Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 10

Камелия прикри изненадата си и замръзналата си усмивка с лека кашлица.

— Детектив от отдел „Убийства“ Марко Камелия.

Тя втренчи поглед в него.

— Убийства! Ед не е мъртъв, нали? О, Господи, моля те! — Тя скочи на крака, изтича покрай него и отвори стъклената врата, която водеше към интензивното отделение.

Сестрата изви глава встрани, за да проследи как непознатата притичва покрай нея, след което също скочи на крака.

— Хей, почакайте минутка… — извика разгневено тя. Но Зелда беше вече до леглото на Ед.

Лицето на Ед й изглеждаше като лице на непознат — студено, бледо, без обичайната брада. Очите му бяха затворени и, за такъв огромен мъж, той изглеждаше ужасно крехък и уязвим.

„Смъртен“ — помисли си Зелда, коленичи до леглото му и внимателно взе ръката му в своите. Сърцето й беше като студена оловна буца в гърдите. Ритъмът му беше толкова слаб, че тя едва можеше да диша. Това, на екраните, можеха да бъдат нейните линии, които падат все по-ниско и по-ниско. Тя умира с него…

— Млада госпожо, трябва веднага да излезете оттук! — нареди сестрата с гневен шепот и я сграбчи за ръката. Тя като че ли не чу, беше втренчила поглед в пациента.

— Нали ти казах, вироглаво копеле такова — каза Зелда и преглътна сълзите си. — По дяволите, Ед Винсънт, може би следващия път ще ме послушаш.

Марко Камелия направи знак на сестрата да я остави сама.

— Аз съм тази, която се грижи за нещата тук, детективе — изсъска гневно в отговор сестрата. — Вие безпокоите пациента ми. Неговото състояние е изключително критично и той трябва да почива. — Тя хвърли тревожен поглед на мониторите, защото, макар и минимални, върховете и спаданията бяха по-добри, отколкото накъсаните зигзагообразни линии, които се появиха сега. — Вижте само какво му причинява тя. — И сестрата изтича да повика лекаря.

Камелия стоеше и наблюдаваше. Имаше бурна реакция и всеки можеше да я види. Ед Винсънт реагираше на присъствието на своя убиец. Зелда. Ръката на Камелия, поставена на рамото й, беше твърда и тя извърна глава, за да го погледне. Лицето й беше бледо, измъчено, а зениците на очите й бяха разширени, както става при хората, които са в шок. Той каза:

— Вече трябва да го оставим да почива.

Погледът й проследи този на Камелия, отправен към подскачащите линии на мониторите. Тя се изправи непохватно на крака и остана за момент така, загледана в мъжа, който лежеше неподвижно на леглото. После се наведе и нежно го целуна по бузата. Целувката беше лека като перце, както отбеляза Камелия. И точно тогава дежурният лекар се втурна в стаята, повикан от сестрата.

— Какво, по дяволите, става тук? — Той говореше тихо, но въпреки това гневът му беше ясно доловим. — Коя сте вие? Не, не ми казвайте, а излезте веднага!

Камелия побърза да изведе Зелда от стаята и я избута, без да й позволи да се задържи дори секунда, когато тя се извърна да хвърли един последен поглед на Ед Винсънт. Хрумна му, че Зелда наистина изглежда като жена, която е разтревожена. Тя очевидно се интересуваше в голяма степен от Ед Винсънт. До такава степен, че по-скоро би го убила, отколкото да го загуби, предположи той. И такива неща се случват по света. Трябваше да има реклама — такава, каквато използват за наркотиците: домашно насилие и убийства. Да, доста добра работа ще свърши, помисли си уморено той.

Зелда се отпусна на стола пред вратата, като че ли краката й не можеха да я държат повече.

— Защо? — запита тя, втренчила празен поглед някъде надолу по коридора. — Защо искат да го убият?

Камелия отбеляза наум, че тя използва местоимението „те“.

— Точно това бихме искали да знаем и ние. И точно затова ще ви отведа за разпит.

Тя вдигна поглед към него, без нищо да разбира.

Асансьорът спря на етажа и младият униформен полицай закрачи към тях.

— Броцки, бих искал да прочетете на мис Зелда нейните права.

— Сър? — Лицето на Броцки представляваше карикатура. Нямаше го само петнайсет минути, а „Камил“ вече четеше правата на непозната жена пред интензивното отделение. Беше пропуснал всичко.

— Хайде, по-бързо! — изкомандва Камелия, смръщил вежди.

— Да, сър. — Жената стоеше като вкаменена от изненада, изцъклила поглед, докато Броцки й четеше правата.

— Какво става? Какво означава това? — Тя изгледа Камелия объркана.

— Ще ви отведем на разпит за опит за убийство на мистър Едуард Винсънт. — Камелия беше много делови. Беше хванал виновника, усещаше го. Винсънт беше споменал името й и ето, че той я държеше в ръцете си.

— Да не сте си загубили ума!?

Големите й кафяви очи мятаха мълнии. Тя се извисяваше над неговите петдесет фута и осем инча и Камелия си представи, с неудобство, че на тези токчета тя сигурно е над шест фута.

— Току-що пристигам, долетях от Лос Анджелис! — извика тя. — Дори не знаех, че са стреляли по Ед, докато не видях новините по телевизията… Исусе! — Гласът й поомекна, когато най-сетне проумя какво й се случва. — Не може да мислите, че аз съм го извършила!

— Ние само искаме да ви разпитаме, мис Зелда. — Камелия беше спокоен, говореше сухо. — Може би, за начало, ще ни кажете пълното си име.

Погледът й се местеше от входа на интензивното отделение към края на дългия коридор. Като реши, че тя може да се опита да им избяга, Броцки застана между нея и асансьора.

— Мелба Елоиз Меридю — каза тя най-после с глас, тих като въздишка. И Броцки почти чу колко силно и учестено заби сърцето на Камелия, който най-сетне проумя, че може би е хванал не този, когото трябва.

Но Камелия си спомни за трансфера на голямо количество акции.

— Мисля, казахте, че името ви е Зелда — каза рязко той.

Сълзите отново изпълниха очите й и тя ги остави да потекат по бузите й.

— Това е името, с което само Ед ме нарича. Неговото галено име за мен.

— Така, както някои хора се обръщат галено към домашните си любимци — каза Броцки с намерението да помогне, но когато Камелия го изгледа строго, твърдо реши занапред да си мълчи.

Камелия знаеше, че е хванал когото трябва, усещаше го. Мотивът съществуваше, беше някъде там — само ако можеше да го формулира. Прехвърлянето на толкова много пари… Парите са в основата на всичко. Парите и сексът — обикновено това излизаше наяве и той беше сигурен, че този случай не е изключение.

— Мис Меридю, защо просто не дойдете с мен и ще поговорим за това. Разбирате, че не ви обвинявам в нищо. Просто искаме да ни кажете някои подробности от личния живот на мистър Винсънт.

— Имам ли нужда от адвокат?

Не беше чак толкова глупава, колкото Броцки очакваше, съдейки по нелепата й външност.

— Ако вие искате той да присъства, да, разбира се.

— Но аз искам да ви помогна. Ще направя всичко. Нямам какво да крия… — Тя хвърли умолителен поглед към затворените врати на интензивното отделение. — Само ми позволете да го видя още веднъж, да му кажа довиждане…

Гласът й издаваше дълбоки чувства и за секунда неумолимостта на Камелия се пропука. Тя, изглежда, истински страдаше, беше толкова уязвима, че той се запита как е могъл да я подозира в такова ужасно и гнусно престъпление. Но от опит знаеше, че виновните могат да бъдат толкова очарователни и убедителни, колкото и невинните, а, на всичкото отгоре — че те са и по-умни.

— Страхувам се, че лекарят няма да разреши, мис Меридю. Може би по-късно…

Той я хвана за лакътя и я поведе към асансьора, но тя неочаквано се изскубна и се завъртя обратно.

— Довиждане, Ед! — извика достатъчно високо, че да събуди и мъртвец. — Довиждане, скъпи. Ще се върна. Чакай ме.

В интензивното отделение и лекарят, и сестрата станаха свидетели как Ед леко повдигна ъгълчетата на устните си, когато ехото от думите й изпълни стаята. Линиите на мониторите станаха големи като пирамиди и заподскачаха бързо по екраните.

— Човек лесно би могъл да си помисли, че това беше усмивка — каза лекарят, изпълнен със странни чувства.

Провери параметрите на пациента си, повдигна единия му клепач и освети слабо зениците му. Положението беше все същото. Ед Винсънт все още беше в кома. Гримасата на лицето сигурно беше просто съвпадение.

 

 

„Ти ме намери, Зелда. Дойде навреме. Не си отивай, бейби! — искаше да извика той след нея. — Може и да не успея да дочакам завръщането ти… Остани, Зелда. Моля те, остани. Разкажи ми какво си правила, откакто се видяхме за последен път, разкажи ми за Райли и за кучето… Говори ми отново за нашата първа среща…“