Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (68)

Глава 68

Камелия наблюдаваше прокурора, който си вършеше съвестно работата, докато полицаите се занимаваха с Джулиана Ричи и гостите в трапезарията. Когато коленичи до двата трупа, вече не чуваше толкова ясно истеричните им хълцания. И двамата мъртви мъже бяха лоши по природа. Алчни хора, които не биха позволили нищо да ги спре, готови на всяка цена да задоволят жаждата си за още. Още пари, още красиви вещи, още власт. А ето че сега нямаха никаква власт, бяха напълно безпомощни. И той се надяваше, че ще отидат право в ада.

Около него кипеше трескава дейност: вземаха се отпечатъци, правеха се снимки от всички възможни ъгли, детективите претърсваха за улики, други униформени служители успокояваха гостите, че всичко е приключило и тях не ги грози опасност. Ричи със сигурност никога не е очаквал домът му да се превърне в място за подобна сцена.

Камелия се питаше какво ли точно знае съпругата на Ричи. Например за неговите сделки. Скоро щяха да разберат, беше сигурен. Това беше краят за желанието на Джулиана да се издигне още по-високо в социален план, както и да заеме солиден пост в някоя благотворителна организация. Най-вероятно щеше да се наложи да замени дома си с великолепните мебели, красивите си дрехи, смарагдите и диамантите с оранжевите дрехи, които дават на затворниците и единично легло в тясна килия.

Хвърли последен поглед на телата, после запали цигара. Да вървят по дяволите забраните върху пушенето, помисли си уморено. Тази вечер му се беше струпало прекалено много.

Вече бяха изминали няколко часа. Здрачът, който цареше в стаята за възстановяване беше успокоителен. Бяха извадили куршумите от лявата ръка на Мел, от лявото й бедро, но тя беше все още замаяна от упойката. Беше я обзела непреодолима летаргия и тя се запита, но някак мързеливо, дали така се чувства и Ед. Ед! Веднага се изправи до седнало положение. Трябваше да се измъкне оттук…

Беше при вратата, макар да й беше трудно да пази равновесие, нощницата падаше свободно около тялото и дори се пречкаше в краката й, когато влезе Камелия и я залови „на местопрестъплението“. Той я подхвана под лакътя и почувства биенето на сърцето й, мекотата на плътта й…

— Къде мислиш, че отиваш, скъпа? — каза нежно.

Тя се изкикоти.

— Колко пъти ти казах, че това обръщение е заразително? — каза и потъна отново в забвението. Изплъзна се от ръцете му и падна на пода.

Камелия я вдигна внимателно и я занесе до леглото, след което извика медицинските сестри. Изчака да я прегледат, а те през цялото време мърмореха, че сигурно е луда, задето въобще се е опитала да стане от леглото, че въобще не могат да разберат как е успяла, след като едва преди половин час е излязла от операционната.

Камелия остана до леглото на Мел, загледан в бледото й лице. Обвиняваше себе си за онова, което се беше случило. Той трябваше да предвиди всичко, да ръководи нещата, да се скара по-строго на младите полицаи, които охраняваха вратата на Ед. Беше необходима само една малка грешка и ето че всичко отиваше по дяволите.

Броцки все още беше в операционната. Имаше заседнал куршум в гръдния кош. Кариерата му в нюйоркското подразделение на полицията можеше да свърши още преди да е започнала.

В моменти като този, Камелия винаги се връщаше към корените на католическата си вяра. Той се молеше за него. И за себе си. Беше човек, следователно, имаше грехове.