Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 53

Ед я чу да идва, познаваше тракането на високите й токчета, звука, който издаваше полата й, когато се триеше в бедрата й… Отново вдъхна аромата на парфюма й и главата му се замая… Сърцето му откликна веднага. Или поне онова, което беше останало от сърцето му. Чувстваше се така, сякаш се плъзга бързо и неконтролируемо по стръмен склон и всеки удар в земята става все по-груб и силен, а после движението се забавя и забавя… И всяка мисъл идваше все по-трудно и по-трудно. Сигурно накрая щеше да дойде и последната мисъл. Щеше да е толкова по-лесно да спре да се бори, да се предаде и да се плъзне без никакви усилия, да потъне в забвение… В земята, където няма повече разкъсваща болка и обезпокоителни мисли, които бяха само полуреалност. Те не можеха да заместят истинския живот.

Не можеше да си представи каквото и да било съществуване без нея. Това би било непоносимо. Как би могъл да съществува, без никога вече да я вземе в прегръдките си?! Не можеше да си представи, че повече никога няма да чуе гласа й, който го нарича „скъпи“

— Скъпи — каза тя и гласът й беше нежен и топъл като ласка. — Аз съм тук, с теб. И този път няма да си тръгна. С теб съм завинаги, Ед Винсънт, независимо дали ти харесва или не.

„О, харесва ми, харесва ми, всичко е наред…“ Щеше да се усмихне, ако можеше. Но можеше само да поеме следващата глътка въздух, подадена му от апарата.

— Райли ти изпраща любовта си и с нетърпение очаква нашите недели заедно. Не знам дали няма търпение да е с теб, или да яде хайвер, но наистина е нетърпелива да излезе на вечеря с теб. Може би си сложил основите на нещо по-голямо, отколкото си мислиш.

„И аз нямам търпение. Да чуя отново смеха на Райли, този звънлив и трептящ звук, който сякаш извира дълбоко от нея… Може да изяде сама цяла унция хайвер, макар, предполагам, от това да й прилошее. Аз просто обичам това дете.“

— Хариет също ти изпраща любовта си — каза Мел. — Тя се справя с „Мувинг он“ в моето отсъствие.

Той долови веселата нотка в гласа й и му се прииска да се засмее.

— Макар че, разбира се, би признала с готовност, че без мен не е същото.

„Обзалагам се.“

— И аз я обичам. Обичам всичко в нея — добави Мел с благодарност. — Тя е най-добрата приятелка, грижи се за Райли и за Лола, която, ако можеше, щеше да ти каже, че с радост би те захапала за глезена…

„О, това проклето кученце… Предполагам, че ще трябва просто да се примиря с него. Лола е част от живота на Райли. Да, ако оживея, ще трябва да заобичам и кучето…“

— Сега ще помълча малко — каза му Мел нежно. — Ще те оставя да си почиваш, да събереш малко сили. Искам само да знаеш, че те обичам, Ед Винсънт, това е всичко.

Тя го целуна, о, толкова нежно, по устните. Доколкото успя, защото й пречеха всичките тези тръби… Щастие беше, че може да потъне в забвение с мисълта за нейната любов, да потъне в мир и спокойствие, в мрак…

 

 

За втори път Камелия чакаше, за да проведе разпит. Този път — Алберто Ричи. Чакаше пред пищна и луксозна градска къща в Манхатън на Източна шейсет и четвърта. Прозорците бяха високи, завесите — брокатени и с богат набор, а по облицованите с коприна стени висяха картини на Бонар и Пикасо. Докато крачеше нетърпеливо напред-назад, Камелия разглеждаше безценните антики и си мислеше, че това местенце тук сигурно струва повече, отколкото той би могъл да изкара за цял живот. И все пак, когато Ричи се запъти усмихнат към него, с протегната ръка, той осъзна, че въобще не му завижда.

Въпросите не му разкриха нищо. Ричи беше чист като света вода ненапита. Срещу него нямаше нищо — никакви доклади, никакви черни петна. И все пак, в очите му имаше нещо — студенина, която противоречеше на топлата му усмивка и я омаловажаваше. Тя пречеше да се приемат с приятелски чувства и твърдото му ръкостискане, и приятелското потупване по рамото, и любезните думи.

— Разбира се, познавам Ед — призна Ричи. — Макар и не много отблизо. Често се срещаме в обществото, на търгове и т.н. Знаете колко щедър беше Ед към благотворителните организации. Искам да кажа, все още е — побърза да се поправи той. — Също като мен, той вярва, че си струва да помагаш на другите.

„Да, бе, обзалагам се, че е така“ — мислеше си Камелия, докато оглеждаше лукса около себе си.

— Просто не съм знаел, че моите сделки с недвижима собственост имат нещо общо с нещастието, сполетяло Ед Винсънт. Исусе, и сега още не мога да повярвам, че и сделката е замесена в това. Детективе, не мислите ли, че щях да се откажа от наддаването моментално, ако знаех, че има някакъв проблем?

„Не — мислеше си Камелия, докато вървеше бавно по Източна шестдесет и четвърта улица с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на тъмния си костюм. — Не мисли така, мистър Ричи. Мисля, че знаете нещо, което аз не знам.“

 

 

Мел вдигна поглед, когато Камелия влезе в болничната стая. Той я огледа, загрижен за това, как се чувства тя. И веднага видя, че е изтощена.

Тя стана, за да го прегърне, после го отдалечи на една ръка разстояние и го огледа внимателно.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Той се усмихна.

— Ставаме двама. Какво ще кажеш за чашка кафе?

Тя погледна към Ед. Зелените линии на мониторите бяха спокойни и като че ли безкрайни. Дай боже да са безкрайни, помоли се тя.

Не Броцки беше дежурен пред вратата, а млад полицай, който приличаше на слабичко момченце в доста голяма за него полицейска униформа и с нова лъскава значка. Той се изправи елегантно, когато детектив Камелия излезе от стаята, а Мел с нежност си помисли, че бедният младеж изглежда отегчен до смърт. Тя предположи, че той сигурно е очаквал повече вълнение от полицейската работа от това да седи дълги часове пред стая в болницата.

Тя хвана Камелия под ръка, двамата излязоха от болницата и тръгнаха към заведението на ъгъла.

— Къде беше? — запита го, когато седна срещу него, до малката пластмасова маса. — Липсваше ми.

— О, да, сигурно съм ти липсвал, колкото и пилешката супа.

— Не, вярно е, липсваше ми. — Тя отпи глътка кафе и му се усмихна. — Пък и аз много харесвах пилешка супа. Тя означаваше, че ще отсъствам от училище.

— Училище? Това означава, че си яла пилешка супа до напреднала възраст. Моите деца престанаха да ядат супа веднага щом започнаха да ходят на детска градина.

— Предполагам, че винаги съм се развивала малко по-бавно. — Тя се засмя и го хвана за ръката. — Не, Камелия, наистина ми липсваше. Сякаш са минали векове, откакто ходихме до Чарлстън и се видяхме с мам’зел Доротея.

— Да. След като питаш, бях в Лондон — каза той и поръча две препечени кифлички с пълнеж от сирене крема.

— Това дава обяснение.

— На какво?

— На нездравата ти бледнина. Сигурно е от сивото и дъждовно време. А също и лекия британски акцент, който долавям.

— Глупости! — каза той с усмивка.

— Окей, и какво прави в Лондон, освен да губиш тегло и да не спиш?

Тя беше проницателна, трябваше да й се признае. Забелязваше всяка подробност, дори факта, че стоеше буден вече повече от четирийсет и осем часа.

— Търсих информация за човека, стрелял по Ед.

Очите й станаха кръгли, но тя нищо не каза. Чакаше. Той й разказа за Скотланд Ярд и Халид ал Шериф, за Алберто Ричи. През това време изядоха кифличките. Те не бяха достатъчно препечени за неговия вкус, но той беше прекалено изтощен, за да се разправя с келнера.

— Ричи — каза тя замислено. — Чела съм за него. Много богат, винаги присъства на благотворителните сбирки, придружен от бляскавата си съпруга, чиито дрехи винаги са висша мода. Доста е известен в града.

— Да, но въпросът е как се е издигнал до там? Сделките му изглеждат чисти, но те все още не са достатъчни да обяснят начина му на живот и лукса, който го заобикаля. Искам да кажа, картините на Пикасо, например, наистина струват скъпо. А също и тези на Бонар.

Мел вдигна заинтересувано вежди.

— Ти разпознаваш картините на Бонар?

Той видя, че тя е впечатлена, и се усмихна.

— Искаш да кажеш, че всеки тъпак може да разпознае картините на Пикасо, но тези на Бонар… ха?!

Мел се изчерви, а той много хареса руменината, избила по лицето й. Така то изглеждаше още по-нежно.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така.

— Разбира се, че си искала. Но ти прощавам, всичко е наред. — Той сви рамене. — Аз съм просто ченге, какво знам аз? Само че, как така се е случило, не знам, но обичам изкуството. Водя децата си по изложби винаги, когато имам възможност. Което не е толкова често, колкото ми се иска.

— Аз видях дъщеря си вчера — каза му тя с лека тъга. — Господи, колко ми липсва тя!

— Странно, нали, как тези ревящи малки вързопчета стават първо забавни бебета, а после израстват в деца и накрая стават истински хора. И как успяват да обсебят сърцето ти.

— Да — съгласи се тя, спомняйки си всяка стъпка и всяка усмивка на Райли. Изпитваше такова облекчение, че го вижда, че е с него, че стресът просто се изпари и напрежението се разпръсна. Като хубава новина, присъствието на Камелия я караше да се чувства по-добре. Може би прекалено добре, помисли си виновно тя.

„О, Господи — мислеше си Камелия, докато вървеше с нея обратно към болницата. — Как се радвам, че пак съм тук. С нея. То е като да се върнеш у дома.“