Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (66)

Глава 66

Джулиана Ричи даваше вечеря. За нея това беше много важен случай, защото отчаяно искаше да стане съпредседател на най-голямото благотворително събитие за годината в полза на бавноразвиващите се деца. Събитие, което щеше да я издигне на върха на обществения живот в Манхатън.

Джулиана беше висока и русокоса и извънредно елегантна в дългата си копринена рокля, естествено, висша мода. С нея носеше последния подарък на Алберто — огърлица от смарагди и диаманти и обици към нея.

Къщата току-що беше обновена от последния нает дизайнер и изглеждаше като мечта. Навсякъде, където имаше достатъчно място, бяха поставени огромни саксии с цветя. Цветя имаше и в множеството вази, артистично разпръснати тук-там. На масата стояха най-изискани прибори марка „Кристофел“, „Бакара“ и „Бернадо“, икономът и наетите келнери чакаха до столовете, а готвачът се беше постарал като за кралското семейство.

Покрай дългата маса седяха двайсет души, а Алберто изглеждаше необикновено красив и представителен начело. От другата страна седеше Джулиана. Тъкмо удостояваха с вниманието си десерта — суфле от диви ягоди от Южна Франция, сервирано с леко и изискано шампанско (любимото на по-голямата част от гостите й), когато икономът влезе и дискретно прошепна нещо в ухото на съпруга й.

Марио чакаше Алберто Ричи във фоайето. Оглеждаше изисканата обстановка, постигната не само с вкус, но и с много пари. Беше си мислил, че неговата къща имение в Маями беше върхът на лукса и класата, но това тук беше нещо различно. Произведенията на изкуството на тези стени изглеждаха достойни и за най-великия музей, а мебелите притежаваха благородната патина на скъпи антики. Дори килимът беше великолепен, дълъг четирийсет фута, копринен, със сигурност идващ от Отоманската империя. Чувстваше, че му е лошо. Стомахът му беше свит. Беше си мислил, че има всичко на света. Сега разбираше, че няма нищо.

Надникна през огромния букет цветя, поставен на позлатената конзола, към венецианското огледало и отражението на собственото си лице. Едва се позна. Нима този свит и сгърбен, пребледнял мъж беше наистина Мич Роугън?

Обърна се, когато Ричи влезе забързано и гневно.

Ричи освободи иконома с махане на ръка с добре поддържан маникюр.

— Какво правиш тук? — изсъска той. — Казах ти никога да не влизаш във връзка с мен, никога да не идваш в къщата ми. — Вече беше хванал Марио за ръката в областта над лакътя и го буташе към входната врата. — Излизай и не се връщай, глупаво копеле такова!

Марио се обърна и го погледна. Притисна тънкия револвер „Кар“ към стомаха му и се усмихна, преди да дръпне спусъка.