Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 46

На сто мили южно от Лос Анджелис, Гус Араманов беше още в офиса си, намиращ се в яхтклуба на Сан Диего. Той беше брокер на яхти и съпругата му смяташе, че наистина е добър в работата си, защото на семейството му нищо не липсваше. Но пък, от друга страна, Лайла не знаеше точно колко печели Гус, защото той никога не говореше за финансовите си дела с нея. Винаги й казваше да купи онова, от което тя и двете деца имат нужда, и да престане да се тревожи.

Бяха женени от седем години и притежаваха приятен дом, в който имаше четири спални и три бани, на тиха и приятна улица в предградията на Сан Диего. Килимите във всичките им стаи бяха бели и се простираха от стена до стена, в дневната имаха телевизор с голям екран, а нейният „Линкълн Невигейтър“ и неговият „Мерцедес Р350“ стояха в гаража, в който имаше място за три автомобила. Там бяха и велосипедите на децата. Нейният гардероб беше претъпкан с най-добрите тоалети на „Нордсторм“ и „Мейси“. Тя разполагаше с домашна прислужница, а децата й посещаваха скъпи частни училища. Лайла не задаваше никакви въпроси.

Гус Араманов беше с повече от двайсет години по-възрастен от пухкавата си русокоса съпруга. Когато бяха насаме в леглото, което ставаше рядко, защото все някое от децата се сгушваше до тях, той й шептеше тихо в ухото, че е „неговата малка играчка“. А Лайла го наричаше „голямото ми плюшено мече“. Гус беше висок шест фута и шест инча и имаше мощното телосложение на строителен работник — дебел врат, мускулести рамене и дълги ръце. Имаше тъмна коса и здрава квадратна челюст и обикновено носеше тъмни очила, които успешно скриваха факта, че топлите му кафяви очи имат много мило и любезно изражение. „Плюшено мече“ беше описанието, което много точно му прилягаше.

Все още в офиса си, Гус включи телефонния секретар и прослуша единственото оставено съобщение. То беше кратко и насочено право в целта. А и той прекрасно знаеше кой се обажда. „Досега вече два пъти се прецака, да те вземат дяволите! — каза гласът на Марио де Сото. — Ако до следващата седмица той не е мъртъв, ти ще бъдеш мъртъв.“

Изведнъж сърцето на Гус се сви и той почувства бодежи. Очите му се изцъклиха. Изправи се рязко на крака, сграбчи с все сили облегалката на стола и започна да се удря с юмрук по гърдите. Изпитваше остра болка.

 

 

Късно една вечер преди няколко месеца Гус Араманов или, както преди се наричаше, Джордж Артенски получи първото телефонно обаждане относно Ед Винсънт. Можеше да живее и без тази поръчка. Наближаваше уикендът, а той беше обещал да заведе децата в „Морски свят“. Но бизнесът си е бизнес. Каза на Лайла да опакова една чанта багаж, защото рано на другата сутрин ще трябва да пътува.

— О, но ти обеща! — Щеше да каже Лайла, но успя да стисне устни и да задържи езика зад зъбите си. Знаеше прекрасно, че не бива нито да мърмори, нито да се оплаква.

На следващата сутрин той целуна Лайла за довиждане, отиде с мерцедеса си до летището и хвана първия полет за Ню Йорк. Оттам, под прикритието на друго име и друга самоличност, хвана полет за Чарлстън. Носеше само едно дипломатическо куфарче и малкия куфар, приготвен му от Лайла.

В Чарлстън нае един „Форд торъс“ и се записа в хотел „Марио“ под името Едгар Форест. Даде домашен адрес в Кей Бискейн, Флорида.

— Очаквам малък пакет — каза той на дежурния на рецепцията. — Даже трябваше вече да е тук.

Дежурният му подаде пакета, той се подписа и се качи в стаята си. Включи телевизора и хвана местните новини. Дъждът, който се изливаше над района през целия ден, беше прераснал в тропическа буря и по новините предаваха, че има голяма вероятност от ураган, известен по тези места като „Джулио“. Той нетърпеливо погледна часовника си. Май беше по-добре да тръгва.

Отвори пакета и внимателно разопакова полуавтоматичния „Смит & Уесън“, след което го закачи на еластичния колан, който препаса през талията си. Потупа одобрително кобура, преди да закопчее ризата си над него. Това беше любимото му оръжие за дребна работа като тази, а точно това положение на кобура му даваше бързина на движението.

Като остави телевизора включен, той излезе и постави на вратата знака: „Не ме безпокойте.“ Навън се изливаше наистина пороен дъжд — все едно някой изливаше вода с кофа върху предното стъкло. Той шофираше извънредно внимателно. Дъждът щеше да го забави. Той се проклинаше, че не се е сетил по-рано да се осведоми за времето в района. Беше почти девет и половина, когато прекоси тесния мост, който свързваше малкото полуостровче с главната суша. Въпреки че дъждът барабанеше силно по покрива на колата, той чуваше грохота на океана. С копнеж си помисли за проваления слънчев уикенд с момчетата си и за посещението в „Морски свят“. Извади от дипломатическото куфарче мушамен дъждобран във формата на пончо и се наметна, след което си сложи чифт латексови ръкавици.

Като проклинаше пороя, той слезе от колата и тромаво побягна към къщата. Под заслона на предната веранда обмисли каква позиция да заеме и се запита дали Ед Винсънт е вече вътре. Познаваше типа алармена система на къщата. Съмняваше се, че е включена, въпреки че имаха генератор за спешни случаи. Той беше професионалист и му беше необходимо по-малко от минута, за да се справи с простата ключалка.

Вътре къщата тънеше в мрак. Спря се за миг, за да събере мислите си. Голяма стая с изглед към океана. Бяха му казали, че кухнята и кухненските помещения се намират в предната лява част. А това означаваше, че библиотеката е в далечния десен край.

Обутите му в маратонки крака не издаваха никакъв звук, докато вървеше по полирания дървен под. Имаше зрението на котка, можеше да вижда в тъмното, усещаше предметите пред себе си с някакъв свой личен радар. Пред вратата на библиотеката спря, за да се ослуша. Отвътре долетя лек звук като от щракане. Гус се усмихна. Познаваше този звук — той се получаваше, когато някой неопитен човек се опитва да се справи с ключалка.

Бутна леко вратата и тя се отвори безшумно. Един мъж стоеше пред отворената вратичка на сейфа. Гус се съмняваше, че той е чул някой от петте изстрела, които отправи в гърба му. Краката на мъжа просто се свиха и той буквално се свлече на пода. Като парцалена кукла, чийто конци са били прерязани. Гус дори се удиви, че това е възможно.

Отиде до него и добре го разгледа. Горната част на главата му беше отнесена и части от мозъка му се бяха залепили за лицето. Но Гус успя да види, че очите му са кафяви, кожата — маслинена, че има мустаци и черна коса. Мъжът беше латиноамериканец, вероятно — кубинец.

По челото на Гус изби пот, която се стичаше в очите му. Не беше убил този, когото трябва.