Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (54)

Глава 54

Гус Араманов караше бавно по Аскът стрийт сребристия си „Камара“, отново взет под наем с помощта на фалшива шофьорска книжка. От прозорците на долния етаж на номер 139 струеше светлина и той погледна часовника на таблото. Почти осем. Сигурно детето си е легнало вече. Неговите сигурно вече спят, Лайла се е погрижила за това. Тя беше добра майка, в това нямаше съмнение, а момчетата му бяха много добри момчета. Като всеки баща, и той се гордееше с тях.

Не беше щастливо стечение на обстоятелствата, че детето ще е вкъщи, когато отведе майката. Това го тревожеше, защото обичаше децата. Но нямаше избор. Не можеше да застреля жената, докато работи, защото наоколо имаше твърде много хора. Значи трябваше да го направи в дома й.

Паркира взетата под наем кола два блока по-нататък, после се върна пеш до номер 139. Улицата се намираше в жилищен квартал, а нямаше никой по улиците. В Лос Анджелис рядко имаше някой по улиците в кварталите, а и той се беше потрудил да проучи навиците на съседите. Знаеше кога ще е най-спокойно, защото всички ще са пред телевизорите. Осем часът беше най-доброто време. Само мисълта за момичето го глождеше и той отново се помоли то да си е вече в леглото.

Единствената улична лампа беше в далечния край, а разлистените дървета хвърляха допълнителна сянка. Той вървеше към номер 139, без да бърза, просто в случай, че някой го види. Спря се на верандата, за да дръпне маската на лицето си, после опита вратата. Не беше заключена. „Разбира се“ — помисли си той. Тя е точно от онези жени, които биха оставили вратата си незаключена.

Влезе направо във всекидневната стая. Тя се осветяваше от две лампи, покрити с абажури от плат и украсени с ресни. И беше празна. От горния етаж се чуваше звукът на телевизора, а от стаята отляво се усещаше познатият мирис на храна, взета от китайски ресторант. Предположи, че там е кухнята.

Гус сложи полуавтоматичния „Сигма“ да легне в дланта му, постави заглушитела. Щеше да бъде лесно, да свърши за секунди…

Заслуша се, за да чуе шумовете, характерни за живота. Нищо. Освен… Чакай, какво беше това?! Той напрегна слух и чу леко драскане. И после дълбока, сърцераздирателна въздишка.

Райли седеше до масата в кухнята и си пишеше домашните. Тази вечер трябваше да напише есе за достойнствата на кучетата, като ги сравни с тези на котките. Беше трудно. Тя определено обичаше повече кучетата, заради Лола. И затова, разбира се, за Райли беше трудно да гледа безпристрастно на котките, които също много обичаше, но все пак те не можеха да се състезават с кучетата. Прокара длани през къдриците си и загледа отчаяно единствения параграф, който беше написала.

Кучетата са по-добри, защото котките не излизат на разходка с теб, не могат да играят на хвърляне и хващане на плажа, не обичат сдъвкано пилешко месо, а Лола обича и трите неща. И аз обичам Лола, защото тя е моето куче, макар че понякога хапе. Хапе лекичко, но аз знам, че това е нейният начин да ти каже „здравей“. Мама казва, че Лола трябва да има по-добри маниери, но маниерите на Лола все не се подобряват.

Питаше се дали е написала „сдъвкано пилешко месо“ правилно, когато чу стъпките. Вдигна поглед, като очакваше да види Хариет, която беше в задната спалня и гледаше телевизия, а Лола спеше на леглото до нея. Хариет й беше казала, че е много уморена тази вечер, защото през целия ден е местила мебели и чанти. А Райли се бавеше повече от обичайното с домашното си, защото Хариет й беше позволила да погледа малко телевизия. Беше я поглезила и с китайската храна, която тя много обичаше.

Когато видя Гус, ококори очи и отвори широко уста във формата на буквата „О“. Беше много изненадана. Гус втренчи поглед в нея, не по-малко шокиран. И тогава тя, първа, реагира.

— Хариет! — изпищя. — Хариет, тук има един мъж…

Гус чу стъпките на Хариет, която бягаше надолу по стълбите и лая на кучето. Скри се бързо зад вратата на кухнята с готов за стрелба пистолет. Въобще не му харесваше идеята, че ще трябва да извърши убийство пред очите на дете, но наистина нямаше избор.

Хариет влетя в кухнята, предшествана от Лола, и Райли само втренчи поглед в нея, смразена на място от шока. Но не и Лола. Кучето подуши Гус, хвърли се към него и го захапа за бедрото.

Гус успя да отблъсне кучето от себе си и подпря гръб на стената. Дулото на пистолета потрепери несигурно за момент и инстинктивно Хариет сграбчи Райли в прегръдките си. Бутна бързо детето зад себе си и двете тръгнаха гърбом към вратата. Сърцето й се беше качило в гърлото, а очите й бяха широко отворени и изразяваха неописуем ужас. Знаеше само, че трябва да излязат, да избягат, да стигнат до съседите и да наберат 911.

Кучето пак заби зъби в крака на Гус и той го удари с пистолета по главата. То нададе вой и падна назад. Райли излезе иззад гърба на Хариет и се хвърли на пода до нараненото куче.

— Ти я уби! — извика тя на Гус. — Това е моето куче, мистър, и Господ със сигурност ще те накаже за постъпката ти.

По врата и гърба на Гус се стичаше пот. Ситуацията не беше от обичайните. Не така го беше планирал. Досега не му се беше налагало да се справя с дете и куче. Или поне не с това куче. Умееше да се справя лесно с нападащи добермани например. Насочи пистолета към Хариет. Ужасеният поглед на Райли проследи дулото на пистолета.

— Ооо! — извика тя. После се хвърли отгоре му, с което го изненада и успя да го събори по гръб.

Гус я изрита встрани. Потта вече капеше от него. Това тук май се превръщаше във фарс. Дори не беше видял още жената, която се канеше да убие.

Хариет също скочи отгоре му. Започна да се бори за пистолета, но той я удари силно по гърлото, с което я задуши, и тя падна на пода.

— О, не, о, не! — викаше и плачеше детето — Не, Хариет…

Гус се изправи. Отстъпи заднишком към вратата с пистолет, насочен в детето.

— Едно движение, дете, и двете сте мъртви — каза той.

Гласът му беше по-плътен от обикновено, защото беше много разтревожен. Всичко се беше развило не така, както трябва. Той беше професионален наемен убиец, един от най-добрите в бизнеса. Или поне, беше досега, до провала с Ед Винсънт. Какво, по дяволите, правеше, размахал пистолета под носа на едно дете?

— Остани на мястото си! — предупреди той Райли. — Ще бъда в съседната стая. Ако мръднеш, ще убия и двете ви. Ясно ли е?

Устните й трепереха, но тя кимна сериозно с глава. Продължаваше да го гледа с широко отворени и ужасени очи, докато той отстъпваше към вратата.

После той се втурна надолу по стъпалата и влезе в колата. Запали бързо двигателя и в следващата секунда го нямаше. Излезе на магистралата за Санта Моника, от която щеше да се влее в шосе 405 за Марина дел Рей. Молеше се детето да направи така, както му беше заповядано, за да има време той да избяга.

Райли остана замръзнала на мястото си цяла минута. Беше толкова ужасена, че се страхуваше да диша, за да не я чуе той. Гледаше тревожно изгубилата съзнание Хариет и Лола, просната в цяла дължина до нея с кървяща глава. Не, не можеше да издържи повече. Дори да я застреля, трябваше да се обади за помощ. Изправи се с мъка на крака, отиде до телефона и набра 911.