Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (8)

Глава 8

— Как е той, докторе? — Броцки, младото дежурно ченге, застанало пред вратите на отделението, крачеше с големи крачки напред-назад. Изглеждаше не на място с униформата и оръжието си в този тих, миришещ на антисептици, коридор. Беше тук с надеждата, че Ед Винсънт ще излезе от комата, преди да умре, и ще му каже кой го е застрелял. — Има ли шанс да се събуди?

Джейкъбс закопча сакото си, марка „Армани“. Оправи вратовръзката си и се зачуди как да му каже истината. Все пак, Ед като че ли вече беше в друг свят. Името, което беше произнесъл, можеше и да няма значение. Но трябваше да изпълни дълга си.

— Мистър Винсънт отвори очи за минута. Изглежда, искаше да ми каже нещо. — Направи пауза, като си спомни безумния, втренчен поглед на Ед. — Аз го попитах кой го е извършил?

— Господи! И какво каза той?

— Зелда. Само това. Зелда.

Арт искрено се надяваше, че постъпва правилно, но нали точно това искаше да му каже Ед. Както и да е, сега вече беше изпълнил дълга си. Ако тази жена, Зелда, го беше простреляла, ченгетата щяха да я намерят и за Ед поне щеше да е отмъстено.

Докато се отдалечаваше с мисълта, че може би за последен път е видял приятеля си жив, ченгето вече беше на телефона, за да съобщи новините на детектив Марко Камелия. Колелата на машината на правосъдието вече се бяха задвижили.

 

 

Камелия беше в болницата само след броени минути. Както и представителите на медиите, които бяха научили, че името на Ед е сред пациентите им, и бяха пристигнали като понесени от вятъра. Те бяха плъзнали навсякъде из мястото. Репортерите от таблоидите си бяха направили истински бивак отвън и правеха опити да се прокраднат вътре, а тези от телевизията снимаха безличната болнична фасада, като че ли тя имаше някаква важност. Стрелбата по Ед вече беше гореща новина.

Офицер Броцки чакаше Камелия, много самонадеян и с важен вид. Та нали той се беше добрал до сведението!

— Мистър Винсънт не се е събуждал, откакто е произнесъл това име, сър. Зелда.

Камелия разочаровано изхъмка.

— Доктор Джейкъбс го попитал кой го е направил. И отговорът му бил…

— Знам. Знам. Зелда — Камелия уморено си помисли, че младостта и ентусиазмът понякога са изпитание за човешкото търпение.

Зелда. Зелда го е направила. Тя го е застреляла. Така е казал Винсънт на приятеля си доктор Джейкъбс. Но когато Камелия беше разговарял по телефона с доктор Джейкъбс, той му беше казал, че не знае за никаква Зелда. Освен това, беше добавил той, Винсънт може да е халюцинирал и не трябвало да приемат това твърде на сериозно. Защото бил в кома, мозъкът му не можел да синхронизира минало и настояще. Той бил в някакъв въображаем свят, кой можел да каже къде.

И все пак, Зелда беше единственото име, излязло от устата му. Единствената следа, по която Камелия можеше да продължи.

На следващата сутрин се качи в полицейската кола и се отправи към офиса на Ед, където имаше среща с Рик Естевез, помощник на Ед и, както той сам го увери, негова дясна ръка.

 

 

„Винсънт Тауърс Мадисън“ се врязваше в небето — кула от стъкло и груб варовик, който напомняше музея „Гети“ в Лос Анджелис, само че без горския пейзаж. Аркади от бамбук и растения в саксии вътре омекотяваха ехото. Те бяха подредени в правилни геометрични редици, което зарадва окото на Камелия, макар той да не беше един от „модернистите“. Изненадващо голям брой незаети хора седяха край малките масички отвън и пиеха кафе под зелените чадъри, като че ли бяха в парк, а клиенти влизаха и излизаха от многобройните бутици.

Ако не друго, Винсънт имаше добър вкус, помисли си Камелия, докато асансьорът го изкачваше безшумно до петдесетия етаж, където беше офисът на Ед. Секретарката беше истинска красавица, стройна и елегантна, с дълбоки сини очи, които изглеждаха премрежени от сълзи, пролети наскоро. Възможно ли беше да е плакала за Ед Винсънт, запита се той, изненадан от такава преданост. Не, сигурно приятелят й й върти някакви номера. Тя избърса една сълза и го поздрави, каза, че го е очаквала, и му предложи чаша кафе, която той отказа.

— Вие сте разтревожена — каза Камелия, с което потвърди очевидното.

— Да, сър. Всички сме. — Тя бързо преглътна сълзите. — Мистър Винсънт е не само добър шеф, той е много добър човек. Обзалагам се, че в този офис няма човек, чиято семейна история той да не знае. На по-голямата част от нас е помагал по едно или друго време, по един или друг начин. Това не се случва много често, не и в Ню Йорк — добави, след което го поведе по коридора и отвори двойните врати, които се намираха в дъното му.

Рик Естевез беше латиноамериканец, вероятно кубинец, предположи Камелия. Среден на ръст, с набито и яко телосложение, елегантно облечен в сив костюм, гъста посребрена коса, постоянен слънчев загар, наситени тъмни очи, които бързо изгледаха Камелия от горе до долу. Нищо чудно, че беше дясната ръка на Винсънт — мистър Естевез беше наблюдателен и притежаваше бързи реакции. И не само това, той седеше в голямото зеленото кожено кресло, което според Камелия беше на самия Ед Винсънт, поставено зад онова, което сигурно беше бюрото на Ед.

„Интересно — помисли си Камелия, след като двамата си стиснаха ръцете и той седна срещу Естевез, който отново потъна в зеленото кресло. — Той, изглежда, се чувства невероятно удобно тук. За човек, седнал на мястото на шефа си.“ А при това, шефът му още не беше мъртъв. „Ммм — помисли си Камелия отново, — питам се…“

— Донеси кафе, Лорийн, ако обичаш — каза Естевез и секретарката кимна, което означаваше: „Да, сър.“

— Много работоспособно и усърдно момиче. — Естевез посвети цялото си внимание на Камелия. — Но пък, ако не беше така, тя нямаше да работи за Ед Винсънт.

— Той много държи на усърдието и добре свършената работа, така ли? — Камелия прерови джоба си за „Уинстънс“. После си спомни къде се намира. Скръсти ръце на гърдите си и започна да наблюдава Естевез, който, от своя страна, наблюдаваше него.

— Да, така е. — Естевез се усмихна и показа, както Камелия забеляза, два реда перфектни бели зъби. — Предполагам, че затова днес е там, където е — на върха. — Той въздъхна. — И където се надяваме да бъде и утре, и завинаги, амин. Това беше ужасен шок за нас, детективе — добави той и се наведе напред, хванал се с две ръце за ръба на бюрото, без да отделя поглед от лицето на Камелия.

— Мога да си представя.

Лорийн се върна с табла, на която имаше две малки порцеланови чашки за кафе, подходяща купичка със захар, малка каничка, от която нагоре се извиваше тънка струйка пара, и още една, в която имаше мляко. Изчакаха я да налее. Камелия си пусна три бучки захар, но не сипа от млякото. Естевез пиеше кафето си черно. Лорийн излезе и Камелия започна атаката си без никакво предупреждение.

— Вие сигурно предполагате кой е извършил това, мистър Естевез. Все пак, вие сте човекът, който стои най-близо до мистър Винсънт.

Ако и да беше засегнал някое по-нежно място, Естевез не го показа и Камелия си помисли, че или е много добър играч, или е невинен. Междувременно, той беше много по-подозрителен, отколкото неизвестната Зелда. Бизнесът си е бизнес, а алчността и завистта бяха силни мотиви за убийство. Особено когато залогът беше толкова висок.

— Признавам, че познавам Ед по-добре от всички. — Естевез отпи от горещото черно кафе и направи лека гримаса на неодобрение. — Ах, кога ще се научат да го правят както трябва! — въздъхна той. После отново погледна Камелия право в очите. — Но грешите, ако мислите, че ми е доверявал каквото и да било. Ние не общувахме извън бизнеса. Никога не съм вечерял с него, освен ако не е била делова вечеря. И никога не съм посещавал дома му.

— Някой от домовете му — поправи го Камелия. — Разбрах, че притежава и плажна вила близо до Чарлстън. — Той също отпи глътка кафе. Според него то беше доста добро, но пък, с толкова много захар, всичко би имало добър вкус.

— Да, той притежава няколко жилища — съгласи се Естевез. — Не, не съм бил в нито едно от тях.

— Но, що се касае до бизнеса, знаете всичко, което има да се знае?

Естевез кимна.

— Колкото е разумно. Знам толкова, колкото който и да е шеф се доверява на помощника си.

Камелия също кимна — можеше да разбере това. Човек като Ед Винсънт никога не би доверил някому цялата история на своя живот, всички подробности по бизнеса си, всичките си сделки. Винаги би държал нещо в тайна, за да може да манипулира по-успешно сделките си.

— Щастието е за Ед успешна сделка — каза Естевез. — Нов небостъргач „Винсънт Тауърс“ беше — буквално — неговата мечта. Следващият трябваше да бъде истински супернебостъргач. Доста архитекти бяха готови да се сбият за проекта и твърдяха, че знаят точно какво иска той… Че могат да направят мечтата му реалност. Докато някой не сложи прът в колелото на работата.

Камелия настръхна.

— На коя работа?

— Това е поверително, нали разбирате. — Естевез огледа слънчевия офис, като че ли вътре можеше да има скрити шпиони. — Ед беше въвлечен в голяма сделка с недвижими имоти, която се запече. Искаше да му дадат разрешително да построи място за летателни средства до склада на Пето авеню. Увериха го, че ще получи такова разрешение и че сделката ще бъде одобрена. После, само след два дни, се появи анонимен съперник, който получи приоритетни права, защото бил платил по-висока цена, и то преди нас. Сделката стана оспорвана и, както можете да си представите, Ед беше разтревожен и напрегнат. Особено след като не знаеше самоличността на съперника си.

— Не знаеше кой се съревновава с него?

— Вярваше, че е предприемач отвъд океана, някъде от Хонконг или от Саудитска Арабия може би. Както и да е — сви рамене той, — адвокатите на отсрещната страна твърдяха, че и те не знаят кой точно е купувачът. Факт е обаче, че на масата пред нас беше поставено съвсем определено предложение. Или поне така ни казаха.

— Искате да кажете: мислите, че продавачите са ви лъгали?

Естевез помисли секунда-две.

— Не, не мисля, че са ни лъгали за анонимния купувач. Просто не знаят кой е. Но мисля, че някой ни лъже за това, че е направено сигурно предложение.

Камелия отново отпи от чашката си с кафе.

— Значи мислите, че онзи, който е стрелял по Винсънт, е съперник в бизнеса?

— Може би. — Естевез отново се облегна назад, ръцете му бяха скръстени на бюрото пред него, погледът — вперен, нетрепващ, в Камелия. За секунда, Камелия, с чувство за неудобство, се зачуди кой провежда разпита тук, сетне се съвзе и запита, както се надяваше, неочаквано:

— И така, коя е Зелда?

Широките черни вежди на Естевез се вдигнаха нагоре в знак на изненада.

— Зелда? Нямам представа.

— Не знаете дали е била приятелка на мистър Винсънт?

— Никога преди не съм чувал това име. Но почакайте минутка… — Той вдигна ръце нагоре. — Да проверим в книгите на Ед.

Той извади дебела адресна книга, подвързана със зелена кожа, от единственото, разположено в средата, чекмедже на бюрото, и започна да разглежда имената, записани под буквата „зет“.

— Зелда, Зелда, Зелда… ммм, не, нищо, няма нищо тук. Разбира се, може да е записана с фамилното си име. Но това ще означава да прегледаме цялата книга.

Камелия протегна ръка.

— Аз ще се погрижа за книгата, сър.

— Добре, но… — Естевез се колебаеше.

— Опитваме се да открием кой се е опитал да убие мистър Винсънт — каза Камелия, като подчертаваше всяка дума. Погледна часовника си. — Всъщност, който може би го е убил. Мистър Винсънт не изглеждаше добре, когато го видях последния път.

— Исусе! — Естевез бързо побутна адресната книга към него. — Господи, човече, не говорете така. — За секунда, неговата самоувереност се пропука и Камелия забеляза неподправена болка в черните му очи.

— Ед Винсънт е добър човек — каза Естевез и този път гласът му доловимо трепереше. — Той ме нае на работа, въпреки че бях емигрант от Куба и търсех тук убежище. Взе ме направо от улиците на Маями. Нямах нито стотинка в джоба си. Седяхме един до друг на пейка в парка и гледахме океана. Той ми купи чашка кафе и аз му разказах историята на моя живот: това, че баща ми е бил производител на цигари, че съм получил добро образование, че всъщност съм завършил бизнес колеж. Как съм останал в Куба през тези дълги, бедни и безрадостни години, защото семейството ми не искало да се мести. Дори когато отнеха бизнеса на баща ми, той мислеше, че един ден ще му разрешат да го поднови. Той вярваше в Господ и в честта и отказваше да признае, че за чест не може да се говори, когато управниците са до един крадци. Но дойде денят, когато разбрах, че трябва да замина. Тогава вече имах съпруга и две деца. Трябваше да изкарвам прехраната, да им предложа нещо по-добро от онова, което вече имаха.

Погледът на тъмните му очи срещна този на Камелия.

— Знаете ли какво означава да оставиш остарелите си родители и да знаеш, че никога вече няма да ги видиш? — Той сбърчи чело и поклати глава. — Болката е жестока, неописуема, вината — толкова силна, че не може да бъде преодоляна или приглушена. Но в следващия миг погледнах изпитите лица на синовете си и баща ми видя това. „Животът принадлежи на младите, Рикардо“ — каза ми той. — „Вървете с мир.“ Качихме се на една от онези ужасни лодки, на които не можеш да се довериш, че ще прекосиш океана. Но ние успяхме и Америка, Господ да я благослови, ни прие. Но нямаше много места, на които да искат да вземат кубински емигрант на работа, и бях изпаднал в отчаяние, когато срещнах Ед онзи ден в парка. После отидохме в близкото кафе и дълго време останахме там. Но знаете ли какво, детективе? Ед не ми каза нищо за своя живот. Нито една дума за своето минало. Говори само за бизнеса си и за амбициите си. Предложи ми работа, намери ми апартамент в Ню Йорк, плати за дрехите ми и за самолетните билети. И най-накрая, плати дори колежа на децата ми. Така че, виждате ли, детектив Камелия, макар да знам какво мислите — че може би аз съм стрелял, определено грешите. Аз обичам Ед Винсънт. Бих искал да съм на негово място, прострелян, а той да е жив и здрав. — Естевез разпери широко ръце. — Всичко, което съм, всичко, което моето семейство има, дължим на този човек.

Камелия се размърда на мястото си — все едно че се чувстваше неудобно. Не очакваше такава искреност, такова разголване на душата, но се радваше, че Естевез му помогна да си изясни някои неща. Нямаше съмнение, че всяка негова дума е истина, и той го уважаваше за способността му да бъде толкова искрен.

— Можете ли да ми кажете за нещо друго, което да ви се е сторило необичайно, нещо, което се е случило напоследък, освен за тази сделка и за анонимния купувач? — Той просто зададе въпроса, без да знае какво да очаква, и зачака търпеливо, докато Естевез мислеше.

— Има само още едно нещо, което забелязах, когато преглеждах документите последния път. Преди около месец, Ед прехвърли голяма сума от наличните пари на компанията на Мелба Елоиз Меридю. За мен това беше истински шок, особено след като никога не бях чувал за тази жена. — Той сви рамене. — Но пък аз наистина знам много малко за личния живот на Ед.

— Колко пари?

— Както знаете, „Винсънт Пропърти Дивелъпърс“ е частна компания. Наличните пари се разпределят така: седемдесет процента стават притежание на Ед. Двайсет процента — за мен. А останалите десет процента се разпределят между работещите. Ед мислеше, че така не само купува лоялност, но и че всеки получава равен дял. — Той се усмихна и отново показа перфектните си зъби. — Такъв си беше Ед, детективе.

— И все още е такъв, надявам се — каза Камелия. — И точно каква беше сумата, която беше прехвърлена на Мелба Меридю?

— Трийсет процента.

Камелия втренчи поглед в него, повече от изненадан — шокиран. После се изправи на крака, благодари на Естевез, каза, че може да се наложи отново да поговорят, и се сбогува с него.

Тръгна си с дебелата адресна книга под мишница с ясното съзнание, че ще му трябва цяла нощ, за да я прелисти. И с информация, която вероятно не водеше доникъде и нямаше да му е от полза. Нямаше да е от полза и за бедния мистър Винсънт.