Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (34)

Глава 34

Бяха в самолета на път за Чарлстън. Почти нямаше място за краката и Мел практически седеше с колене, допрени до брадичката, със здраво затворени очи, с лице, порозовяло от треската. Няколкото пъти, в които отвори уста, беше, за да отговори на въпросите на Камелия как се чувства. Гласът й беше само дрезгав шепот.

Толкова за романтичната история, мислеше си Камелия с усмивка. Човек би могъл да каже, че това е Божието наказание за един съпруг, готов да изневери. Само дето не беше ясно защо трябва да страда тя, а не той. Помоли стюардесата за малко топъл чай и настоя тя да го изпие, а също така да започне да приема и таблетките против грип и настинка, които той беше купил на летището.

— Благодаря — прошепна тя мъчително.

— Вълшебен звук — отговори той сухо.

— И какъв е той?

— Твоят глас. Макар да звучи като стърженето на трион.

Тя се засмя, после отпи от чая. Беше почти горещ — такъв, какъвто го сервират в самолетите.

— Тъкмо започнах да те намразвам, знаеш ли?

Той улови косия поглед на влажните й кафяви очи.

— Защо? — запита я невинно. — Защото те заведох в Степфордвил, където ти осигурих всичко, което те предлагат? Че ти купих толкова коктейли, колкото пожела? Че се отнесох с теб като с дама?

— За това ти благодаря — прошепна тя дрезгаво, което я правеше дори още по-сексапилна — с онзи сексапил, който допадаше на него и на Ед Винсънт.

— За кое по-точно?

— За отношението.

Погледът й отново срещна неговия, после той, с неудобство, погледна встрани.

— За нищо — каза й, но предположи, че тя знае как се чувства той. Той кръстоса ръце и се замисли за Клаудия, любовта на живота му, майката на децата му, жената, която беше всичко за него на този свят. Какво правеше той на трийсет хиляди фута височина с друга жена? Какви мисли му минаваха през ума? Никога не беше разбирал хората, които изневеряваха, особено онези, които го правеха без причина. Никога не беше вярвал, че моментното физическо удоволствие може въобще да се сравнява с ужасната болка, която би причинило на този, който те обича и ти вярва. И все още не разбираше. Знаеше само какво чувства.

Чарлстън беше залят от слънчева светлина. Въздухът миришеше на море, небето беше синьо, а вятърът — странно нежен, с което повдигаше духа. Камелия направо полудя и нае открит автомобил „Крайслер“. И, с развети коси, щастливи като двама тийнейджъри, те поеха към покрайнините на града.

Домът „Феърлънд Нърсинг“ беше приют за стари и немощни хора, много скъп и с висока класа. Издигаше се царствено на върха на един хълм, приятна сграда с каменна фасада, от която се разкрива великолепна гледка към околността и покритата с чакъл алея, която образуваше пълен кръг, преди да стигне до внушителния портал. Високите двойни врати бяха отворени, за да влиза слънчевата светлина, и разкриваха излъскано антре, и двете стени на което бяха целите в прозорци. Камелия остана в колата, за да се наслади на гледката и да поразмисли.

— Не можеш да получиш такова великолепие в държавно учреждение — отбеляза той. — Това тук струва много пари. Нашата мадам Доротея сигурно си живее добре.

Влязоха вътре, отидоха до отсрещния край на антрето и почукаха на лъскавата синя врата с табелка „Офис“.

— Влезте — не каза, а по-скоро изпя думата, приятен южняшки глас.

Приятният глас принадлежеше на приятна на вид, средна на възраст, жена с облак сиви коси, прикрепени хлабаво отзад със синя кадифена лента. Тя беше ниска и сравнително закръглена, без грим, имаше розови като ябълки бузи и усмихнати зелени очи зад малките стъкла на очилата.

— Определено не е Степфордска съпруга — прошепна Мел.

— Защото сега сме в Риълвил^[1], а не в Хейнсвил — прошепна той в отговор. — Здравейте, как сте, мадам? Аз съм детектив Марко Камелия от управлението в Ню Йорк. — Той показа значката си и жената леко ахна, като че ли не беше очаквала това.

— О, но разбира се. Вие, полицаите, сте чудесни, толкова смели. Работата ви е вълнуваща. И сте винаги готови да рискувате живота си заради другите.

Камелия чу как Мел се задави в опита си да потисне смеха си, а после се закашля, смутена.

— Това е само по телевизията, мадам. Всъщност ние живеем доста спокойно. — Това не беше съвсем вярно, но той не беше от хората, които лесно приемат похвалите, които не са заслужили. Чу как Мел тихичко се киска, и побърза да каже: — Това е моята помощничка, мис Мелба Меридю.

Като си спомни ролята си, Мел пъхна ръце дълбоко в джобовете и прие, както се надяваше, вид на детектив — изправен гръб, издадена напред брадичка, стоманен поглед, строго изражение. Този път Камелия се засмя. С късата си пола и дълги крака, тя приличаше повече на момиче от шоу бизнеса, отколкото на член на полицията.

— Меридю? — каза жената замислено. — Спомням си имението „Меридю Оукс“ в Джорджия от времето, когато бях момиче и живеех там. Беше прекрасно място. Да предположа ли, че сте от Юга, мила моя?

Мел отвори широко очи.

— Разбира се, че съм южнячка — каза тя, учудена на това, колко малък е светът. — А имението „Меридю Оукс“ принадлежеше на моето семейство. Докато времената не станаха много трудни за нас.

Тя звучеше дотолкова като Скарлет, че Камелия си позволи още една усмивка, а тя го изгледа гневно.

— Е, мила моя, колко е прекрасно това, че ви срещам. И съжалявам да чуя, че сте имали трудни времена. Но нима това не се случва на всички ни? На всички стари семейства от Конфедерацията? А сега, по-добре е да ви се представя. — Изправи се и се показа иззад елегантното антично бюро, зад което седеше. — Риана Феърлънд. — Тя им стисна топло ръцете и ги покани да седнат. — С какво въобще бих могла да помогна на полицаи, дошли чак от Ню Йорк?

Тя им се усмихна в очакване и Мел откри, че автоматично се усмихва в отговор. Познаваше тази жена. Беше точно като майка й, южнячка до мозъка на костите си, умна и винаги нащрек зад тази сладка усмивка.

— Това място е чудесно, мис Феърлънд — каза Камелия, който реши да стопи леда с комплименти, за да бъде тя по-сговорчива, когато пристъпят към работата. — Гледката също е прекрасна. На семействата сигурно им струва скъпо да настанят роднините си тук.

— Разбира се, че е скъпо. — Тя му се усмихна, потупа косата си с длан и намести по-добре очилата си в стил „Джон Ленън“. — Има доста семейства, които пазят парите си в продължение на много поколения, както знаете. А има и такива, които са забогатели съвсем наскоро. — Нежният й, приятен за ухото, смях зазвъня весело в слънчевия офис, чийто под беше застлан с персийски килим. — Всички обаче са добре дошли тук, независимо дали парите им са отскоро или не. Не можем да си позволим да бъдем сноби. Все пак за мен това е бизнес.

Изражението й стана по-меко, а погледът — някак отдалечен и замечтан, когато каза:

— Невинаги е било така, знаете ли. Бихте ли си помислили, че аз, Риана Феърлънд, родена като благородничка южнячка, истинско дете на шестдесетте години, ще завърша живота си като управител на дом за стари хора? Аз съм завършила „Уудсток“ — добави тя гордо. — Рисунки по голо тяло, свободна любов, Акапулко Голд и тем подобни. Упс, може би не трябва да признавам това пред полицията, но пък това беше толкова отдавна. Всички постъпваха така тогава. Както и да е — усмивката й отново стана лъчезарна. — С какво мога да ви помогна, детективе?

— Мадам Доротея Джеферсън Дювал е една от вашите гости тук?

— Мадам Д? Да, разбира се, тя е тук. — На лицето й се изписа изражение, което показваше, че се забавлява. — Но в какво би могла да се забърка тя, та да е необходимо присъствието на хора от нюйоркското полицейско управление?

Мел успя да потисне кикота, който напираше в гърлото й, а Камелия, от своя страна, не й обърна внимание.

— Тя се е обадила в моето управление, мис Феърлънд. В отдела по убийствата — добави той тихо и чу как тя едва доловимо ахна.

— По убийствата? О, не… Как е възможно да се случи това? Искам да кажа, Доротея не е убила никого. Тя не е напускала това място от години.

— Никой в нищо не я обвинява, мадам — побърза да я успокои той. — Но мадам Доротея сама е телефонирала в управлението.

— Тя е телефонирала!? Но как е могла? Никой от гостите, ние тук ги наричаме гости, въпреки че, ако трябва да говорим точно, много от тях са по-скоро пациенти, които се намират под лекарски грижи, та, никой от гостите няма достъп до телефон, без да бъде наглеждан. — Тя потупа главата си с многозначително изражение. — Някои от тях са, да кажем, „не съвсем в ред“. Човек никога не знае на кого могат да се обадят по телефона. Моето предположение е, че Доротея е гледала прекалено много телевизия. Тя е една от най-старите ни гостенки. С нас е вече почти двайсет и пет години. — И побърза да добави шепнешком: — Бедната, дойде тук със сериозен алкохолен проблем, макар ние да успяхме да поправим нещата. Но сега тя е много, много стара. На деветдесет и три е, не знам дали знаете. Никога не сме предполагали, че ще изкара толкова дълго, но тя опроверга всички лекари.

Направи пауза, за да си поеме дъх, и Камелия побърза да се възползва от момента.

— А дали мадам Доротея… — Той се поколеба, защото не искаше да използва думата „луда“. — Умът й съвсем наред ли е?

— Да, това е повече от сигурно. Е, сега тя е малко мудна, умът й понякога блуждае. Не може да приемете всичко, което казва, за чиста монета, страхувам се. Оттук и моето скептично отношение към телефонното обаждане.

— Тя твърди, че познава човек на име Ед Винсънт.

— Разбира се, че го познава. Той плаща сметките й тук и често я посещава. — Усмивката й изчезна и тя добави: — До съвсем скоро, разбира се.

Мел втренчи поглед в нея, силно изненадана. Ед се е грижил за тази стара жена? Никога не беше споменавал за нея. Но, от друга страна, Ед беше щедър човек и обичаше да прави добро, грижеше се за много хора. Хора, за които тя нищо не знаеше. А и колко и какво знаеше тя за Ед, все пак? Задаваше си този въпрос объркана и смутена.

Лицето на Камелия беше напълно безстрастно, докато чакаше Риана Феърлънд да продължи. Изведнъж Риана започна да се досеща.

— Доротея се е обадила, защото е искала да говори с полицията за Ед? Предполагам, иска да знае кой го е извършил. Бедната Доротея. Той много й липсваше миналия уикенд, когато не дойде. Тя толкова нетърпеливо очакваше посещенията му, а той никога не пропускаше нито едно. О, не, той винаги беше тук, всяка неделя, освен в уикенда, когато имаше ураган. И сега, разбира се. — Погледът й срещна този на Мел. — Толкова съжалявам — каза тя тихо. — Мистър Винсънт беше много мил, много щедър джентълмен. Ще липсва на всички ни.

— Той още не е мъртъв — изрече бързо Мел в отговор, разтревожена от начина й на изразяване. „Отсъствах прекалено дълго, всичко би могло да се случи през това време, хората вече говорят така, сякаш си е отишъл от този свят…“

— Разбира се, аз не казах на Доротея за това. Щеше много да се разтревожи. И не знам как е разбрала за случилото се. Гледането на телевизия се наблюдава строго, а разбрах, че не вижда достатъчно добре, за да чете вестници. Пък и сметките й продължават да се плащат чрез някакъв тръст.

Тя отметна назад дългата си коса. Прилича на тийнейджър от шейсетте, помисли си Камелия. Предполагаше, че някои хора имат таланта просто да остават да живеят в удобно за тях време и възраст — времето и възрастта, когато са били най-щастливи.

— Мис Феърлънд, трябва да поговоря с мадам Доротея. Вярвам, че тя разполага с информация за Ед Винсънт, която може да ни помогне в търсенето на неговия нападател.

— Доротея?! Е, ще бъда много изненадана! — Тя се отпусна назад на стола, като че шокът от думите му беше изцедил всичките й жизнени сили. — Но как е възможно Доротея да знае кой е искал да убие мистър Винсънт?

— Тя твърди, при обаждането си, че разполага с информация, която със сигурност ще е от интерес за нас. — Камелия сви рамене. — Страхувам се, че трябва да настоя да се срещна с нея, мис Феърлънд.

— Ами, не знам… — Тя явно се колебаеше.

— Тук сме съвсем официално по работа на полицията, мадам — предупреди я Камелия.

— О! Официално. Ами, добре, тогава, предполагам, всичко е наред. Но тя е много стара и с крехко здраве, предупреждавам ви, трябва да внимавате за нея.