Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. В един удар на сърцето

Издателство: „Калпазанов“

Превод: Силвия Вангелова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „КВАЗАР“ София

ISBN: 954–17–0205–8

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Мел беше в болницата и държеше ръката на Ед. Гледаше го втренчено, без да отмести поглед нито за секунда, внушаваше му да отвори очи, но чудото не се случи и тя, със свито сърце, въздъхна тежко.

— Снощи спах в твоето легло, скъпи — каза тя, докато разтриваше леко дланта му, молейки се той да отговори на докосването й. — Спах в него без теб. Без нашата магия. Без нашата любов, която да ме топли. Паднах в бездънната пропаст на съня и докато падах, си мислех: „Така се чувства Ед. Той също е в такова дълбоко място, където цари мрак. Може би ще го срещна там, където и двамата ще сънуваме.“ — Тя тъжно поклати глава. — Но нямаше сънища, а просто… забрава. И ти ли се чувстваш така, Ед? Какво има там? Просто… нищо?

„Не — искаше да извика той. — Не, не, не… Знам, че си тук, искам да ти кажа, че те обичам, но, странно, не мога… Просто не ме оставяй, бейби, не се отказва от мен. Не ги оставяй да ме изпуснат отвъд. Все още съм тук, жив…“

— Тази сутрин ми показаха скенерова снимка на мозъка ти — прошепна тя. — Обърнаха ми внимание, че той все още е добре кръвоснабдяван, че още има мозъчна дейност, че си тук с мен. Никога няма да се откажа от теб, скъпи. Твоя съм завинаги, осъзнах го сега. Липсваш много и на Райли. Казах ли ти, че тя те обича, че иска да си с нея дори в неделите? О, Господи — тя се засмя кратко, приглушено. — Сигурно започвам да губя разсъдъка си, защото не мога да помня дори едно денонощие. Може би имам нужда от онова чудодейно лекарство, което изкарва наяве дори най-старите спомени…

„Просто си спомняй за мен, скъпа… Помни как се обичахме, само за това те моля…“

— Ед — каза тя, отново станала сериозна, — детективът, който търси мъжа, стрелял по теб, казва се Марко Камелия, направи запитване в родния ти град — помниш ли, ти ми каза, че си роден в Хейнсвил… — Тя прехапа устни, защото си помисли, че той не си спомня, а и как ли би могъл?

„Спомням си Хейнсвил… О, спомням си го много добре.“ Изведнъж го заляха горещите вълни на паниката, която накара сърцето му да забие лудо…

— Ед, от тамошната полиция са отговорили, че не знаят за никакъв Ед Винсънт. Казали, че никога не си живял там. Някой лъже, Ед, но знам, че не си ти. Детектив Камелия мисли, че е някой, който е свързан със стрелбата. Трябва да отида с него до Тенеси, до твоя роден град. Ще открия корените ти, Ед, скъпи, и тогава ще разберем и истината.

„Не отивай! — искаше да извика — Не отивай там… О, Мел, моля те, не отивай…“

Мониторът започна да пиука. Мел го погледна, разтревожена, а сестрата дойде тичешком. Този път беше друга сестра. Сменяха се с всяка смяна. Тази беше по-нежна, с по-добро сърце.

— Той е добре — увери тя Мел. — Само е малко разтревожен. Поне отговаря по някакъв начин.

— Значи това е положително? — Мел все още беше уплашена.

— Да. Той ще се оправи, няма за какво да се тревожите.

— Тогава, просто ще поседя тук с него, без да му говоря, докато се успокои. — Тя отново хвана ръката му и започна нежно да я гали. Сега обаче Ед лежеше неподвижно като мъртвец.

Не можеше да прогони спомените. Миналото побеждаваше настоящето и му ограбваше бъдещето. Някога животът изглеждаше толкова прост… Когато беше само малко момче с големи мечти… „Не отивай, Зелда — замоли я наум той, — моля те, не отивай там…“

 

 

Беше на четиринайсетия му рожден ден, когато за първи път се докосна до смъртта. Само за тази единствена година преживя толкова много, че от момче се превърна в мъж. Беше висок вече шест фута, гръдният му кош беше широк и здрав, а вратът му — як като на възрастен мъж. По детски мършавото му тяло беше натежало. По ръцете му се бяха образували нови мускули от усилната работа в полето и цепенето на дърва за огнището. Краката му се движеха пъргаво и леко като на боксьор от непрекъснатите упражнения по изкачването и слизането от планинските склонове.

Майка му, Елин, обаче знаеше, че селскостопанската работа не е за него. Носът му беше вечно забит в книгите, умът му — зает с неща, които бяха далеч от техния малък свят. Беше му купила подарък за рождения ден — нова риза от „Хейнс Хабердашъри“ в Хейнсвил, тъмносиня и на карета, която щеше да подхожда на цвета на очите му, и чифт дънки, които сега бяха прекалено дълги, но само след два месеца щяха да се скъсят до над глезените му. Тя знаеше още, че на следващия му рожден ден, когато щеше да завърши училище, той ще я напусне. Щеше да се отправи към широкия свят, за който винаги беше копнял.

— Честит рожден ден, синко. — Баща му, Фарар, го тупна леко по рамото.

Жестове, които изразяваха обич, като прегръдки, целувки и други подобни, не бяха част от суровия живот на планинците. Те бяха сдържани хора. Тупването по рамото, което получи от баща си, срамежливата прегръдка, с която го дари майка му, усмивката й и жестът, с който приглади косата му назад, бяха достатъчни, за да стоплят сърцето му.

Като най-малък син, вечно той износваше дрехите. Първо ги носеше най-големият, Мич, а после Джеърд и Джес, и те ставаха на дрипи, докато стигнат до него. Дори здравият плат на дънките беше протрит на коленете и на задните части, затова майка им подсилваше тези места с кръпки. Не че това правеше Ед най-лошо облеченото момче в училище. Имаше и деца от по-бедни семейства. Майка им поне поддържаше дрехите им винаги чисти, въпреки че в къщата нямаше вода.

Тя переше в метално корито на задната веранда. Двете й дъщери, Грейс и Онър, й помагаха — едната ги придържаше на металната пластина, докато другата въртеше дръжката, за да ги изцедят. После ги простираха на въжето, за да изсъхнат на вятъра, а по-късно ги сгъваха грижливо, за да бъдат готови за гладене.

В онзи ден, тъй като беше понеделник, трябваше да перат, но им пречеше дъждът, който се изсипваше от надвисналите оловно сиви облаци. Вятърът се беше усилил и беснееше между високите върхове на боровете и брезите, разтърсваше клоните и караше листата преждевременно да падат по неравната земя. Тя много се изненада, когато чу шума от кола, изкачваща се по хълма. Зачуди се кой ли е излязъл в такова време — вятърът заплашваше да пречупи клоните на дърветата, а дъждът валеше толкова силно, че поляните се бяха превърнали в кални тресавища, в които гумите затъваха.

И тримата — Ед, баща му и майка му — се втурнаха към прозореца, когато колата най-после изкачи хълма и спря в набраздения им двор. Елин веднага разпозна тъмнозеления джип.

— Какво ли иска сега Майкъл Хейнс?

— Познай — отговори лаконично Фарар.

— Но ти вече му каза „не“. — В гласа й се долавяше тревога. И огромно безпокойство. Хейнс искаше да купи земята им. Съпругът й вече на два пъти му беше казвал, че земята не се продава, но Хейнс не беше от хората, които приемат „не“ за отговор. Смяташе, че когато пожелае нещо, трябва да го има. Това правило не беше отказало да действа през целия му живот и той не виждаше причина сега да е по-различно.

Майкъл Хейнс притежаваше града Хейнсвил, който беше прекръстил на свое име. Негова собственост бяха бензиностанцията, магазинът за бакалски стоки, за плодове и зеленчуци, за зърно и овес, както и „Хейнс Хабердашъри“, откъдето Елин беше купила ризата и дънките. Негови бяха още аптеката, бръснарницата, работилницата за ремонт на автомобили. Негова беше дори изградената от червени тухли сграда на кметството, за която гражданите всяка година му плащаха наем. Влиянието на Хейнс обаче се простираше далеч извън рамките на неговия собствен град. Той също така притежаваше цялата земя около Хейнсвил, някъде около две хиляди акра. Даваше я под аренда на мъже, които бяха прекалено слаби и изнемощели от непосилната работа, с която едва успяваха да изплатят годишния си данък. Само един човек печелеше винаги в Хейнсвил и това беше Майкъл Хейнс.

Сега искаше тяхната земя. Чудеха се защо, докато управителят на магазина, Мюл Чамплин, не пошушна клюката в ухото на Фарар. Мюл искаше да получи и работата като ковач на селото, но не успя, защото повечето хора сами подковаваха конете си, тъй като не можеха да си позволят таксите на Мюл. Както и да е, Мюл му каза, че Хейнс и една предприемаческа компания планират да построят нова общност с център от магазини и игрище за голф, както и евтини панелни жилища. Мюл му каза и защо имат нужда от неговата земя. Тя щяла да бъде центърът на игрището за голф.

— Добър вечер, мистър Хейнс — каза Фарар с ръце, пъхнати в джобовете на гащеризона, като се люлееше напред-назад на петите си. Сигурен знак за това, че беше нервен, както Ед добре знаеше.

— Идвам при вас с последното си предложение. — Хейнс стоеше на паянтовата веранда, без да забелязва дъжда, с ръце, скръстени на гърдите. Беше едър мъж, по-едър дори от осемнайсетгодишния Мич, който кръжеше отзад, наострил уши, за да чуе диалога.

— Чудя се защо толкова много искате земята ми, мистър Хейнс. — Фарар пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

— Много просто. — Погледът на Хейнс се премести върху Мич. — Искам да разширя фермата си. Купих цялата съседна земя. Твоите акри ще завършат парцела ми. И съм готов да ти дам добра цена.

Елин скръсти ръце на гърди, несъзнателно подражавайки на Хейнс. Само че при нея това беше жест на самозащита. Този мъж я караше да се чувства неудобно.

— И какво по-точно е предложението ти? — каза Фарар. — Ако кажа, че ще я продам, точно колко ще получа?

Неразгадаемият поглед на черните очи на Хейнс срещна неговия.

— Предлагам ти повече от сто процента от печалбата, която земята ти дава сега. Много повече. Две хиляди долара.

Елин не смееше да диша. Това бяха много пари. Но Фарар вече бързо правеше наум своите пресмятания. Беше платил четиристотин долара. Щяха да са му необходими години, за да изкара две хиляди долара, но повечето от тях щяха да отидат просто за храна, за ежедневието. А междувременно земята щеше да си бъде негова и семейството му щеше да живее на нея, да има покрив над главата. Без фермата, той трябваше да се върне на наемен труд, да работи за Хейнс, за да си изкарва прехраната, а синовете му трябваше да работят редом с него, да споделят съдбата му. Проклет да е, ако, след като е работил упорито още от десетгодишен, се върне пак там, откъдето е тръгнал. Освен това, ако мълвата се окажеше вярна, земята му струваше много повече от две хиляди долара.

— А, благодаря ви за предложението, мистър Хейнс — каза Фарар. — Но смятам да запазя земята си.

Тлъстото лице на Хейнс почервеня от разочарование и гняв, но той успя да запази контрол над гласа си.

— Ще добавя още нещо към сделката. Ще взема момчето ти, Мич, в моята фирма. Да се учи, както се казва. Ще изучи бизнеса из основи, ще се научи как се управлява земята. Ще му плащам заплата, каквато се полага, и той вече няма да тежи на твоите ръце. Едно гърло по-малко.

— Да, но и един син по-малко, който да работи на моята земя. — Фарар поклати глава, което показваше, че решението му е твърдо и нищо не може да го промени.

Ед чу как Мич извика тихо, но яростно и му хвърли кос поглед. Тесните му очи сега бяха присвити от гняв, беше стиснал зъби толкова силно, че можеше да ги счупи. „Ти си знаел за това — помисли си той, много изненадан. — Обсъдил си го с Майкъл Хейнс, правил си планове как да отнемеш земята на татко.“ Почувства как болката от измяната стяга сърцето му. „Предател! — помисли си. — Значи си готов да търгуваш със семейството си, с правото си на първороден, за няколко хиляди долара и шанса да работиш с неморален човек като Майкъл Хейнс.“

Хейнс сложи ръце на хълбоците си и застана с разкрачени крака. Арогантен, изпълнен с презрение. Властен.

— Това ли е последната ти дума?

— Да, такава е последната ми дума, мистър Хейнс. — Както винаги, Фарар беше учтив.

Хейнс се обърна на пети. Слезе по стъпалата на разнебитената предна веранда, проправи си път през ужасната кал и проливния дъжд. А Фарар се извърна и застана лице в лице с Мич.

— Какво си мислиш, че правиш, като ходиш зад гърба ми при Майкъл Хейнс, за да правите двамата планове как да ми отнемете земята? Нашата земя. Земята на нашето семейство. Всичко, за което съм работил. Всичко, което имам, за да оставя на вас. Какъв син си ти?

Мич пристъпи гневно към баща си. Той се извисяваше над него, големите му длани бяха стиснати в юмруци. За секунда, Ед си помисли, че ще удари баща им, и затова пристъпи бързо между двамата. Гневът на Мич избухна.

— Ти току-що ми отне най-добрата работа, която един мъж може да намери. Моят шанс за по-различен живот. И то за какво? — Мич разпери широко ръце и огледа с яд околните дървета, от които капеше дъждовна вода, набраздения и разкалян двор, прогизналата земя. — За да бъда като теб? Да живея в нищета до края на живота си? Да превивам гръб до изнемога, за да спечеля достатъчно за какво? Да слагам храната на масата? За да можем едва-едва да се облечем? За образование? Ба! — Той се изплю презрително в краката на баща си. — Ето, това мисля за теб и за скъпоценната ти земя. Тя не струваше нищо, преди Хейнс да ти предложи парите. И сега не струва нищо. Нула. Набий си го в главата, татко!

Цяла минута той остана, втренчил убийствен поглед в очите на баща си, преди да се обърне на пети и, като Майкъл Хейнс, да се отдалечи в дъжда. Само че, за разлика от Майкъл Хейнс, Мич нямаше зелен джип, с който да отиде до града и майка му се запита къде ли би могъл да отиде в нощ като тази.

Тя погледна предпазливо съпруга си. Раменете му бяха отпуснати, като че ли върху тях тежеше ново и много по-тежко бреме. Тя го съжали заради жестокостта на сина им.

— Всичко е наред, татко. — Ед отчаяно искаше да прегърне баща си, но сдържаността го спираше. — Думите на Мич нищо не означават. Той просто е разочарован заради работата, това е всичко.

— Разочарован? — В погледа на Фарар имаше само тревога, когато срещна този на Ед. — Странно, но аз имам чувството, че не е само това. Смятам, че Мич би продал душата си на дявола, за да може да бъде с Майкъл Хейнс.

Когато си легнаха онази вечер, Мич още не се беше върнал.

— Сигурно пие в кръчмата в Хейнсвил — отбеляза тъжно Елин.

— Той се интересува от Мери Хана Джеймс, не от алкохола — каза Ед, с което се опита да отвлече мислите на майка си от кръчмата.

Сестра му Грейс изсумтя презрително.

— Той преследва и двете — и алкохола, и момичетата.

— По-вероятно е да е с Майкъл Хейнс, за да планират следващия си ход. — В гласа на Фарар се усещаше тревога и умора, както и мъка заради предателството на сина му. — Той няма да се върне тази вечер, за да не застане отново лице в лице с мен.

Когато момичетата се прибраха в единствената спалня, Ед впери тревожен поглед в тавана. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив, вятърът ревеше и се пъхаше под вратите и в пролуките на прозорците, внасяше студ в стаята. Елин отвори вратичката на старата желязна камина и разбърка въглените, за да се разгори жаравата, след което добави още едно-две дървета.

— Ето — каза тя доволна и отново затвори вратичката, — тази вечер поне ще ни е топло.

„На всички, освен на Мич“ — помисли си Ед, докато лежеше, стоплен, завит уютно в одеялото, на койката, вградена в шкафа близо до камината. Елин спеше с дъщерите си в спалнята, а той, баща им и другите момчета — в главната стая. Другите скоро заспаха, но Ед лежеше буден и се тревожеше за Мич. Защо беше постъпил така? Мич нямаше нужда да продава правото си на първороден, като Еса, за да получи работа. Той беше умен, беше чел много, за да получи добро образование, беше истински гений по математика. Мич можеше да постигне всичко, да получи каквато и да е работа. И то не само в Хейнсвил.

Ед се обръщаше неспокойно от страна на страна, измъчен от онова, което Мич беше сторил на баща им. Когато не можеше да издържа повече, стана, обу старите си дънки и ботуши и наметна старата мушама на баща си. Поколеба се, като мислеше за това, колко кален и раздърпан ще бъде, когато стигне там, закъдето е тръгнал. Като осъзна, че видът му ще е жалък, той бързо пъхна новите си дънки и риза в торбичка. Щеше да се преоблече, когато стигне там.

Мина тихо покрай братята си и стигна до вратата. Тя изскърца, когато я отвори, но всички бяха дълбоко заспали, пък и ревът на вятъра заглушаваше всички други звуци.

Като се подхлъзваше и залиташе в калта, той започна леко да бяга по поляната. Отиваше в Хейнсвил. Трябваше да намери Мич, да се изправи срещу него, да се опита да го вразуми. Би помогнал на Мич с всичко, каквото може и по всякакъв възможен начин, но не можеше да му позволи да съсипе баща им и да разруши онова, което той беше постигнал, независимо колко властен и силен беше Майкъл Хейнс.