Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (12)

Глава 12

— Ще ви кажа как започна всичко.

Мелба беше в малката стая без прозорци в полицейската сграда в центъра на Манхатън. Тя седеше силно изправена на неудобния дървен стол, беше кръстосала крак върху крак, с което разкриваше съблазнителна гледка. Сега изглеждаше доста по-нащрек отпреди, макар и все така разтревожена. Камелия си мислеше, че тя е красива, но по странен начин. Имаше нещо в начина, по който външните ъгълчета на очите й с цвят на мед бяха извити нагоре, в дългата й и грациозна шия, в сладките й пълни устни.

Е, поне не плаче, помпели си той и й подаде чашка кафе. Извади пакет цигари „Уинстън“ от джоба на сакото си, изтръска една навън и й я предложи. Тя поклати глава.

— Не, благодаря ви.

Той мълчаливо я гледаше как отпива от кафето си. Не й вярваше ни най-малко. Трийсет процента бяха доста голямо количество акции. Чудеше се какво точно Ед Винсънт й беше оставил в завещанието см.

„Той чака — мислеше си Мелба. — Той ме чака да му кажа, че аз съм го направила. Мисли си, че ме е хванал натясно.“ За секунда й се прииска да беше запалила цигара, защото така щеше да има какво да прави с ръцете си. После си каза, че трябва да престане да нервничи.

Тя го погледна, погледна го истински за първи път. Той беше красив, макар и със сурова красота: права, намазана с брилянтин черна коса, широко, леко набръчкано, чело, черни очи под тежки черни вежди, твърда брадичка. Тялото му също беше в добра форма, мускулесто и стегнато. Беше истинско ченге.

За миг, тя почувства нереалността на ситуацията — струваше й се, че играе роля във филм. А после реалността я връхлетя с такава сила, все едно някой я удари в стомаха. Тя погледна детектива право в очите и си припомни, че е тук, за да защити Ед. Той имаше нужда от нея.

— Казах на Ед, че някой иска да го убие. — Тя постави несигурно чашката кафе на дървената маса. — Казах му.

— О? И къде, по-точно, му казахте това, Зелда?

Тя го изгледа остро и Камелия разбра, че е направил грешка.

— Зелда е името, с което само Ед Винсънт може да ме нарича. То е запазено единствено за него. Казах му го преди три месеца — каза студено тя. — Още първия път, когато го срещнах.

Камелия разхлаби сребристата си вратовръзка и изчака думите й да стигнат до съзнанието му. Само три месеца, а той й беше дал трийсет процента от акциите си… У нея трябва да има нещо. Дръпна силно и продължително от цигарата, макар съпругата му да му беше забранила да пуши, после я остави в пепелника, а Зелда/Мелба замаха с ръка, за да разпръсне дима.

— Извинете, не знаех, че димът ви дразни.

— Трябва да знаете повече неща за хората, детективе — каза тя с тон, който изразяваше неодобрението й. — Пушенето убива.

Също и куршумите от 40-милиметров полуавтоматичен пистолет, помисли си той, но не каза нищо. Започнаха да отпиват от кафетата си в пълна тишина.

— Може би ще е по-добре да започнете от самото начало — предложи й той.

Тя кимна.

— Окей, но началото е някъде във времето, преди аз да го срещна. — Тя постави лакти на бюрото и се наведе напред към него. Погледът на подутите й от плач очи не се отделяше от неговия. — Чувствах се толкова виновна — прошепна тя, отново под влияние на силната мъка. — Чувствах, че мога да предотвратя това. Ако само бях положила повече усилия, ако бях по-убедителна… Но Ед не искаше да ме чуе.

Камелия се облегна назад. Щеше да я остави да продължи с тази история, щеше да изслуша каквото има да му казва.

— Това започна късно през октомври — каза Зелда. — Приятелката ми Хариет Саймънс и аз основахме компанията година преди това. Компанията ни се казва „Мувинг он“^[1] и се занимава с преместването на хората от едно жилище в друго. — Тя се усмихна скромно — Всъщност компанията се състои просто от един 48-футов камион и малък офис в стар склад на Венис бийч, Калифорния. Камионът беше чисто нов — добави тя и в гласа й се долови съжаление. — Получих малко наследство от леля Хестер и го използвах за това. Бях много запалена по тази идея. Нашата първа голяма поръчка беше дадена от изпълнителен директор, който се премести със семейството си от Бевърли Хилс в Северна Калифорния. Шофирахме през цялата страна, свършвахме работата навреме. Понякога вечеряхме заедно след работа, ако имаше какво да отпразнуваме. Една вечер Хариет получи натравяне. От омарите, предполагам. И свърши вечерята в болница. Казаха, че трябва да остане там поне три дни и затова аз реших, че трябва сама да карам камиона. Имахме нужда от него в Лос Анджелис, нали разбирате, за друга работа по-късно същата седмица. Беше валяло през целия ден. Тропическа буря, така казаха по телевизията. Нямаше да позволя на нито една дъждовна капка да ме забави или да попречи на работата ми, трябваше да се върна. И така, потеглих… О, Господи, сега си го спомням толкова ясно, като че ли се е случило вчера…