Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 28

Звънът на телефона най-после стигна до съзнанието на Мел. С все още здраво стиснати очи, тя протегна ръка и започна да го търси. Не беше на обичайното си място и, объркана, тя се застави да отвори очи, като ги закри с длан, защото светлината на нощната лампа беше прекалено ярка за нея в този момент. Това обаче не беше нейната нощна лампа. И леглото не беше нейното. Телефонът — също…

И изведнъж си спомни всичко: „О, Господи, сигурно се обаждат от болницата… О, Господи, Ед, чакай ме, идвам…“

Адреналинът й се покачи и й помогна да стане бързо от леглото. Огледа се като подивяла наоколо, за да види телефона. Нямаше такъв. Но продължаваше да звъни. „О, Господи, Господи, Ед, мили, скъпи, любими…“

Чак сега си спомни, че Ед никак не обичаше да има телефон в спалнята му. Не постави апарат там, като казваше, че няма нужда някой да го буди посред нощ, че бизнесът може да почака да се наспи… Но от болницата не можеха да чакат! Втурна се бързо към хола, видя телефона, грабна слушалката… И той престана да звъни.

Исусе! Отпусна се безжизнено на дивана. Ръцете й трепереха. Захапа здраво долната си устна. Не биваше сега да се поддава на тези чувства, не сега. Това беше важно, жизненоважно. Трябваше да събере ума си. Да, трябваше да се обади в болницата. Веднага.

Телефонът отново започна да звъни. Тя вдигна слушалката още на първото позвъняване.

— Мел? Там ли си?

Тя изпусна рязко дъха си, който дотогава сдържаше.

— О, Господи, това си ти, Камелия. Какво има? Нима…?

Той я разбра и довърши мисълта й вместо нея.

— Състоянието на Ед е все същото. Тревожа се за теб. Никой не те е виждал и чувал от двайсет и четири часа.

Двайсет и четири часа… И тя беше далеч от Ед през цялото това време! Всичко би могло да се случи… всичко. Но не беше. Тя сложи длан на бясно препускащото си сърце, защото много искаше то да се успокои.

— Звъня ти непрекъснато през последните три часа. Тъкмо се канех да дойда и да разбия вратата. — Сега Камелия заговори с един тон по-тихо. — Не ме плаши повече така.

Мел притисна силно слушалката към ухото си.

— Всичко е наред. Искам да кажа, че аз съм добре. Спях. Предполагам, много дълбоко.

— Обзалагам се, че сега се чувстваш като нов човек.

В гласа му се долавяше усмивка, която накара и нея да се усмихне.

— Бих искала да беше така — каза тя тъжно. — Може би като взема душ и изпия чаша кафе…

— Защо не изпиеш тази чаша кафе с мен? Искам да поговорим за някои неща.

— Разбира се. Да, разбира се. — Тя улови отражението си в огледалото, направи гримаса и добави: — Дай ми един час.

— Има едно малко и уютно заведение на Четирийсет и девета улица, между Пето авеню и „Мадисън“. Ще се срещнем там.

 

 

Мел влезе бързо през вратата и се озова в уюта на малкото помещение. Същото онова заведение, в което тя и Ед бяха вечеряли в онази вълшебна снежна нощ — първата нощ, в която се бяха любили. Дива, всепоглъщаща, зрелищна, забавна и много еротична любов. Мисълта за нея извика усмивка на лицето й. Онова любене щеше завинаги да остави отпечатък върху тялото й, а подсъзнанието й щеше завинаги да скъта чувствения спомен за него.

Камелия не беше единственият мъж, който се обърна и я изгледа. Имаше нещо у нея, както беше застанала там, на прага, с развята от вятъра къса руса коса. Нещо в начина, по който беше застанала — толкова висока и изправена, толкова стройна и елегантна. И така дяволски секси, че на Камелия му спря дъхът. Което го накара да премисли два пъти онова, което имаше да й каже.

— Ето те и теб. — Тя му се усмихна, широка усмивка, която го накара да почувства бодване. Беше се върнало златистото й бляскаво излъчване и тя отново приличаше на узряла праскова от щата Джорджия. Той предположи, че това е резултат от дългия и пълноценен сън. Точно както би било при едно дете.

Той стана, задържа стола й, за да седне, а после отново се настани на мястото си и направи знак на келнера за кафе. Масата беше малка, мястото — претъпкано. Тя се подпря на лакти, все още усмихната. Лицето й беше толкова близо до неговото, че Камелия би могъл да я целуне. Но не за това, предполагаше се, трябваше да мисли той.

— Изглеждаш по-добре — каза той предпазливо.

Тя кимна и току-що измитата й коса потрепна като жива.

— Сънят и душът винаги ми помагат да се възстановя — съгласи се тя. — Не се чувствам великолепно, но все пак — много по-добре.

Камелия мислеше, че тя изглежда великолепно, но нямаше намерение да спори с нея. Освен това от нея лъхаше едва доловим аромат на рози или може би на жасмин. Със сигурност не беше добре познатият му Arpege на Клаудия, помисли си виновно, но му харесваше. Той отново нададе, мислено, стон. Може би трябва да помоли да възложат случая на Ед на негов колега. Приглади ненужно с длан и без това безупречната си тъмна коса, оправи сребристата си вратовръзка, разбърка захарта в кафето си, поръча шунка, сирене и ръжен хляб за себе си и яйца с бекон и кифлички — за нея. Тя се засмя, каза му, че се грижи за нея като баща, а той й се усмихна в отговор и каза:

— Да, разбира се, аз съм таткото за всички, такъв е Марко Камелия.

— Не това обаче се съобщава в днешния брой на „Поуст“ — каза тя, внезапно станала сериозна. — Прочетох го в таксито на път за тук. Там пише, че си едно от най-добрите ченгета в Ню Йорк, че ако някой може да залови човека, стрелял по Ед, това си ти.

Той замислено разбъркваше кафето си.

— Надявам се да са прави — каза най-после.

Досега не бяха открили никакви следи, нищо, което да ги подсети кой може да е замесен. Или защо са стреляли по Ед. В сейфа на Ед в къщата на брега имаше само пари — двеста хиляди долара, за да бъдем по-точни. Камелия предположи, че Ед вероятно е прав, че когато си бил много беден, имаш нужда да чувстваш сигурността на „зелените гущерчета“.

Сърцето на Мел прескочи един удар. Беше се чувствала толкова сигурна в Камелия, а ето, че сега той говореше така, сякаш нещо се беше объркало. Тя сграбчи нетърпеливо ръката му през масата и се взря тревожно в очите му.

— Какво искаш да кажеш? Нима това, че няма да успееш да заловиш онзи, който е стрелял по Ед? Защо? Със сигурност някой го познава, знае кой го е извършил?

— Съществува и въпросът, защо са стреляли — каза той тихо. — Поставили сме каруцата преди коня, Мел. Моето предчувствие е, че трябва да подходим различно, за да открием истината. Първо трябва да проучим миналото на Ед и едва тогава ще стигнем до убиеца.

Думата „убиец“ я сряза право в сърцето.

— Ед още не е мъртъв — отговори тя пламенно.

— Тази сутрин лекарят ми каза, че състоянието му е много по-стабилно. Още не е излязъл от комата, но се държи.

Мел беше чула същото по телефона само преди половин час.

— Това добра новина ли е? — запита тя, изпълнена със съмнения, защото беше очаквала повече — да чуе, че е буден, че е питал за нея.

— По-добра е от другата. — Камелия успя да измисли само това. — И ни дава време.

Келнерът остави двете поръчки на масата, запита дали биха желали нещо друго, напълни отново чашите им с кафе и се отдалечи.

— Двайсет и четири часа са дълго време, прекарано в сън. Сигурно умираш от глад — каза Камелия, макар самият той изведнъж да усети, че не е гладен. Но се радваше на това, как тя лакомо поглъща храната, как с всяка хапка се връщаше към живот. Вече не приличаше на сивата жена с виолетовите сенки под очите, която беше вечеряла с него в заведението на ъгъла до болницата. — Май те водя все в най-изисканите заведения — каза той и отхапа от сандвича си с шунка и сирене.

— Историята на моя живот — каза тя с дяволита усмивка. — Предполагам, че не съм типът жена, която мъжете водят в „Льо Сирк 2000“. Може би има нещо общо с начина, по който се обличам, ботушите и всичко друго.

Тя протегна крака си, за да види той ботушките й до глезена, обсипани с мъниста, и с много високите токчета, които добавяха цели четири инча към и без това впечатляващата й височина. Босите й крака все още имаха лек тен от калифорнийското слънце. Беше облечена в черно кожено яке, наметнато върху бяло ластично потниче, а под него — къса пола в ярки, калифорнийски, цветове.

— На мен ми изглежда добре. — Той отмести поглед и пак отхапа от сандвича си.

— Вкусен е, а? — Тя го дари с онази своя широка усмивка — същата, която те предизвикваше да се усмихнеш заедно с нея. — Като се има предвид южняшкият ми произход, би трябвало да се обличам по-добре. Или поне така казва Хариет.

— Докато говорим за Юга, открих къде е Хейнсвил. Хейнсвил — позна от втория път. Беше права и за това, че е просто миниатюрна точица на картата, макар от онова, което чух, днес да е проспериращо градче. Там провеждат курсове по голф, има и много други забавления. Градчето се е превърнало в малък курорт, така казват.

Мел повдигна учудено вежди.

— Мислиш, че Ед има нещо общо с това?

Камелия сви рамене и пак отхапа от сандвича си.

— Ами, той винаги така прави, затова предположих, че има нещо общо. Но се свързах с тамошната полиция и ми казаха, че градчето се развива благодарение на мъж на име Хейнс.

— Ха. Това можеше да се очаква. — Мел изяде яйцата с бекон и си отхапа от неговия сандвич.

„Като че ли се познаваме отдавна“ — помисли си Камелия, докато я гледаше.

— Ченгетата не знаеха нищо за Ед Винсънт, дори никога не били чували за него.

— Това също можеше да се очаква — съгласи се тя. — Той не обича славата.

Камелия се замисли за минута над думите й, усмихна се, после каза:

— Окей, но Ед ти е казал, че е от Хейнсвил, че е отгледан там. Сигурно трябва да е ходил на училище там. Тогава защо, питам се, го няма в регистрите?

Мел го погледна, изпълнена със съмнение. Дали историята, която Ед й беше разказал, беше лъжа? Сърцето й се сви. После си каза: „Не, той никога не би ме излъгал.“ Но изведнъж разбра, че животът на Ед е много по-сложен от онова, което се вижда на повърхността.

— Може да е наследил огромно богатство все пак — каза Камелия тихо. Бутна чинията си към нея, но Мел изведнъж беше загубила интереса си към храната. — Може просто да не е искал ти да мислиш за него по този начин.

Мел поклати глава със стиснати устни и сбърчено чело.

— Не е вярно. Аз вярвам на Ед.

— Значи някой друг от градчето Хейнсвил лъже.

Погледът на кафявите очи на Камелия срещна нейния над масата, внезапно станал остър. Тя удари с юмрук, от което чашките подскочиха. Част от кафето се разля по безупречните му тъмносиви панталони.

— По дяволите! — извика тя. — Хайде тогава да отидем дотам и да разберем истината!