Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 60

Мел беше с Камелия в заведението на ъгъла до болницата. Вече бяха станали редовни гости и персоналът ги познаваше. Винаги сядаха на една и съща маса — онази до прозореца, от която се разкриваше гледка към уличното движение. И ако имаха късмет, понякога улавяха и по някой слънчев лъч. Слънцето много липсваше на Мел, която прекарваше цели дълги дни, затворена в затъмнената болнична стая.

— Нашата маса — каза тя и се усмихна на Камелия.

— Бих искал да беше в някое по-изискано заведение — каза той, изпълнен със съжаление.

— Като ресторанта в Чарлстън — спомни си тя.

Той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

— Ние двамата май вече имаме доста общи спомени.

— Хората ще започнат да говорят.

Той отново се засмя.

— За какво? За това, че ти купувам кафе? Кифла или сандвич и, понякога, ако имаш късмет, и по някой бонбон?

— Не забравяй яйцата с бекон — напомни му тя и двамата се засмяха щастливо.

Докато гледаше как Камелия слага захар в кафето си, Мел си каза, че вече така е свикнала с него, че ще й липсва. Беше станал част от нея. Странно, но сега вече не можеше да си представи, че той няма да е винаги до нея, готов да й се притече на помощ. Те бяха нещо като тим, бяха обединили усилията си, за да помогнат на Ед. Но дали това беше всичко? Мел втренчи поглед в чашата си с кафе учудена.

— Обзалагам се, че няма да трае още дълго. — Камелия разбърка кафето си. — Когато човек е така загазил като Гус Араманов, няма място на света, където би могъл да се скрие. — Спомни си за едно друго убийство в Маями. — Дори Кюнанан накрая разбра, че има само един-единствен изход. И го прие. Застреля се на лодката си.

Мел потрепери.

— Нима се надяваме Араманов да направи същото?

— Не се надяваме, но не съм сигурен, че той ще измисли нещо различно. — Донесоха им препечените кифлички и той намаза нейната с лек слой сирене крема, защото знаеше, че тя така ги обича. И й я подаде с нежност. Жестът беше наистина безкрайно интимен.

— Разбира се, има един начин за измъкване — добави той. — Винаги може да се спазари с представителите на закона. Той ще ни каже името на мъжа, който го е наел, а ние ще го пощадим.

— Живот, прекаран в затвора. — Мел отново потрепери, защото дори мисълта за това й се виждаше страшна.

— Това не се случва с порядъчните хора. — Камелия отхапа от кифличката си. — Но той е платен убиец. И Ед Винсънт не е първият, когото е убил. — Задържа ръката си във въздуха, като видя тревогата в очите й. — Съжалявам. Този път той не успя, а се опита да убие.

Клетъчните им телефони иззвъняха едновременно и те се спогледаха виновно. Само че имаше и други клиенти и в заведението беше толкова шумно, че никой не обърна внимание на дразнещия звън на телефоните им.

— Здравей, Райли — каза Мел нежно с устни, почти залепени за телефона. — Добре съм, скъпа. Къде отиваш? О, в града на радиото с Хамиш…? — Хамиш се беше превърнал в личния бодигард на Райли и след като прекараха два дни заедно, те бяха станали неразделни приятели. Хамиш се чувстваше длъжен да я забавлява, но винаги поставяше работата на първо място, а това означаваше, че най-много е загрижен за безопасността на Райли. Мел беше доволна от това стечение на обстоятелствата. Сега тя й пожела да се забавлява добре и й каза, че ще се видят по-късно.

Въпреки шума от множеството разговори, виковете към келнерите, съскането на парата и цвърченето на грила, за Мел беше невъзможно да не дочуе разговора на Камелия. Той говореше с Клаудия.

— Забравил ли съм? — каза той. — Но как съм могъл? Да, tesoro, прекарали сме много години заедно. Но можеш да ги намалиш наполовина, ако си спомниш колко седмици съм работил, без да се прибирам у дома… Добре, тогава, добре. Да. Вечеря в петък вечер. При Нино. И кога не съм ти носил подарък за годишнината? — Усмихваше се, когато й каза довиждане.

— И колко години, по-точно? — запита го Мел.

— Двайсет и шест. Не. Излъгах. В петък стават двайсет и седем.

Тя кимна и се запита какво ли е да си толкова дълго с мъжа, когото обичаш.

— Разкажи ми за сватбата си — каза тя.

— Сватбите са нещо, от което се вълнуват жените. Нали знаеш, имаше шаферки и много цветя, а Клаудия изглеждаше… Беше много красива.

Изведнъж той си спомни съвсем ясно как изглеждаше тя тогава. Дългата й черна коса беше прибрана и прикрепена с венец от цветя, а дългият воал полускриваше лицето й от него, докато двамата се вричаха пред олтара.

— Сватбата беше хубава — смени темата той. — Чичовците и лелите ми долетяха от Италия и Сицилия. На сватбата дойдоха с голям автобус и приличаха досущ на италианско семейство от някой филм. Роберто Бенини трябваше да е там, за да ги заснеме. Виното се лееше, жените бяха изпекли италиански сладки, а малките деца тичаха наоколо и се пречкаха на всички. Леля София се подхлъзна по време на танците и размаха крака във въздуха, като показа от тялото си повече, отколкото би трябвало. Всички много се смяха. — Той й се усмихна. — Прекарахме наистина чудесно.

Мел се засмя, но всъщност не знаеше какво е да имаш такова голямо семейство. Никога не беше имала. Беше се надявала сама да създаде такова, да бъде онзи, който е поставил основите му, така да се каже. Но сега не беше сигурна, че това ще се случи.

Тя смръщи вежди, когато си помисли за Ед. Той още не реагираше. Все още го хранеха венозно, но той беше толкова отслабнал, че тя вече не виждаше в него едрия мъж, в когото се беше влюбила. Тази сутрин, когато беше взела ръката му в своята, тя беше останала напълно неподвижна. Никакво движение, нито дори най-малък признак на отговор, само безкрайното леко бръмчене на апаратите и мониторите, докато животът му бавно изтичаше.

Тя рязко отблъсна стола си назад.

— Трябва да се връщам.

Камелия я погледна изненадано. На лицето й отново беше изписана тревога, нещо като „ако не съм там, той ще умре“ — израз, който той вече добре познаваше. Този път Мел плати сметката, защото имаха уговорка, че ще се редуват. Камелия я изпрати до болницата и се сбогува с нея пред вратата. Той трябваше да се върне в управлението, ако не за друго, то поне да види докъде са стигнали със случая Араманов.

Отново Броцки беше дежурен. Мел поклати невярващо глава, докато крачеше към него по дългия коридор.

— Не ти ли позволяват поне да четеш? — запита го тя.

— Аз съм охрана, мадам. Трябва да съм нащрек във всяка секунда.

— Ти си добро ченге, Броцки — каза тя и видя как руменината избива на бялото му, гладко, прилично на бебешко, лице.

— Благодаря ви, мадам — отговори той с доволна усмивка.

 

 

Мел зае обичайното си място до леглото на Ед. Вдигна ръката му към устните си и почака за някакъв отговор, нещо, трепване, което да й подскаже, че той още усеща и чувства. Нищо. Беше го изгубила някъде в мрака. Но мониторите продължаваха да бръмчат равномерно, за да й кажат, че той е още в земята на живите. „О, Ед — помисли си тя, — кога ще свърши този кошмар? И как ще свърши?“