Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (20)

Глава 20

Мел седеше в края на леглото на Ед. Камелия й беше дал само десет минути. Десет минути за остатъка от живота му. Тя си спомняше какво се беше случило, след като частният детектив беше завършил разследването. Това са лични неща, беше казала тя на Камелия. Връзката между нея и Ед не засягаше полицията. Но сега свободно си спомняше за следващата им среща, която сякаш се беше състояла преди цяла вечност. Ето че Ед беше на болнично легло и умираше, краят беше близо… А само месеци преди това връзката им беше още в самото начало…

Тя и Хариет седяха на предната веранда на малката къщичка в Санта Моника и пиеха студена „Милър Лайт“ направо от бутилките. Почиваха си след два напрегнати и тежки дни. Току-що се бяха прибрали у дома и бяха все още в „работните си униформи“ — черни къси панталонки, потни бели тениски, смачкани черни къси чорапи и ботуши. Съвсем нов 48-футов сребрист камион с яркочервен надпис „Мувинг он“ от двете му страни беше заместил стария. Беше паркиран на отсрещната страна на шосето.

Мел обичаше този камион като собствено дете — е, не чак толкова, но почти. Той беше продукт на нейния ум, на нейното тяло и на нейната упорита работа. И на застрахователната компания, която неохотно беше изплатила застраховката.

— Не е ли това просто най-съвършеният камион, Хариет, скъпа? — Мел погледна приятелката си с доволна усмивка.

Днес, с помощта на камиона, те бяха помогнали на ексцентрична старица да се премести от скъпото си самостоятелно жилище в по-малък апартамент в жилищен блок. Жената се беше оплаквала през цялото време — цената била прекалено висока, защо пък да имало нужда от такава голяма каравана и толкова много хора, била сигурна, че можела да получи същото обслужване на по-ниска цена на друго място. С изопнати нерви, те си бяха свършили работата и я бяха оставили, все още мърмореща, с оправено легло, чисти хавлии и сапун в банята, със зареден хладилник, с топло кафе и цветя на масичката в хола. Тяхна запазена марка.

— Тази стара кучка нито веднъж не ни каза „благодаря“. — Хариет въздъхна уморено. — О, извинявай, Райли, забравих, че и ти си тук.

Седемгодишната дъщеря на Мел, Райли, се засмя — сърдечен, весел като бълбукащо поточе, звук, който винаги заразяваше околните. Тя лежеше в хамака, опънат между две греди. Лола, малък черно-бял териер, се беше свил на гърдите й, затворил блажено очи, защото Райли нежно го галеше.

— Всичко е наред. Чувала съм и по-лоши думи — отговори тя спокойно.

— Не, не си. — Мел беше възмутена — В тази къща не се ругае.

— Само когато мислиш, че не те чувам. — Райли им се усмихна и показа две дупки там, където доскоро бяха предните й зъби. — Гости — добави тя, втренчила поглед в черното БМВ, което току-що беше спряло на мястото за паркиране пред къщата.

— Никого не очаквам. — Мел подпря краката си на перилата на верандата и започна да си вее с длан. Отпи още една глътка от студената бира. Ветровете духаха откъм пустинята и беше горещо като в ада. Дори в седем и трийсет вечерта.

— Най-вероятно е онази стара кучка, която идва, за да се оплаче от още нещо — изкикоти се Райли.

Лола скочи от гърдите й и изтича на предните стъпала. Териерът втренчи поглед, напрегнат като струна, в мъжа, който слезе от БМВ-то.

— Това ли е охраната? — Ед Винсънт стоеше на тротоара с ръце в джобовете. — Как си, Зелда?

— Зелда? — Въпросителният поглед на Хариет срещна този на Мел. — За кого говори той?

— О! О, Господи! — Мел припряно бутна бутилката бира зад стола си и скочи на крака. Придърпа надолу черните си къси панталонки и напразно се опита да приглади потната си тениска.

Ед се усмихна, като видя силната й изненада. Знаеше, че каквото и да чувства тя, то ще се изпише по лицето й и че, каквото и да иска да каже, ще го изплюе веднага, на секундата. Нямаше никакви преструвки при Мелба Меридю. Макар и да криеше бирените бутилки зад стола си.

— Хубав е новият ти камион — каза той и се усмихна, като си представи Мел зад кормилото. Беше доста забавна картина.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Просто минавам. Реших да спра и да изведа на вечеря моя партньор в престъплението. Ако ми позволи, разбира се.

— Уоу! — Райли слезе от хамака и внимателно го огледа. — Среща, мамо?! — Мел й хвърли унищожителен поглед и Райли се изкикоти весело.

— Какво иска да каже с това „партньор в престъплението“! — запита тихо Хариет.

— Мелба е партньор на моя частен детектив. — Ед се наведе да погали кучето, което, съответно, направи опит да ухапе дланта му. Той бързо я отдръпна.

— Не обръщайте внимание на Лола, така тя поздравява хората. — Райли му се усмихна сърдечно. — Лора никога не хапе до кръв. Не и ако наистина не мрази човека.

— Това проклето куче е просто невъзпитано — каза Хариет. — И, Мел, майка ти би трябвало да се засрами от теб. Къде са маниерите ти? Няма ли да поканиш госта вътре?

— О… Да, разбира се. — Мел изведнъж стана нервна. — Райли, вземи кучето. Няма ли да влезете, мистър Винсънт? Това е Хариет Симънс, моя приятелка и партньорка в бизнеса. И моята дъщеря, Райли.

— Ще излезеш ли на вечеря с него, мамо? — запита Райли. — Той ти зададе въпрос, а ти винаги ми казваш, че трябва да отговарям, когато ме питат. Същото се отнася и за теб.

— О, о… — Мел дари Ед със сконфузена усмивка. — Окей. Да, предполагам, че да. Благодаря. Искам да кажа… е, предполагам, че трябва да се преоблека…

— Наистина добра идея, мамо — потвърди сухо Райли. — А сега — каза тя, поемайки нещата в свои ръце, — бихте ли искали студена напитка, мистър Винсънт? Диетична кола или лимонада?

Мел отиде да вземе набързо един душ, като остави Ед с Райли и Хариет. Той се огледа доволен. Домът на Мел беше приятна смесица от красиви антики, най-вероятно останали от предвоенната робовладелска плантация на семейство Меридю, и евтини мебели и джунджурии. В ъгъла беше поставено старо и огромно детско креватче, а морският бриз развяваше леките кремави завеси.

Букети от различни цветя изпълваха веселите жълти и оранжеви глинени вази; неизяден сандвич в чиния беше оставен на перваза на прозореца, а учебниците и тетрадките на Райли бяха пръснати по старата маса от борово дърво във веселата, декорирана в бяло и синьо, кухничка. Дървеният под беше одраскан на много места, а слънчевата светлина правеше лекия слой прах ясно забележим. Жилището изглеждаше удобно, място, в което с радост се живее. Идеалното място, помисли си той доволен. Типично за Зелда.

Прахът влезе в носа му и той кихна, после прие лимонадата, предложена му от Райли, която продължи настоятелно да го разпитва къде живее и какво прави в Лос Анджелис.

— Дори изпълнена с гордост майка не би могла да ви разпита по-подробно — каза му после Хариет с усмивка.

Ед се разположи удобно на големия диван и изчака Мел да се появи в рокля, която на него му приличаше на „ушита“ от черни ластични бандажи, които просто бяха прикрепени един към друг. Прилягаше по-плътно и от ръкавица. Беше с ниско изрязано деколте, къса, впита. Изумителна.

— Такава е най-последната мода — обясни му Мел, доловила погледа му. Издърпа нагоре линията на деколтето и надолу — полата. — Стегната е като корсет, но пък те кара да изглеждаш добре на подходящо за това място. Предполагам, че трябва да „търпя за хубост“ и да й се наслаждавам, докато мога, защото тя е толкова преходна.

— Искаш да кажеш, че когато хубостта си отиде, остава нещо като безформена наденичка?

Той се смееше весело и тя се усмихна в отговор.

— В някои дни и това описание е подходящо. Както и да е, тази рокля ти дава предимство. Заради нея, сега ми приляга описанието „жена, която излиза евтино“. Не бих могла да изям нищо повече от половин чиния супа и малко салата…

— В противен случай, роклята експлодира и ти оставаш само с онова, което наричаш „наденичка“ — довърши Райли вместо нея с онзи свой заразителен смях, който много допадна на Ед. — Не мислиш ли, че мама прилича на лесна жена? — запита тя, уж тихо, Хариет, обаче всички в стаята я чуха.

— Благодаря ти за доверието, дете. — Мел целуна дъщеря си по червените къдрици и й каза „довиждане“.