Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (70)

Глава 70

Ед беше подпрян поне с дузина възглавници, за да седне в леглото. Нямаше вече тръби, системи и маркучи. Само мониторът работеше, но той отмерваше равномерното и силно биене на сърцето му. Ед си мислеше, че е голяма ирония на съдбата фактът, че опитвайки се да го убие, брат му Мич беше успял да го върне от страната на мъртвите. Брат му май можеше да се мери с доктор Франкенщайн. Ето че сега мъртвият беше Мич. Той въздъхна. Борбата се беше оказала и дълга, и тежка. Дори не беше сигурен, че ще успее да си спомни всички сънища, които го бяха споходили в периода, когато беше нито тук, нито там. Но те вече нямаха значение. Зелда беше с него.

Сестрата приближи количката й плътно до леглото и те дълго останаха загледани един в друг. Тя беше бледа в сравнение с тена на златна праскова, който той помнеше, очите й бяха станали огромни от напиращите в нея чувства, които тя не можеше да изрази с думи. Той поклати глава, защото тя го учудваше. Караше сърцето му да бие бързо — нещо, което доста отдавна не се беше случвало. Въпреки бледнината по бузите й, тя беше зашеметяващо красива с някаква необичайна смесица от невинност и сексапилност. Той се усмихна и протегна ръка да хване нейната.

Мел се беше потопила в очите му, които й се струваха толкова дълбоки, че можеше да се удави в тях. Тя му беше толкова благодарна, че беше успял да се пребори със смъртта, че можеше да се разплаче. Но не го направи, а се наведе и целуна дланта му. На него му се стори, че целувката й е лека като пърхане на пеперудени криле, защото сега добре си спомни горещите им и страстни нощи, когато целувките й бяха по-различни.

— Не изглеждаш зле за човек, който се връща към живот — каза тя с треперещ глас.

— Успях да се преборя, защото имах нужда да се върна при теб. — Ръката му стисна силно нейната и тя се усмихна — добре познатата му широка усмивка, озаряваща всичко наоколо.

— Ласкател.

— Да, такъв съм — каза той. — Приготви се само да чуеш всичко онова, което ще ти кажа през следващите дни.

— През цялото време бях тук, с теб, Ед — каза тя. Питаше се дали той помни нещо или, напротив, мракът на комата го е обгръщал плътно.

— Знам. И ти благодаря.

— Няма защо. — Тя изведнъж стана стеснителна, сякаш не знаеше нито как да приеме комплиментите му, нито какво да му каже. Не беше така, когато той беше в кома. Тогава тя изливаше сърцето си пред него. — Може би сега трябва да започна да те опознавам наново.

Той се засмя.

— Помисли си само колко забавно ще бъде!

Погледите им отново се срещнаха и останаха приковани един в друг. После Мел се свлече от количката на пода — застана на колене, качи първо оперирания си крак на леглото, а после тялото й го последва. Претърколи се веднъж и ето че вече лежеше до него. Ръцете му я обгърнаха, устата му покри нейната. Притиснаха се един в друг, като че ли никога нямаше да се пуснат. Когато най-после разделиха устните си, за да поемат глътка въздух, тя се засмя.

— Какво ще кажат сестрите, ако ме заварят тук? — запита и се изкикоти с онзи свой така заразителен кикот.

Той я погледна и се усмихна.

— Да ти кажа честно, скъпа — каза с тон, възможно най-близо до този на Рет Бътлър, — пет пари не давам.