Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 31

Мел спа в самолета, спа и по време на дългото шофиране до Хейнсвил в наетия „Форд Експлорър“, сгушена удобно на задната седалка, с глава, отпусната върху ръцете, и завита с якето на Камелия, за да й бъде топло.

— Нима въобще не си се сетила да си вземеш чорапи или пуловер? — запита я Камелия, изненадан от това, че тя отново беше излязла босонога, с потничето и черното кожено яке. — Тук не е Калифорния, нали разбираш какво искам да ти кажа?

Да, тя разбираше. Сега. Беше студено и валеше.

— Струва ми се, че дори може да завали сняг — измърмори тя полузаспала и той въздъхна. Беше истинска калифорнийка, въпреки южняшкия си произход. Като се замислеше, това беше още една основателна причина тя да е с него сега, за разследването в Хейнсвил. Южняшкият й акцент можеше да допадне на местните хора повече от неговия неразбираем език, усвоен в квартала Бронкс. Разбира се, това не беше единствената причина тя да е с него в колата и той го знаеше.

Беше късно, но — нещо като самоналожено наказание — той не подкара направо към някой мотел, където би могъл да вечеря бавно и спокойно в нейната компания, а първо отиде в офиса на местния шериф.

Ниска сграда от червени тухли с тъмен, доста наклонен, покрив, стоеше здраво вкопана в земята на ъгъла на „Мейн стрийт“, точно срещу грандиозната сграда на кметството, порталът, на която беше подпрян от бели колони, обточени горе с червена, бяла и синя лента. Над портала имаше огромен метален кръг, на който се виждаше изображение на мъжки профил. Името „Майкъл Хейнс“ беше изписано с яркочервени букви над високите двойни врати.

— Няма съмнение кой притежава този град — каза сухо Камелия на Мел, която сега седеше и гледаше през прозореца на колата.

Градчето беше малко, на прозорците имаше сандъчета с цветя, оградите бяха боядисани в бяло, имаше строги надписи, забраняващи замърсяването на околната среда, напомнящи за необходимостта да почиствате улиците след вашето куче, дори да не си помисляте да паркирате на забранени места, както и съобщения за доста солени суми за нарушителите. Лампите на уличното осветление бяха имитация на железните филигранни лампи от началото на века — време, предположи Мел, когато този град се е състоял само от една улица, от двете страни, на която е имало дървени тротоари, и с единствен източник на светлина нощно време — луната. Пред кметството имаше кадифено мека поляна, в средата на която пък бяха идеално оформени лехи с цветя. Фасадите на магазините бяха боядисани в бяло, а вратите бяха с красиви инкрустации. Безупречните къщи, изградени от червени тухли и бели греди, имаха завеси с цвета на светло кафе, поставени на блестящи медни релси. И въпреки че беше само девет часът вечерта, по улиците не се виждаше жива душа.

— О, мили Боже, това тук като че ли е Степфорд — прошепна Мел възхитена.

— Или пък Дисниленд. — Камелия вече беше вън от колата и вървеше към офиса на шерифа. Тя забърза след него.

Двамата дежурни бяха едри и груби на вид, облечени в кремави ризи „Стетсън“ и униформи с цвета на пясъка. Пиеха кафе от чаши, на които беше изобразен профилът на Майкъл Хейнс. Те вдигнаха изненадано глави, когато Камелия влезе. Огледаха елегантния му сив костюм, сребристата му вратовръзка, както и целия му вид, който издаваше, че идва от големия град. По лицата им се изписа изражение на неодобрение, последвано от еднакво фалшиви усмивки.

— С какво можем да ви помогнем? — Запита по-високият, без да стане от стола. — Сър — добави и многозначително изсумтя.

Камелия имаше чувството, че ако не си от Хейнсвил, тук не те броят за нищо. Тогава в стаята се втурна Мел и той чу как краката на столовете изскърцаха по дървения под, след което и двамата едри мъже с червени вратове се изправиха на крака. Може и да беше различна от останалите, но все пак Мел беше жена и дори тези тук трябваше да отдадат дължимото на този факт.

Той извади полицейската си значка и видя как двамата трепнаха, като че ли искат да направят крачка назад.

— Детектив Марко Камелия — каза той спокойно, но знаеше, че ги е впечатлил. Едно нюйоркско полицейско управление беше на стотици мили разстояние от офиса на шерифа в Хейнсвил. — А това е мис Мелба Меридю, моя… хм, помощничка.

Мел му хвърли удивен поглед, на който той напълно съзнателно не обърна внимание. Тя разбра намека му, пъхна ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке и въобще направи всичко възможно, за да изглежда като ченге, макар че, като си спомни розово бузестия, с коса с цвета на морков, Броцки, който изглеждаше така, сякаш е още в гимназията, едва потисна смеха си.

— Да, ъъ, добре… и какво можем да направим за вас, детективе? — Те предпазливо се здрависаха с него.

— Доста е спокойно тук през нощта, а? — Камелия огледа набързо безупречната стая, в която всичко си беше на мястото, където нямаше прашни папки, пълни с документи, оставени тук-там по надрасканите бюра, където нямаше хартиени чашки с кафе, нито пък трохи от понички. И никакъв звук не нарушаваше тишината, освен неговият собствен глас.

— Хейнсвил е тихо и спокойно място.

— Където всички се подчиняват на закона, а?

— Да, сър. И ние се гордеем с това.

Погледът на сините очи на мъжа срещна този на топлите кафяви сицилиански очи на Камелия, без да трепне.

— Хм, искате ли чашка кафе, мадам? — Другият мъж направи елегантен жест към новата и модерна кафе машина.

— Не, благодаря ви.

Мел се засмя с лъчезарната си широка усмивка и Камелия беше готов да се закълне, че видя как коленете и на двамата се подкосяват. Те се отпуснаха отново на столовете си, като че ли бяха сразени от нещо. Камелия се усмихна.

— А аз бих изпил чашка кафе, пътят беше много дълъг.

Нито един от двамата не помръдна и той сложи и двете си ръце на тезгяха, без да се усмихва.

— Казах, че с удоволствие бих изпил чашка кафе — повтори той тихо, но имаше нещо в начина, по който го каза, което накара и двамата да скочат на крака.

— Да, сър. Ще влезете ли, моля, в офиса, за да поседнете. Джеб, виж дали не са останали малко сладки. Или от кифличките на Ма Джуълс. Мисля, че има още в кутията върху хладилника.

Плотът на тезгяха беше вдигнат, за да могат двамата да минат, стъклените врати, които водеха към офиса, бяха отворени, поднесоха им два стола и бързо поставиха пред тях две чашки кафе, захарница, която също беше с образа на Майкъл Хейнс, и две сметанки.

— Изискано — беше коментарът на Камелия. — Ние нямаме сервизи в управленията в Ню Йорк.

— Хейнсвил е място, в което идват много туристи, детектив Камелия — каза по-едрият от двамата. — И ние се стараем всичко да изглежда добре, красиво, дори в полицейския офис.

— До най-малката подробност — каза Мел, без да обръща внимание на кафето, което беше прекалено уморена, за да изпие. Не й беше, както се казва, до това. Питаше се тревожно как ли е Ед, и нямаше търпение да си тръгнат оттук, за да се обади в болницата. Но после си спомни, че сега е помощникът на Камелия и че Ед е причината да бъдат тук. Седна и започна да си води бележки.

— Аз съм шериф Даксбъри, а това е помощникът ми Хигис. А сега, сър, с какво хейнсвилската полиция може да помогне на едно нюйоркско управление?

Двамата седяха от другата страна на масата и изглеждаха, помисли си Камелия, неразличими като близнаци. Все още не бяха свалили шапките си, имаха светлосини очи и руси мустаци. Ако сменяха кремавите си ризи „Стетсън“ с черни, можеха да бъдат лошите герои от стар уестърн.

— Да сте чували за човек на име Ед Винсънт?

— Винсънт? — Даксбъри отговори от името на двамата. — Не, сър. Никой с такова име не живее постоянно тук, макар че имаме много туристи, които идват заради игрището за голф. Едно от най-добрите в Тенеси — добави той гордо.

Камелия кимна.

— Аз не играя голф. Ед Винсънт твърди, че е израснал тук, в двустайна колиба в предпланините. Имал голямо семейство, братя и сестри. Сега е на четирийсет и нещо. Живял е тук, преди мистър Хейнс да помогне за процъфтяването на града.

— Това име нищо не ми говори — каза Хигис озадачен.

— Ето негова снимка. Може би ще освежи паметта ви.

Мел наблюдаваше как всеки от двамата разглежда внимателно снимката. Сърцето й щеше да изскочи. Със сигурност трябваше да го познават. Как биха могли да не го забележат, макар да е бил дете? Той беше толкова висок, също като тях, Господи, та те трябва да са израснали заедно…

Даксбъри върна снимката на Камелия и поклати глава.

— Той да не е голяма клечка в Ню Йорк?

— Нещо такова. — Камелия отново постави снимката в портмонето си. — А вие никога не сте чували за него, а?

— Тук наоколо няма големи клечки, детективе. Предполагам, че Майкъл Хейнс е най-голямата клечка, която познаваме. Оттогава минаха десет или единайсет години. А снимката му все още е навсякъде. Нещо като символ. Каквито са били благородниците в стара Англия. Да, сър, Майкъл Хейнс не притежава благородническа титла, но със сигурност е Господарят на Имението тук. Без него не би имало Хейнсвил.

 

 

— Едва се сдържах да не кажа: „И кой би могъл да не го забележи?“ — каза Мел на Камелия, докато двамата тичаха под дъжда към колата. — От това място ме побиват тръпки. Дори не мога да си представя, че Ед е живял тук.

— Не е. Той е живял в стария Хейнсвил, преди той да стане Степфорд.

Камелия имаше много сериозен вид. Доникъде не беше стигнал. Трябваше да преосмисли тактиката си. По дяволите, беше си мислил, че ще е много лесно. Погледна Мел, свита на седалката до него. И тя изглеждаше обезкуражена като него.

— Онова, от което имаме нужда — каза той, — е по едно питие. А после и от храна.

— Да — каза тя едва чуто. — И на мен ще ми се отрази добре.

Клубът „Ин & Кънтри“ изглеждаше така, както и всичко друго в Хейнсвил. Примитивни червени тухли и стени, облицовани със застъпващи се бели дъски, свежозелени ливади, войнишки редици от цветя, които, помисли си Мел, сигурно са толкова уплашени, че се страхуват дори да отпускат цветчета в поройния дъжд, за да не ги унищожи някой като неспазващи закона.

Камелия плати за две стаи и двамата тръгнаха към бара, уютен със седалките си, покрити с червен плюш, с масивна каменна камина, в която весело горяха дебели пънове.

Поръчаха си питиета, тя — коктейл, той — бира. Седнали на високите столчета пред бара, всеки потънал в собствените си мисли.

Мел отпи от коктейла си. Младият барман го беше приготвил майсторски, точно както тя го харесваше, с водка „Белведере“. Това беше първото нещо, което й достави удоволствие този ден, и тя се усмихна. После отиде до телефона и се обади в болницата. А Камелия се обади по собствения си телефон в управлението. За нито един от двамата нямаше новини: Ед беше в същото положение, нито по-зле, нито по-добре, а в разследването нямаше никакъв напредък. Камелия изпи бирата си и си поръча втора. Гледаше мрачно в чашата си. Цветът на бирата му напомняше за цвета на очите на Мел и той крадешком й хвърли поглед. Тя отново имаше виолетови сенки под очите и се прозяваше. Изглеждаше много уморена и той въздъхна.

— Прекалено съм уморена, за да чувствам глад — каза тя и си взе шепа фъстъци. — Всичко, което искам, е легло, на което да заспя.

Той кимна.

— Може би утре ще имаме по-добър и по-успешен ден.

Тя нищо не каза, но Камелия знаеше, че и тя се надява на същото. Мел изпи коктейла си, слезе от столчето, целуна Камелия леко по бузата, каза му „лека нощ“ и беше прекосила половината помещение, преди той да се осъзнае.

— Хей — извика след нея, — в колко часа да те събудя?

— Да ме събудиш? О, когато ти станеш. Ти си шефът тук, Камелия. Аз съм просто твоят помощник. Помниш ли?

Той се усмихваше, докато я гледаше как бързо отива към асансьора. Искаше му се да беше останала за още едно питие. Въздъхна и си поръча още една бира, за да може отново да си спомни цвета на очите й. После, като се посъвзе, побърза да набере домашния си телефон.