след като сме си стиснали ръцете, значи сделката е сключена.

Камелия загуби вече цялото си търпение. Готвеше се да му каже да престане да си играе с тях и да им каже истината.

— И така, кой беше другият играч, мистър Шериф? — запита той и в гласа му имаше нещо — ниска, гърлена и заплашителна нотка, което накара Шериф да го погледне страхливо.

— Името му е Алберто Ричи — каза той извънредно неохотно, защото знаеше, че няма избор.

— А… Ричи! — Камелия беше изненадан.

— Благодарим ви много за съдействието, сър — каза Макферсън.

И двамата излязоха бързо. Наистина бяха благодарни докато слизаха по стъпалата, с едното око вперено в огромните немски овчарки. После се качиха в колата и подкараха по изисканото Бишъп авеню.

Камелия изтри чело с безупречната си бяла носна кърпа.

— Предпочитам да ми извадят зъб, отколкото да се разправям с хора като този. Това просто не е обичайната за мен среда.

— Познавате ли Ричи?

Камелия кимна.

— Познавам само репутацията му. Той е същият филантроп като Ед Винсънт, известен с порядъчността си, с парите си и стила си на живот. И, доколкото знам, е чист.

— Значи не мислите, че той е убиецът, когото търсите?

Камелия поклати глава.

— Мисля, че работата е много по-сложна от това.

Той се сбогува с Макферсън, позвъни, за да се отчете за свършената работа, и преди да е заспал прав, взе такси до Сохо. Изяде една добра и порядъчно голяма пица „Маргарита“ в заведението „Пица експрес“ на Уордор стрийт, после се разходи по „Рони Скотс“, слуша джаз в продължение на около час, докато пиеше уиски и пушеше цигари, и накрая главата му се замая толкова, че вече не чуваше музиката. Отново спря такси, взе чантата с багажа, който така и не беше използвал, отписа се от хотела и потегли за „Хийтроу“, където се качи на първия полет за Ню Йорк. Спа като новородено през целия път.