Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (24)

Глава 24

Камелия седеше срещу Мел Меридю — известна като Зелда — в задушното и топло заведение на ъгъла до болницата. Още една безсънна нощ нямаше да се отрази добре на външния й вид. Кожата й беше загубила приятния си цвят на узряла праскова, който му беше направил впечатление, когато я видя за първи път. Сега изглеждаше без блясък, сива и с големи сенки, като от нараняване под очите. Болеше го само като я гледаше.

— Изглеждаш като самия дявол — каза й направо, без да се замисли. — Не можеш да продължаваш така. Искам да кажа, без да се храниш, без да спиш. Запитай се каква полза за него от това!

Мел вдигна поглед от чашката си с кафе и втренчи изненадан поглед в него. Дойде келнерът.

— Какво да ви донеса? — Той не беше особено учтив, но беше делови, защото винаги бързаше, пестеше време — като всички нюйоркчани. Погледна въпросително Мел, но тя просто поклати глава и отмести поглед.

Камелия каза:

— Дамата ще хапне бъркани яйца с бекон и препечени хлебчета със сусам. А аз ще взема пушена сьомга и сирене крема. И нека хлебчетата да са добре препечени. Нали?

— Не съм гладна — запротестира уморено Мел.

— О, напротив, гладна си. Просто си забравила, че на света има и храна, това е всичко. Трябва отново да започнеш да се храниш. — Камелия й се усмихна, но тя не му отговори със същото. Лицето й остана безизразно. — Чуй — каза й той нежно, — знам какво си мислиш. Че не е моя работа. Но Ед Винсънт вече е моя работа. И точно сега аз имам повече нужда от теб, отколкото той.

Изведнъж усетила паника. Мел блъсна стола си назад и сграбчи чантата си, готова да побегне.

— Не трябваше да го оставям.

— Той няма да умре, защото ти не си до него. Всъщност той може и да не умре. Не си ли се замисляла за това, мис Мелба?

— Мел — поправи го тя автоматично. Отпусна се уморено на стола и добави, като че ли той трябваше да го знае: — Винаги съм мразела името си. Мелба Елоиз Меридю. Сладко и захаросано като сладкишите, които приготвят в Джорджия. А аз бях едро и тромаво дете. Доста далеч от представата на моята майка за нежна южняшка красавица. — Неочаквано, тя се усмихна. — Винаги й казвах, че мъжете ще бягат от мен и особено след като чуят името ми.

Сега тя не го изпускаше от поглед, но долната и устна трепереше.

— И какво искаше да кажеш с това, дали съм се замисляла, че той може и да не умре? За какво, по дяволите, мислиш, че се боря, защо всяка минута прекарвам до леглото му, държа ръката му, говоря му, окуражавам го да се бори, защо го моля да се събуди и да ме погледне?

— Само едно ще ти кажа: ако се събуди и те види, ще получи шок от вида ти. Ще каже: „Коя, по дяволите, е тази старица, седнала до леглото ми… Къде е моята южна прасковка?“

Смехът на Мел звънна и огласи цялото помещение и Камелия се усмихна облекчено.

— Наистина ли изглеждам толкова лошо?

Той кимна.

— Наистина.

Тя въздъхна, когато келнерът постави пред нея бърканите яйца с бекон.

— Ами, така става, когато не си истинска красавица. Едно обикновено момиче може да се преструва, че е красиво, като използва червило и руж. — Тя погледна яйцата и изведнъж осъзна, че умира от глад, затова си гребна доста щедро с вилицата. — И откога си женен?

Той отхапа от хлебчето си, намазано със сирене крема.

— От двайсет и шест години вече. Предполагам, колкото твоя цял живот.

— Аз съм на трийсет и две.

— А аз — на четирийсет и шест. — Той забеляза, със задоволство, че яйцата й харесват. Не знаеше защо изпитва съжаление към нея, но наистина му беше жал. Тя беше различна от жените, които обикновено срещаше. Да започнем, например, с това, че беше необичайно честна и искрена, а в неговата работа нямаше много такива. Винаги беше открита, ранима, като например сега — с този мъж, Ед Винсънт. Господ е свидетел, че Ед сигурно е направил нещо, с което да предизвика някой да го подреди толкова зле, но Камелия беше готов да се закълне, че е било свързано с бизнеса му. Може би с онази сделка, която се е провалила. Парите и сексът бяха в дъното на всяко зло. Беше открил този дребен факт по време на своята двайсет и шест годишна работа в полицията.

— Имаш ли деца? — Тя държеше лента препечен бекон в пръстите си и си гризваше от него. Беше най-доброто, което беше вкусвала от дълго време, както й се струваше — от седмици.

— Четири. — Тъй като изпитваше гордост от факта, че е баща, той й изреди техните имена — Джани, Дариа, Джулио и Мария. — Те са нещо средно между италианци и пуерториканци — добави той.

— Обзалагам се, че имаш техни снимки. — Тя се усмихна, когато той бързо извади портмонето си, което се намираше във вътрешния джоб на якето му.

— Този е най-големият, Джани. Той е старши във фирмата „М.И.Т.“. Дариа работи като помощник продукция в „Тудей шоу“. Джулио — по-известен като Джулс — е първокурсник в „Раджърс“. А това е моето „бебе“, Мария. Тя е на шестнайсет и все още не знае какво иска да прави с живота си.

Мел разгледа внимателно снимките. Не като повечето хора, които просто ги прехвърлят от ръка в ръка.

— Всички от семейството ти изглеждат доста добре. Имаш право да се гордееш с тях, детективе.

— Марко — поправи я той.

Погледите им се срещнаха и дълго не се отделиха. Мел си мислеше, че не го разбира, но инстинктивно го харесваше. Камелия си мислеше, че тя не е от неговите среди, че никога преди не е познавал жена като нея. Тя го вълнуваше — дълбоко и, неясно защо, тревожно.

— А аз имам дъщеря, Райли. — И тя извади портмонето си от чантата и му показа нейна снимка. — Тази е правена миналата година. Сега й липсват два предни зъба. — Тя се усмихна като си спомни широката усмивка на Райли. О, Господи, та тя дори не й се беше обадила още. Хариет сигурно е полудяла от тревога.

— Прилича на теб. Хубаво момиченце.

Мел направи лека гримаса.

— Благодаря, любезни господине, но не мисля, че „хубаво“ е дума от моя речник.

Той се замисли миг-два.

— Ами, тогава, може би трябва да добавиш към речника си думата „красиво“, мис Мелба.

След тези думи между тях се възцари тишина. След малко му каза с усмивка:

— Детектив Камелия, мисля, че флиртуваш с мен.

Той се усмихна, удивен от факта, че май се забавлява по време на служба.

— Имам правило — никога не флиртувам с омъжени жени.

Тя поклати глава.

— Аз не съм омъжена. Никога не съм била. Когато разбрах, че съм бременна с Райли, разбрах също, че момчето не е достатъчно добро да бъде баща на моето дете. Той и без това нямаше да остане с нас. — Тя сви рамене. — И затова му казах „довиждане“. Реших сама да отгледам детето си. Да поема пълна отговорност. В наше време много жени постъпват така, нали знаете — обясни тя, като видя шокираното изражение на Марко. — По-добре е, отколкото да преследваш мъж, който няма никакво желание да става баща.

Той кимна.

— Предполагам, че си права. Но аз просто съм старомоден.

— Как изглежда съпругата ти? — Тя протегна ръка към него, но не го докосна. Взе неговото хлебче и си отхапа без никакво притеснение. — Ммм, доста е вкусно.

— Ето, вземи другата половина. — Той побутна чинията към нея и направи знак на келнера да им донесе още кафе. — Клаудия? Великолепна е. Освен че е хубава, тя е много добра жена.

Очите й сякаш му се присмиваха над ръба на чашката с кафе.

— Продължавай. Ти си луд по нея, нали? Обзалагам се, че е красива, разкошна.

Той сви рамене, скромно усмихнат.

— Как иначе, мислиш, щях да се сдобия с деца, които изглеждат така? Определено видът им не е резултат на гените на семейство Камелия.

— Но са наследили здравия ти разум. Както и любезността ти. — Тя изяде хлебчето. — Обзалагам се, че сексът с теб също е чудесен.

Той се задави с кафето си и тя се засмя.

— Всичко е наред, Марко, аз съм вече възрастна, можеш да ми кажеш.

— Окей, да, великолепен е. И, кълна се в Господ, никога досега в живота си не съм го споделял с никого.

— Е, надявам се, че си го казал поне на Клаудия.

Тя е невъзможна, помисли си той и се засмя. Мел гледаше замислено трохите в чинията си.

— Сексът с Ед също беше страхотен — каза тя тихо. — Не знаех, че може да бъде такъв… как да кажа… така изпълнен с любов. Аз наистина го обичам, Марко.

— Знам. Повярвай ми, знам. Нито една съпруга, която е венчана в църква, не би стояла така неотлъчно до леглото на съпруга си. И се извинявам, че дори за миг помислих, че си виновна.

Не й каза, че е дочул последните думи, които беше прошепнала, на своя смъртно ранен любовник. Изпитваше вина дори като си помислеше за това. Но тези думи му помогнаха да я опознае така, както, в противен случай, не би могъл. Сега знаеше коя е тя, каква е. А това значеше много.

— Казах ти, че имам нужда от помощта ти.

— Ще направя всичко, знаеш го. — Тя извади гилза червило от чантата си и намаза устните си без помощта на огледало.

— Това е истинско изкуство.

— Години практика. Не че ще има някаква разлика, като се има предвид, че в момента приличам на дяволско изчадие.

— Съжалявам, че го казах.

Тя сви рамене.

— Вероятно е истина. Не съм се оглеждала в огледало, откакто дойдох тук. Както и да е, прав си, когато Ед дойде в съзнание, аз трябва да съм красива. Или поне да изглеждам възможно най-добре.

— Трябва само да изглеждаш както обикновено, и той вече ще е щастлив.

— Значи мислиш, че ще дойде в съзнание, Марко? Сериозно.

Огромните й топли кафяви очи го гледаха така настоятелно, че той виждаше страха, скрит в тях.

— Аз не съм лекар, Мел, и мога да ти кажа само това — всеки друг мъж на негово място щеше вече да е мъртъв. Четири патрона от полуавтоматичен „Сигма 40“, изстреляни от такава близост биха повалили дори бик. Но той е силен, борец по природа. Вярвам, че има шанс.

Тя кимна, стиснала здраво устни, за да сдържи сълзите си.

— Благодаря ти за тези думи — каза тихо. Наистина харесваше този мъж. Със сигурност беше здрав, издръжлив, груб, но пък такава му беше работата. Съчувствието не беше част от изпълнението на служебния му дълг и тя разбра, че то вероятно е присъщо на италианците. Тя отново протегна ръка през масата и този път хвана неговата.

— Приятели? — запита го.

— Приятели — съгласи се той и срещна спокойно погледа й.