Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (13)

Глава 13

Мел шофираше внимателно по тесния път. Мракът беше черен, непрогледен, вятърът ревеше и клатеше заплашително високите стени на камиона. По шосето имаше нападали клони, вятърът беше довял и множество други боклуци. Дъждът валеше силно и на една страна, на вълни, които се удряха със сила и заливаха предното стъкло на автомобила й. В такъв момент шофирането беше въпрос на предугаждане и инстинкт. Каза си, че е проявила лудост с предприемането на това пътуване, защото прогнозата за времето беше от ясна по-ясна — възможно беше да се развие ураган. Но бизнесът си е бизнес и тя трябваше да се върне в Лос Анджелис.

Като трепереше от студ в мократа си тениска и много й се искаше да си беше взела поне пуловер, тя прокара тревожно ръка през разбърканата си руса коса. Струваше й се, че е на път от цяла вечност вече. Можеше да се закълне, че трябваше да стигне до изхода за магистралата преди половин час, но ориентацията не беше от силните й страни. Беше се загубвала само на две преки от дома си.

Не беше минала покрай нито една сграда повече от половин час и възможността да се загуби всред бурята я ужасяваше. Трябваше отдавна да се е върнала обратно, но пътят беше прекалено тесен за големия камион. Реши, че веднага щом стигне до следващия град, ще намери мотел и ще пренощува. Лос Анджелис можеше и да почака. Чаша кафе, сандвич и топло легло й звучаха като дар божи.

Внезапно, пътят свърши. Точно навреме, тя натисна спирачките и големият камион се подчини. Пред нея имаше тесен мост. Чуваше се ревът на океана — като басова нотка в тънкия пронизителен писък на вятъра. Изненада се, че е близо до океана. Прекалено близо. Не виждаше края на моста, но виждаше белите гребени на вълните под него. Прекалено близо под него.

Нямаше място, за да обърне камиона и да се върне. Можеше да остане тук и да се удави в надигащите се вълни или да рискува да пресече моста.

Подкара предпазливо към моста. Стискаше здраво кормилото, а камионът се люлееше при всеки напън на вятъра. „Мили Боже, какво правя тук, да не съм си загубила ума. Само идиот би се загубил и би се опитал да мине по моста, когато вилнее ураган.“ Големият камион буквално преплува последните няколко метра, после се подхлъзна по наводнения път. Мел вдигна потните си длани от кормилото. Поне беше на твърда земя, макар да беше покрита с трийсет сантиметра вода. Отвори прозорчето и подаде глава, за да погледне назад. Водата вече заливаше моста, който беше почти изцяло под нея. Вече не можеше да се върне и назад.

Пътят се извиваше плавно нагоре и след няколко минути тя беше на по-суха земя. Шофираше през гора, а вятърът ревеше в клоните на дърветата. И тогава видя пред себе си къща. „Благодаря ти, Господи! — прошепна тя. — Най-сетне знак за цивилизация.“

Самотната, изолирана къща беше без кули и веранда, тъмна и призрачна. От прозорците не струеше гостоприемна светлина, от комина нагоре не се извиваше дим, не лаеха кучета.

По гърба на Мел полазиха тръпки. Беше гледала „Психо“, но това тук сигурно беше по-лошо и от „Бейтс мотел“. Инстинктът й подсказваше, че трябва веднага да се върне в камиона и да продължи по пътя, по който беше дошла. После видя колата, паркирана под дърветата. Съвсем нормален на вид „Форд Торъс“. Като си каза, че момчетата от филма „Психо“ не караха нормални Фордове, тя тръгна, залитайки през дъжда и вятъра, към входните стъпала.

После отново се поколеба. Беше сама, а къщата беше на мили от другите населени места, не знаеше кой може да живее там. Можеше да е Норман Бейтс. Като потръпна още един път, тя изтри с длан дъждовните капки от лицето си. Ако сега се върнеше, щеше да се удави при прекосяването на моста. Или пък някое дърво щеше да падне върху камиона. Или пък прекъсната телеграфна жица. А и вятърът можеше да преобърне камиона… „На това му викат от трън, та на глог…“

Тя натисна звънеца с премръзналите си пръсти.