Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (6)

Глава 6

„Винсънт Тауърс“ на Пето авеню беше импозантна сграда от светъл неполиран травертин и се извисяваше със своите петдесет етажа над шосето. От прозорците й се разкриваше красивата гледка на близкия, станал известен, парк. Елегантно облеченият портиер прие разтревожен вид, когато полицейските коли спряха пред сградата. Полицаите определено не бяха част от всекидневния живот на „Винсънт Тауърс“.

Забърза към тях, нетърпелив да им помогне да отстранят възникналата пречка или, ако не е по силите му, поне да ги предупреди да не се задържат много във фоайето. Но изражението на лицето му се промени, когато Камелия му показа заповедта за обиск и го осведоми, че е имало инцидент, в резултат на който мистър Винсънт е в болница.

Стените на асансьора бяха облицовани със светло дърво, а огледалото отразяваше сериозните лица на мълчаливите мъже, докато се изкачваха гладко и бързо към горните етажи. После вратите се плъзнаха безшумно встрани и те се озоваха във фоайето на жилището на Винсънт.

Портиерът стоеше близо до Камелия и наблюдаваше всяко негово движение, докато той обикаляше стаите, оглеждаше бедния декор, семплата спалня, безупречната баня. Помисли си, че жилището изглежда като типична ергенска бърлога, макар че „бърлога“ едва ли беше подходяща дума. Тук спокойно би могъл да живее и монах.

Портиерът дишаше буквално във врата му и Камелия каза с въздишка:

— Всичко е наред, господине, можете да ни оставите вече. Няма да открадна сребърните прибори.

„Ако въобще има такива“ — помисли си той, все още изненадан от това, колко аскетично живее Винсънт. Такъв богат човек! Може би парите не бяха всичко на света, все пак.

Асансьорът повторно спря на етажа. Дойдоха „подкрепленията“ на Камелия — мъже в сини униформи, които имаха строг делови вид и излъчваха сила и издръжливост. Членовете на изследователския екип също бяха там. И, разбира се, фотографите.

— Нищо не е пипано — каза им той. — Направете снимките, преди да започнем да обръщаме това място с краката нагоре. И искам всеки отпечатък на мястото му. Окей?

Изчака фотографът да си свърши работата и тогава започна своята — от спалнята.

Леглото беше застлано с току-що изпрани и изгладени чаршафи — Камелия провери просто за да се увери. Нямаше и прашинка в стаята, но нямаше и много комфорт. Камелия с радост си помисли за своята удобна и топла спалня. Клаудия я беше обзавела така, че да прилича на любовно гнездо — с лампи с абажури, които хвърляха мека светлина, и дебели пухкави килимчета. Имаше и весели пъстроцветни възглавнички. Нищо от това не можеше да се намери тук. Винсънт очевидно не харесваше такива дреболии.

Банята беше облицована с бляскави бели плочки, вратите, които водеха към душа, бяха от дебело стъкло, никъде не се виждаше друг цвят, освен белият. Луксът беше сведен до минимум. Не беше в стила на Камелия, но кой можеше да каже какви са богаташите? Онзи, който казва, че са различни от останалите хора, сигурно ще се окаже прав.

По вратите, които водеха към душа, нямаше капчици вода. Нямаше и отворена паста за зъби. Нямаше никаква бъркотия в или около мивката. Куп обикновени бели хавлии бяха наредени в шкафчето, а на полицата — обикновена четка за зъби и нов калъп сапун, лишен от какъвто и да било аромат. Да търсиш следи за замисляно убийство тук, беше все едно да търсиш снежна топка в глетчер.

Камелия се обади на портиера по домофона.

— Кой почиства апартамента на мистър Винсънт? — запита той.

— Служба, която чисти по домовете, сър. Идват всеки ден.

— Значи са били тук тази сутрин?

— Не, сър, още не. Но бяха тук вчера.

— Благодаря. Един от моите хора ще слезе след малко долу. Дайте му името на фирмата. Той ще говори точно с човека, който почиства жилището на мистър Винсънт.

— Да, сър. — Сега портиерът беше извънредно делови. Камелия предположи, че го е ужасявала единствено мисълта за мъжете в сини униформи, застанали в неговото елегантно фоайе. Е, такива дреболии нямаха значение. Тази работа беше много по-сериозна, отколкото няколко разгневени богаташи. Ед Винсънт беше почти мъртвец.

Камелия отвори чекмеджетата и набързо прегледа оскъдното им съдържание — обикновените неща, каквито всеки мъж държи в банята си: електрическа самобръсначка, резервни четки за зъби, презервативи… Запита се дали допълнителните четки за зъби са за жените, които остават да преспиват.

След това прегледа съдържанието на огромния вграден гардероб в коридора, който лесно би побрал повечето вещи на неговите деца. Не обичаше да рови така из нещата на другите хора, мразеше да наднича в личния им живот, но такава беше работата му. А той щеше да я свърши така, както трябва. Този път обаче старанието не го доведе доникъде.

От научния отдел му казаха, че има съвсем малко отпечатъци в жилището, защото е добре почистено. Не бяха намерили нищо съществено, въпреки че бяха преровили всички джобове на дрехите, както и всяко чекмедже на шкафовете. Камелия беше силно изненадан как е възможно един човек да живее без въобще да разхвърля вещите си. Нямаше нищо и в хладилника, дори бутилка шампанско, каквато обикновено се намираше в кухните на богатите ергени. Умът му не го побираше. Ако не бяха дрехите, той щеше да е готов да се закълне, че тук никой не живее.

— Благодаря ви, момчета — каза той, когато членовете на екипа се качиха в безшумния асансьор. После се върна и започна да изучава малкия сейф, вграден в стената. За да го отвори, му трябваше специална заповед и човек, който да свърши тази работа. Взе клетъчния си телефон, за да се опита да уреди и двете.

Мислеше за малкия, удобен и изчистен до блясък дом в Куинс. Там беше приятно да се живее, но се нуждаеше от боядисване и дребни ремонтни работи след четирите деца. Но беше истински дом. А това тук беше просто убежище, което да те предпази от буря. Пещера.

След това се обади на Клаудия просто за да й каже „здравей“ и да я попита с какво се занимава в момента. Не че искаше да контролира живота й, просто обичаше да знае къде са членовете на семейството му. А Клаудия вярваше, че с тези разговори той се разтоварва от напрежението на работата. „Вечният детектив“ — така го наричаше тя и се засмиваше тихо. Смехът й беше нежен като коприна.

Тя би намразила това място, ако живееше в него, помисли си Камелия, докато чакаше асансьора. И с право. То беше по-малко дом, отколкото някоя безлична хотелска стая и той се запита какъв ли човек е Ед Винсънт. Кой всъщност е той.