Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (38)

Глава 38

Като се върнаха във взетата под наем кола, Мел седна зад кормилото и натисна здраво педала на газта. Караше като луда, а Камелия седеше с отметната назад глава и затворени очи.

— Помни, че аз съм ченге — каза той, като отвори очи. — Мога да те глобя за това, че превишаваш два пъти разрешената скорост.

Мел натисна рязко спирачките. Като намали до скромната скорост от петдесет мили в час. Усмихна му се широко и лъчезарно.

— Съжалявам, детективе. Странно, представих си, че съм с приятел.

Погледите им се срещнаха.

— Знаеш, че съм ти приятел.

Тя кимна и бързо отмести поглед, но се усмихваше. А Камелия гледаше право напред. Тези думи бяха най-близо до признанието, че всъщност е влюбен в нея. Не би посмял да й каже нищо повече. Беше смешно и той го знаеше. А сигурно и изглеждаха смешно — тя, толкова висока и руса, той, по-нисък от нея и мургав. Грубият сицилианец полицай и красивата южнячка. Тя беше толкова чувствителна, обичаше да изразява привързаността, обичаше физическия контакт с хората. Хващаше го под ръка, когато вървяха по улицата; държеше ръката му в ресторанта, докато вечеряха, и той й говореше; отпускаше глава на рамото му, когато беше уморена, а той шофираше. И той завиждаше на един мъж, който лежеше на смъртно легло, защото тя го обичаше.

— Благодаря за хапчето против грип — каза Мел. — Чувствам се по-добре.

— Дали е от хапчето, или историята на мам’зел Доротея те накара да се почувстваш по-добре? — Тя му се усмихна и той добави: — Окей, окей. Казах ли ти, че сега съжалявам? Защото подозирах, че Ед е всъщност Мич.

— Сигурна съм, че е така.

— Извинявам се. Но нека ти напомня, че все още не знаем всичко за Ед Винсънт, тоест — Тео Роугън.

— Така е. Но, както каза мам’зел Доротея, и утре е ден.

Сега отиваха на север, пътуваха по тесен път, който Мел добре познаваше. Странно, помисли си тя, колко по-къс й се беше видял този път в онази дълга и страшна нощ, когато вятърът поваляше дървета, сякаш бяха кибритени клечки, а океанът ревеше и заливаше сушата. Несъзнателно, тя натисна спирачките, като стигнаха до моста, и остави двигателят да работи напразно, втренчила отново поглед в мястото, където мислеше, че ще дойде краят на живота й. Мостът беше поправен и морето под него блестеше доброжелателно и синьо. Почувства ръката на Камелия на рамото си, обърна се и срещна погледа му.

— Това е вече минало, Мел — каза й той нежно. — Няма нужда да се страхуваш от това място повече.

Но тя още тръпнеше вътрешно. Едва когато стигна от другата страна, изпусна дъха си на една дълга въздишка. И отново подкара колата, нагоре по неравната ливада, после през горичката към плажната вила. Паркира и изключи двигателя. Остана седнала, загледана мълчаливо и замислено в частното убежище на Ед, което сякаш се припичаше на нежното слънце.

— Хубаво местенце — каза Камелия най-сетне. Излезе от колата и изкачи стъпалата на верандата. — Да, хубаво е тук — каза той с нескрито одобрение. А умът му правеше нова преценка на образа на Ед Винсънт — богаташа, предприемача. Къщата беше малка, но удобна. Приличаше по-скоро на рибарска колиба, отколкото на имение в Хамптънс — такова, каквото той очакваше да види.

Мел изкачи стъпалата на два скока. Застана до него и започна да наднича през прозорците. И изведнъж сграбчи ръката му.

— Това е. В тази стая беше тялото. А сейфът е ей там — зад картината, пейзажа с дървената колиба насред гората.

— Колибата на Ед — предположи Камелия и Мел осъзна, че това най-вероятно е истина. Ед не беше забравил стария си дом, не беше забравил откъде идва, дори след всичките тези години на успех и богатство.

— Да влезем — каза тя.

Камелия предположи, че тя иска веднъж завинаги да прогони страха, като се изправи лице в лице с него.

— Аз съм ченге — каза той. — Не мога да влизам с взлом в къщите на другите хора. Поне не и без заповед.

— Е, аз пък съм любовница на собственика. И мога да влизам в къщите му, когато си пожелая. — Тя се усмихна. — Освен това няма да ми е за първи път.

— Имаш ли ключ?

Тя поклати глава, а той въздъхна и се върна по протежение на цялата веранда, за да провери вратата. Ключалката беше стара и дори дете би могло да я насили. Трябваха му около пет секунди, за да отвори вратата.

— Господи, о, скъпи! — Мел го гледаше с възхищение. — Всеки би си помислил, че така си изкарваш прехраната.

Той отвори широко вратата и двамата застанаха на прага. Надничаха вътре като крадци, които се страхуват да влязат, за да не бъдат хванати на местопрестъплението.

— Не е хубаво да се нахълтва така в чужда собственост — каза Камелия, който се чувстваше неудобно. Но Мел мина покрай него и влезе в стаята с висок таван и с изглед към океана. Той я видя да спира пред вратата вдясно, да изправя решително рамене, да си поема дълбоко дъх и най-накрая — да отваря широко вратата.

Слънчевата светлина заля стаята, която беше видяла само за две секунди, преди всичко да потъне в мрак. Намери с поглед мястото, където беше трупът. Сега там имаше антично ориенталско килимче с красиви фигури в червено и синьо. По лавиците с книги, покрили целите стени, нямаше и петънце прах. Единственият знак за занемареност беше поувехналата бегония в саксия, поставена на рамката на прозореца.

Сърцето на Мел се сви и тя предпазливо пристъпи в библиотеката. После направи още една крачка и още една. „Всичко е окей — повтаряше си наум. — Всичко е окей, няма нужда да се страхуваш повече. Това е стаята на Ед, това са неговите книги, неговото бюро стои под прозореца, химикалите, които той използва, са поставени в малки продълговати кутийки. Колко мило — помисли си тя, някак разсеяно, — че той използва такива обикновени кутийки, когато може да си позволи най-доброто бюро на «Дънхил и Марк Крос». Но такъв си е Ед.“

Чу Камелия зад себе си и посочи към мястото, където беше лежало тялото. А после му показа къде е сейфът. Камелия обхвана всичко само с един поглед. Но нямаше какво да научи тук. Плажната вила беше почистена цялостно, беше също така огледана от местната полиция, както и от частния детектив на Ед. При тази ситуация, интересът му беше формален.

Той я хвана за ръката и двамата излязоха от библиотеката, като затвориха решително вратата след себе си.

— Погледни само каква гледка! — Тя отиде към редицата високи френски прозорци и ги отвори.

Съблякоха връхните си дрехи, Камелия разхлаби сребристата си вратовръзка и нави ръкавите на ризата си. Останаха до прозорците няколко минути и просто вдишваха с пълни гърди свежия и солен морски въздух, повдигнали блажено лицата си към слънцето.

Голямата, 38-футова моторница „Европа“ беше завързана на частния док отдясно на вилата, а няколко дървени стъпала водеха надолу до нея. Камелия беше човек, който разбира от лодки, но никога не беше имал собствена. Сега си помисли, че това тук е една наистина прекрасна играчка за вече пораснало момче. За втори път този ден, той изпита завист към Ед. Слезе по няколкото стъпала и стъпи на безупречно излъсканата палуба от тиково дърво. Тук нямаше стъклени повърхности, лодката беше стара и удобна, но добре ремонтирана. Боята беше нова и лъщеше, но новият зелен брезент, който я покриваше, на места беше пострадал лошо от урагана. Той хвърли поглед на новия двигател, към който имаше и устройство за намаляване на шума. Беше мощен. Предположи, че лодката сигурно развива скорост от четиринайсет възела.

Мел скочи до него. Закрачи бавно по палубата, прокара нежно длани по перилата, също от тиково дърво. Странно, но беше сигурна, че Ед сам ги е полирал. Отпред имаше една-единствена кабина с твърда койка и доста голям и разпуснат хамак. В малката и тясна кухничка, тип бокс, имаше електрически котлон, микровълнова печка и малка хладилна камера, поставена в клетка от тиково дърво. Това беше лодката на мъж, тук нямаше украси или джунджурийки, всичко беше просто и безупречно чисто. Мел отиде до перилата, хвана се за тях и загледа надалече, към дълбоката наситено зелена вода. Мислеше за Ню Йорк, за стаята в болницата с униформените ченгета отпред, които охраняваха един умиращ. Сълзите се затъркаляха неспирно по бузите й и закапаха в спокойната вода. Тя подпря глава на перилата и се остави на чувствата си.

След известно време Камелия я намери там. Застана непохватно малко встрани от нея. Риданията разтърсваха стройното й тяло, но дори животът му да зависеше от това, не би намерил подходящите думи, с които да я успокои.

— Няма какво да се каже, което вече да не е казано, Мел — обади се той най-накрая. — И нищо, което би могло да направим и да не е направено вече.

Тя кимна.

— Знам. — Гласът й беше приглушен. Той отиде и се подпря на перилата до нея. Искаше да я вземе в прегръдките си — точно така, както беше направил в деня на първата им среща. Само че сега я познаваше и болката, която изпитваше заради нея, беше различна.

Нещо привлече погледа му. Неясният предмет плаваше, подръпваше веригата на котвата. Камелия се наведе през перилата и втренчи поглед в дълбините, но видя само неясна сянка. Потърси наоколо някакво желязо, намери едно подобно на кука, и забърза обратно към котвата. Легна на една страна и направи няколко неуспешни опита, докато улови предмета. Беше много тежък и не можеше да го помръдне, камо ли да го извади от водата. Беше се закачил за котвата. Отказа се.

— Мел, скъпа — каза той и, Господ да я благослови, тя вдигна поглед към него и се усмихна.

— Казах ти, че тая работа със „скъпи“ е заразителна — каза тя и кихна.

— Бейби — той твърдо промени обръщението си, — защо не идеш да си подремнеш хубавичко в къщата?

Тя отвори широко очи.

— Защо?

Той въздъхна. После си помисли, че все някога ще трябва да й каже.

— Мисля, че може би намерихме нещо интересно. Ще извикам местния шериф да дойде тук.

Тя също се надвеси над перилата.

— Аз нищо не виждам.

— Нещо се е закачило за веригата на котвата. Имам нужда от помощ, за да го изтегля.

Очите й се разшириха още повече. Изразяваха силна тревога.

— Не мислиш, че…?

— Не знам какво да мисля. Междувременно, отиди и си направи чаша чай или каквото там правят южняшките красавици, когато не са желани наоколо.

— Чай от лайка — каза тя и изтри очите си с една доста разкъсана вече хартиена носна кърпичка. Той й предложи своята носна кърпа.

— Deja vu отново. — Все още с подсмърчания и хълцания, тя успя да се усмихне, защото си спомни как беше предположила, че е женен, след като видя чистите му и изгладени носни кърпи. — Но не си мисли, че толкова лесно ще се отървеш от мен, детектив Камелия. Ще остана тук, докато не открием какво е онова нещо във водата.

— Може и да не ти хареса — предупреди я той.

— Ще видя сама.

Мел направи няколко крачки назад по палубата. Седна на сянка, докато Камелия извика местните ченгета. После той отиде и седна при нея.

— Ще бъдат тук в десет. — Останаха да седят мълчаливо, с погледи, зареяни далеч в океана. Чакаха.