Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Мел беше в болницата, седеше до него и не сваляше поглед от лицето му. Ед усещаше, че тя е там, долавяше аромата на парфюма й и си мислеше: „Слава Богу, че поне едно от сетивата ми все още функционира…“ С голямо усилие на волята, той протегна ръка към нея.

Мел гледаше как ръката му пълзи, мъчително бавно, по белия болничен чаршаф към нейната. Тя я взе в своите две топли длани, сведе глава и я целуна. Той знаеше, че тя е там… Ед знаеше!

Застанал на прага, Арт Джейкъбс осъзна, че е свидетел на истинско чудо.

— Тя може да остане — каза той на сестрата. — Всъщност, може да остане толкова дълго, колкото иска.

 

„Ти си тук — мислеше Ед, — най-после ме намери. Моля те, не отдръпвай ръката си. Докато ме държиш, ще знам, че все още съм в земята на живите. Усещам пулса на кръвта ти. Може би тя ще накара моята отново да изпълни кръвоносните съдове, ще накара старото ми сърце отново да затупти… Моето сърце винаги тупти два пъти по-бързо, когато ти си до мен. Още от онзи първи път, когато те видях. Това е сантименталност, знам. Но ако човек не може да бъде сантиментален на смъртното си легло, кога би могъл? Бих искал отново да ме целунеш, искам да почувствам сладките ти устни върху моите, искам да те държа в прегръдките си, Зелда, да те любя…“

„Спомням си първия път. Поканих те в Ню Йорк за уикенда. Исках да те посрещна на летището. Чаках те на изхода, а ти вървете по дългия коридор и се оглеждаше неспокойно, търсеше ме. Изражението ти подсказваше, че се страхуваш да не би да не съм там… Когато ме видя, като че ли някой запали свещи в очите ти. Ти просто засия. Помислих си, че изглеждаш чудесно… Като златно момиче. Само дето носът ти беше зачервен. «Не ме целувай, или ще се заразиш», предупреди ме ти и извърна глава. Като че ли не те бях извикал в Ню Йорк с единствената цел да те целувам. Господи, можеш да бъдеш много опърничава, когато пожелаеш… И така, аз те хванах за ръката и те държах и в лимузината през целия път до Манхатън. Ти беше така силно впечатлена от Винсънт Тауърс на «Пето», че настоя да вървим пеш около сградата, за да я разгледаш от всички страни. Разгледа фоайето от ъгъл до ъгъл и каза: «Уоу, това място сигурно ти е струвало цяло състояние. И си го построил съвсем сам!» Аз проявих скромност. «Е, не съвсем…», отговорих.

Ти беше дори още по-впечатлена, когато влязохме в асансьора и аз натиснах бутона «М» за моя мансарден апартамент. Очите ти бяха широко отворени и изразяваха безгранично учудване… Понякога приличаш толкова много на Райли, че не знам коя от вас двете е детето, ти или тя…

Когато влязохме в апартамента, ти изтича до прозорците, които заемаха цяла една стена, и видя Манхатън, проснат в краката ти… «Сентръл Парк», каза ти, възхитена, а аз така отчаяно копнеех да те прегърна. Но не исках да си помислиш, че съм те извикал в Ню Йорк само за да те съблазня… Макар че, разбира се, точно това исках да направя. Но имаше и нещо повече. Знаех го дори тогава…“

 

Той почувства, че тя се отдалечава от него. „О, бейби, не отдръпвай ръката си… Моля те, не си отивай… О, Зел, имам нужда от теб, сега повече, отколкото преди… Страхувам се да остана без теб, Зел, не искам да умра…“

Отново почувства познатия аромат на парфюма й, когато тя се наведе над него, почувства меките й устни върху своите, както и солените й сълзи. „Тук съм, скъпи“, чу той тихия й шепот. „Никога няма да те оставя. Детектив Камелия ще трябва да ме издърпа със сила оттук. Само че аз съм по-едра от него.“ Тя се засмя през сълзи със своя жизнерадостен и заразителен смях, който развеселяваше и най-сериозните й мигове. Ако можеше, щеше да въздъхне от щастие, но машината дишаше вместо него… „По дяволите тези машини! Трябва да се измъкна оттук!“

Тя говореше нещо. Той се напрегна, за да долови думите й, прошепнати тихо, толкова тихо, все едно че говореше на себе си… Или си спомняше нещо…

— Влязох в апартамента — говореше Мел — с очакването… Не знам за какво, може би да видя султански палат. Искам да кажа, пространството беше огромно и имаше само няколко стари мебели. Маса, два стола, стар килим, диван, който изглеждаше така, сякаш беше купен от оказион. Предполагам, че челюстта ми е увиснала от изумление, защото ти се смееше. Казах: „Не знаех, че току-що си се нанесъл.“ „Всъщност, живея тук от пет години — каза ти. — Това е.“ „Ммм, определено не си от хората, които умеят да вият гнездо“ казах аз. И се засмях заедно с теб, докато разглеждах спалнята ти. Беше такава, каквато очаквах, след като бях видяла другите стаи. Легло, стол, лампа. Господи, ти наистина се придържаше само към най-необходимите неща. Като се изключи хай-фи уредбата. Никога не бях виждала нещо като нея. „Най-последният модел“ — каза ми ти гордо и постави в нея компактдиск на „Чет Бейкърс“. Песента беше „Отдавна и отдалеко“. Никога няма да я забравя, защото тя стана нашата песен… Отидох до прозореца. Светлините на „Пето“ бяха ослепителни. Валеше сняг. Ти застана до мен. Не ме докосна, но се чувствах така, сякаш го беше направил, защото между нас се усещаше напрежение, някакви вълни, вибрации… Усещах присъствието ти толкова осезателно, че, кълна се, косата ми се наелектризира. Никога дотогава не се бях чувствала така, никога.

Мел погледна с тъга Ед, толкова неподвижен, толкова мълчалив в бялото болнично легло, поддържан жив от апаратите.

— Надявам се, че ти също си спомняш, скъпи — каза тя с тъга, но и с копнеж. — О, надявам се, че си спомняш, любов моя…

„Спомням си: Гледах те и запомнях всяка подробност, за да те виждам дори когато не си при мен. Предполагам, че точното описание за теб би било «дяволито гаменче», но то предполага някой с дребна фигура, а ти беше едра като валкира. Спомням си, мислех, че никога няма да мога да прокарам ръка през косите ти, защото тя беше ниско подстригана, беше дълга само два инча, с изключение на кичурите, които влизаха в очите ти. Спомням си и огромните ти очи с цвят на мед, в които сякаш се разтварях, когато погледът ти срещнеше моя. Обожавах дългите ти извити златисти мигли, които те караха да изглеждаш толкова наивна, като ангелче. И носа ти харесвах. Прав и доста дълъг, малко арогантен, ако искаш да знаеш истината, но прилягаше на костната структура на лицето ти. И устата ти, о, Господи, твоята уста е специална, наистина ми харесва, макар устните да бяха напукани тогава. Пълни и пухкави. «Уязвими», беше думата, която ми хрумна тогава. «Хайде да излезем», каза ти точно когато се канех да те взема в прегръдките си… «Искам да се разходя по „Пето авеню“ в снега.» И така, аз изведох моята гостенка от Калифорния навън, в снежната буря…“

— Божествено! — спомни си Мел с усмивка. — Истински рай. Снегът покриваше косите ни и дори се заплете в брадата ти. Конете пред „Плаца“ имаха малки бонета и бяха наметнати с одеяла. Из въздуха се носеше аромат на печени кестени „Истинска магия“, казах ти аз, а ти се засмя: „Само ти можеш да мислиш така, погледни към уличното движение.“ Колите пълзяха, почти допрели страни. Виждахме ядосаните лица на шофьорите и чувствахме тяхното разочарование, но това не ни засягаше. „Излезте и се поразходете в снега като нас!“ — извиках им аз през смях. А ние като че ли бяхме заградени от вълшебен кръг, извън който нищо не съществуваше. Дори непретенциозната вечеря в малкото заведение на Източна четирийсет и девета улица, със замъглените от парата прозорци и миризмата на бекон, бургери и горещо кафе, беше чудесна. Снегът, посипал косите ни, се разтопи, докато си хапвахме от препечената шунка, швейцарските ръжени хлебчета и пиехме кафе, което почти изгори гърлата ни.

„Имах намерение да те изведа на вечеря на някое елегантно и фантастично място, където сервират изискана храна и шампанско, а на масата има ваза с цветя. Да те впечатля с добрия си вкус и с факта, че метр’до’телът ме познава. Обаче нямах никакъв шанс… А ти пет пари не даваше, харесваше ти да се разхождаш в снега, ти на практика танцуваше по тротоара на онези ужасно високи, смешни обувки. И настоя да вечеряме в онази малка кръчма…“

— Разглеждахме всички витрини без изключение по обратния път — каза Мел със смях. — „Сакс“, „Гучи“, „Бергдорф“, а аз си правех планове какво ще си купя, когато фирмата ми най-после ми донесе малко пари. А ти ми каза, че ще ми купиш каквото пожелая… И аз трябваше да ти напомня, че моята майка южнячка определено не би одобрила това. Е, със сигурност не би одобрила и онова, което се случи после…

„Разтопихме се в асансьора, не снегът, а ние“, помисли си той, „този път — в прегръдките си. Не можехме да почакаме дори да стигнем до апартамента. Когато спрях да те целувам за секунда, ти каза: «Ами, ако някой влезе?» «Да влиза,» казах аз, «пет пари не давам.» И ти се разсмя толкова силно, че не можах да подновя целувката…“

— Все още се целувахме, когато вратите на асансьора се отвориха — спомни си Мел. — Някак си успяхме да излезем от него, без да се отделим един от друг. Господи, толкова много искахме да се любим, кръвта ни беше толкова гореща, че бихме могли да разтопим всичкия сняг на света… Ти разкопча палтото ми и аз измъкнах ръцете си от ръкавите, като го оставих да падне там, където бяхме в момента. После започнах да разкопчавам твоето палто. „Искам те гол!“ — извиках радостно, хвърлих палтото на земята и се разсмях. „Не още“ — каза ти. И отново пусна плочата на „Чет Бейкърс“… Искаше да ме съблазниш с нежна музика и приглушена светлина… И каза: „Трябва да ти предложа чаша шампанско и да ти подаря букет рози.“ „Забрави“ — прошепнах аз. А после очите ми щяха да изскочат от орбитите. „Какви рози?“ — запитах удивена. Ти ме хвана за ръката и ме заведе в спалнята. А там навсякъде имаше рози. Бели рози, жълти рози, бледорозови рози, прасковено жълти рози… За двата часа, през които бяхме навън, спалнята ти беше променена в цветарски магазин. „Просто си помислих, че обстановката е малко спартанска“ — каза ти сякаш да се извиниш. И тогава разбрах, че те обичам.

„А аз знаех, че те обичам“, спомни си Ед. „Когато видях изражението на очите ти при вида на розите, бях много щастлив. У теб имаше възторг и учудване, после се появи безкрайна нежност… «Как успя да го направиш?», запита ти и поклати глава в недоумение. А аз просто свих рамене. «Сега си в Ню Йорк, бейби», казах и се усмихнах широко, като глупак. «А ти си неговият крал!», извика ти и ме прегърна. Което, като се има предвид, че беше висока колкото мен на онези обувки, успя да направиш много лесно. Всъщност не знам кой кого повали на земята: ти — мен или аз — теб. Толкова се разгорещихме, че направо разкъсахме дрехите си и ги оставихме там, на пода. И втренчихме погледи едни в друг. Ти беше точно такава, каквато си те представях — тънка талия, гладки бедра, съблазнителна извивка на хълбоците, сладък златист венерин хълм и дълги изкусителни крака. И високи пълни гърди, които, знаех, щяха да са нежни като сатен на допир, само да ги обгърна с дланите си…“

Мел се усмихваше.

— Аз също те оглеждах отгоре до долу и обратно. После пак — отгоре до долу и обратно. Ти беше в идеална форма, мускулест и готов за мен… О, Господи, и то колко готов… Не можех да откъсна очите си. Нямаше как, пак се засмях, защото не можех да се преборя със смеха си. Защо винаги се смея тогава, когато не трябва, точно тогава, когато всичко беше толкова напрегнато… толкова секси… „А хората говорят, че размерът няма значение“ — спомням си, че казах. И отново се засмях.

Ед също си го спомни. Спомни си, че и той се беше засмял гръмогласно, когато я стисна в прегръдките си и двамата паднаха по гръб на леглото, все така засмени. Той отново я целуна — устата й беше сладка и сочна като ягода.

„Ръцете ти бяха здраво преплетени на тила ми и притискаха устата ми към твоята. «Още, моля те», шепнеше ти, когато се откъсвах, за да си поема въздух. А аз се засмивах и се подчинявах.“

— Аз те чувствах, чувствах онази най-хубава част от теб, притисната между бедрата ми, твърда като бейзболна бухалка и гореща. Исках те, Ед. О, желаех те толкова силно, колкото никой друг мъж в живота си. Исках да ме погълнеш, да ме обгърнеш, да влезеш в мен и така да заявиш на целия свят, че съм твоя. Исках всичко. Чувствах как топлината на тялото ти прониква дълбоко в мен, как горещи тръпки заливат цялото ми тяло. Целувките ти бяха нежни като крилете на пеперуда, толкова сладки, толкова любящи, че от щастие се извисявах до небесата.

„Ти беше единствена по рода си, Зелда“, спомни си и Ед. И за негова изненада, тялото му също си спомни каква беше на допир плътта й, как ухаете косата й, колко гореща и страстна беше тя… „Ти отметна глава във върховия момент. «О, Господи!», извика и после твоят вик се смеси с моя.“

Мел си спомни, че отвори очи, защото изпитваше нужда да го види.

— Аз погледнах лицето ти, все още разкривено от страстта — прошепна тя, — и бях във възторг, че всичките тези емоции са породени от мен и са предназначени за мен… За нас. Тялото ти ми тежеше, но не исках дори да се помръдна. Бяхме хлъзгави от потта, подобно на двойка сумо борци. Дори сега си спомням как стаята миришеше на рози и секс — този вълшебен аромат на нашата любов. Никога няма да го забравя, Ед, никога…

Сълзите й закапаха по лицето му, когато тя го целуна и реалността отново я връхлетя. Погледът й отново видя само болничното легло. За миг се беше върнала назад в миналото и това минало й се струваше тяхната реалност. Това тук не може да е истина, каза си тя измъчена. Не може Ед да лежи тук, свързан с тези апарати, които поддържат живота в него…

— Ти няма да умреш! — каза тя и хвана здраво, настоятелно, ръката му. — Чуваш ли ме, Ед Винсънт, глупак такъв, няма да те оставя да умреш!

„Чувам те“, помисли си той и вътрешно се усмихна. „Ако някой може да ме накара да остана жив, това си ти, бейби. Само ти. Макар да ми е много трудно… Сега е времето за изпитания. Или ще спечеля, или ще изгубя…“

— Още тогава поисках да ти кажа, че те обичам — каза Мел. — Но не се осмелих. Искам да кажа, не можеш просто да заявиш на един мъж, че го обичаш, макар този мъж току-що да те е възнесъл до небесата. Беше чудесно, но не исках да си помислиш, че се стремя да спечеля нещо от това.

„А аз те гледах. Очите ти бяха затворени и се питах за какво ли мислиш. Надявах се да ми кажеш, че ме обичаш. Аз не се осмелявах да ти го кажа, за да не те уплаша и да не те накарам да избягаш… Не знаех какво чувстваш. Не знаех дали за теб не съм само едно нощно приключение. Тогава ти отвори очи и каза: «Трябва да внимаваш какво правиш с това нещо. Може да те вкара в много беди…»«

— Не трябваше да се шегувам — каза Мел. — Сега го знам, но тогава бях уплашена от дълбоките си чувства и от толкова много емоции. А ти се засмя толкова силно, че гърдите ти почти смачкаха моите и аз се засмях заедно с теб. Бях безпомощна. И почувствах, че отново ставаш твърд.

»Никога преди не се бях смял, докато правя любов“, спомни си Ед, че й каза тогава. „Просто ми се иска да те изям.“ „Хайде сега, не ми разказвай за всички онези преди мен“, каза ти твърдо с глас, който издаваше, че няма да търпиш никакви глупости. „Иска ми се да вярвам, че съм единствената.“ „Ти наистина си единствената“, казах ти аз. И наистина мислех така, Зелда. За мен, ти винаги ще бъдеш единствената. „Чудесно!“, каза ти. „Ти също си единствен за мен.“ И весело кискане излезе от гърлото ти, когато отново те целунах. „Значи сме в равни позиции“, казах аз. „Животът започва от днес. От този момент.“ Аз се повдигнах на лакти. Погледите ни се срещнаха. Отново бях в теб и тялото ти отговори. Ти каза, че това няма нищо общо с теб, с мозъка ти. Че тялото ти ме иска и няма да приеме „не“ за отговор. „Знаех си, че винаги си готов да задоволиш прищевките на една дама“, прошепна ти и погали с длани голите ми хълбоци, с което отново ме накара да се засмея, макар да проникнах още по-дълбоко в теб. О, Зелда, Зелда, онази нощ не биваше никога да свършва…

— Това беше нашето начало — каза Мел тъжно. — Кой би си помислил, че ще се случи това?! Но те няма да могат да те отнемат от мен. Ще намеря тези копелета и ще ги убия. Кълна се, Ед, ако умреш, ще ги убия със собствените си ръце.

„Още една причина да не умирам“ помисли си Ед с въздишка. „Не мога да ти позволя да станеш убийца заради мен…“ Искаше да й каже да не бъде толкова неразумна, но, да кажеш на Зелда да не бъде неразумна, беше, все едно да кажеш на канарче да не пее.

 

 

Застанал на прага на болничната стая, детектив Камелия чу последните думи на Мел и разбра без никакво съмнение, че напразно я е обвинявал и подозирал. Тъй като тя не знаеше за присъствието му, той я беше чул да казва истината.

Тя се обърна и го видя. Лицето й беше изпито заради недоспиването. Беше готова да се строполи от умора, изтощена от борбата на Ед със смъртта. Сърцето на Камелия се сви.

— Какво ще кажеш за чашка кафе? — запита я той.