Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (50)

Глава 50

Лайла Араманов не можеше да си обясни защо напоследък съпругът й е така обсебен от новините. Дори се хранеше пред телевизора, сам във всекидневната на семейството, без да обръща внимание на децата, на които остро казваше. „Махайте се!“ или „Хайде, поиграйте си, не можете ли да играете като всички нормални деца?“, или „Купил съм ви достатъчно играчки, за Бога!“ Лайла стоеше до вратата и го гледаше как превключва каналите, напрегнат като котка по време на празника на Вси светии. Можеше да се закълне, че той успява да чуе всички новини по всички канали. Лайла въздъхна и реши, че вече е време да поговори с него, да открие какво не е наред, да го накара да сподели чувствата си с нея.

Гус седеше на обичайното си място пред телевизора с шест инчовия екран. Сандвичи с шунка, швейцарско сирене, домати и лук — независимо от изисканите забележки на Лайла за това, как се отразява лукът на дъха му — стояха недокоснати в чиния на пода. Тя отбеляза, че той е изял само две хапки. А до чинията стояха няколко празни кутийки бира, заменени вече от водка „Смирнов“. Той пиеше направо от бутилката, защото чаша не се виждаше никъде. Нещата определено не бяха добри.

Тя отиде зад него и го прегърна, сгушила нос в големия му и широк и врат.

— Какво става с моето голямо плюшено мече? — Проплака напевно тя. — Той се отдалечава от своята малка играчка и я оставя съвсем сама и самотна.

Гус превключи от NBC на „Хедлайн нюз“.

— О, за Бога, остави ме сам, хайде! — Беше киселият му отговор.

Лайла се отдалечи от него толкова рязко, все едно беше ужилена.

— Какво, по дяволите, ти става? — Тя разсеяно прокара длани с безупречен френски маникюр през фризираната си светлоруса коса, за първи път без да се интересува, че тя се изправи смешно нагоре. — Знаеш ли какво, Гус Араманов? Ти просто не си същият човек, който беше.

Гус дори не извърна поглед от телевизора, за да я погледне.

— Благодаря, че сподели това с мен. Скъпи — добави тя злобно. — Защо си изпускаш нервите така? Да не си изпаднал в депресия? Какъв е този лош нрав? Ти нагрубяваш дори децата! — Очите й се напълниха със сълзи, когато си спомни какъв беше животът им допреди няколко дни. — Горките невинни дечица! — започна да подсмърча.

— Лайла, остави това сега, моля те. — Гус се наведе напред, защото по новините говореха за Ед Винсънт.

„Мистър Винсънт все още е в кома. Вече мина цяла седмица и лекарите казват, че състоянието му не се е подобрило. Междувременно, извършителят на престъплението…“

— Ти дори вече не ме слушаш! — извика Лайла, побесняла и дълбоко разстроена.

— Млъквай, Лайла! — Той усили звука.

„… или извършителите, са все още на свобода, но от полицията твърдят, че разследването напредва.“

— Копеле! — изпищя Лайла. Тя започна бързо да се изкачва по стъпалата, покрити с бяла пътека. В тяхната розова, просторна спалня, тя грабна онова, което й беше необходимо за нощта — любимата си възглавница — и тръгна към спалнята за гости. Нещастното копеле можеше да спи сам тази нощ. Ако зависеше от нея, можеше да прекарва всичките си нощи в самота.

Вратата на спалнята за гости се затръшна силно след нея и прозорците издрънчаха, но Гус дори не забеляза. Беше ядосан, а също и обзет от паника. Де Сото не беше човек, с когото можеш да си играеш. А съобщението му беше кратко и изключително ясно.