Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (56)

Глава 56

Полетът до Калифорния на „Гълфстрийм IV“ мина като лош сън. Що се отнасяше до Мел, тя дори не забеляза луксозната обстановка. Не запомни нищо. Едва забелязваше и факта, че времето минава. Непрекъснато се оплакваше, че полетът трае много дълго. Трябваше да бъде там още сега. Още преди пет минути. Въобще не трябваше да ги оставя.

Вината сякаш тегнеше над клепачите й и й пречеше да вижда. Нея искаше наемният убиец. Ако тя беше там, той щеше да я застреля и да остави другите. Чувстваше, че случилото се е по нейна вина. Как въобще е могла да изложи Райли на такава опасност?

Камелия знаеше какво си мисли тя, но нищо не каза. Какво би могъл да направи? Да каже на една майка, че греши, че независимо какво ще се случи, наемният убиец ще я преследва? И че може би все още я търси?

Нямаше съмнение, Джордж Артенски започваше да губи самообладание. Започваше да се превръща в най-несръчния и нескопосен наемен убиец в света. Камелия все още продължаваше да се пита защо, когато телефонът звънна и той получи отговор на въпроса си.

Бяха проследили Джордж Артенски. Под името Гус Араманов, той живееше със съпругата си, Лайла, в Сан Диего. Той беше баща на две невръстни деца. Значи детето е накарало ръката на Араманов да затрепери, помисли си Камелия. Гус беше нарушил неписаното правило, на базата на което хората от неговата професия градяха гордостта си. Беше позволил на чувствата да се намесят в работата му. Беше благодарен, че в черната душа на Араманов все пак се е запазило поне едно човешко чувство — милост.

Камелия погледна Мел. Очите й бяха затворени и тя като че ли спеше. Той обаче знаеше, че не спи. Сигурно и тя като него премисляше всичко отново и отново и търсеше отговори. Или нещо, за което да се хване.

Той се усмихна, защото си спомни историята за У. С. Фийлдс, известния комичен актьор, за който се знаеше, че е заклет атеист. На Фийлдс му казали, че скоро ще умре, и един от неговите приятели отишъл да го види. Заварил го да чете Библията. „Какво, за Бога, правиш?“ — запитал го приятелят му, изумен. „Търси за какво да се захвана. Слаби места.“ Такъв бил отговорът на Фийлдс.

Тази история винаги се беше струвала на Камелия извънредно смешна. Сега той се запита дали това правеше и Артенски/Араманов. Дали и той не търсеше слаби места, които да му послужат за изход от кашата, която сам беше създал. Не му желаеше късмет.

На летището в Санта Моника ги чакаше лимузина. Веднага отидоха в държавното учреждение, където за Райли се грижеха социални работници. Тя се хвърли в прегръдките на майка си, но този път на лицето й не грееше широка и лъчезарна усмивка.

— О, мамо! — каза тя. — Той беше ужасен! Удари Хариет и почти уби Лола, а мен ме ритна…

— Знам, знам, скъпа. — Мел погали дъщеря си по главата и отметна къдриците й назад от мокрото от сълзи лице. — Всичко е наред сега. Аз съм тук.

Силата на майчината любов, помисли си Камелия и си спомни за Клаудия и собствените си деца. Как тя се грижеше за тях, как ги защитаваше, пазеше ги от неприятности и стоеше край тях в дългите часове на деня и нощта, докато той работеше. Той спокойно оставяше цялата отговорност на нея. Какво би представлявал светът без майчината любов? Реши, че без нея сигурно щяха да се раждат хора само като Гус Араманов.

Райли се качи с тях в лимузината и всички отидоха до Медицинския център. Хариет беше седнала в леглото и сякаш беше нащрек, макар широка лента да обвързваше главата й.

— Изглеждам прекрасно, нали? — каза тя вместо поздрав. — Винаги мога да получа работа като статист във филм. Или ролята на трупа, който карат в количка по коридора на болницата. Изглеждам достатъчно добре за тази роля.

— О, престани, Харт! — Мел й се усмихна през сълзи. — Онова не е било шега работа. Ние сме в сериозна опасност. И то заради мен.

— Вярно е — съгласи се Хариет, вече спокойно. — Вероятно трябва да се обадя на Джони Кохран и да те дам под съд.

Двете се прегърнаха, а Райли се покатери на леглото до нея.

— Ти ни спаси живота, дете — каза Хариет гордо. — Не се уплаши от онзи грамаден мъж. Аз самата не бих се справила по-добре. — Тя видя Камелия, който крачеше в коридора с наведена глава и ръце, скръстени на гърба, безупречно облечен в сиво от главата до петите. Челото му беше смръщено, черната му коса, намазана с гел и вчесана назад. Стори й се, че го познава отнякъде.

— Довела си със себе си човек на мафията — каза тя високо. — Или пък е кандидат за актьор.

Звънливият смях на Мел изпълни въздуха и Камелия изненадано ги погледна. Слава Богу, помисли си той, че отново могат да се смеят. Мел му махна с ръка да влезе в стаята.

— Детектив Марко Камелия, това е приятелката ми Хариет.

Докато стискаше ръката на Хариет, той се учуди колко дребничка и крехка е тя. Като знаеше, че е в света на киното, очакваше да види по-едра жена. А тя като че ли не можеше да вдигне и чашка с кафе. Разбра, че греши обаче, когато стисна силно ръката му. Той реши, че сигурно е въпрос на властване на волята над плътта.

— Изглеждате превъзходно, като се има предвид какво сте преживели — каза й с усмивка.

— И вие, като се има предвид, че през последните няколко седмици сте били в присъствието на Мел.

На Мел й хареса, че двамата се усмихнаха един на друг. Виждаше се, че си допадат. Тя обичаше приятелите й да се харесват и да се чувстват добре заедно. Междувременно, нямаше да изпуска от поглед нито Хариет, нито Райли.

— Кога ще те изпишат? — запита тя. — На летището в Санта Моника ме чака частен самолет, с който всички ще отидем в Ню Йорк.

Очите на Райли щяха да изскочат.

— Уоу, частен самолет! — Тя рядко пътуваше със самолет. — И Ню Йорк!

Никога не беше ходила там. Изведнъж светът й се стори отново чудесно място за живот.

— Частен самолет?! — повтори като ехо Хариет.

Мел кимна.

— „Гълфстрийм IV“.

— Веднага излизам оттук — каза Хариет с широка усмивка.

На път за летището взеха Лола от ветеринарната лечебница. Главата й беше превързана, а на врата си имаше голяма овална каишка. Дори не си направиха труда да отидат до къщата. Мел им обеща да се отбият в „Блумингдейл’с“ за да си купят нови дрехи. После се качиха в самолета и отлетяха.

„В безопасност — помисли си Мел. — Поне за момента.“