Включено в книгата
Оригинално заглавие
In a Heartbeat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Глава 48

Гус не помнеше как се е добрал до хотела. Раздърпаната му външност и фактът, че беше мокър до кости, не предизвикаха никакви коментари. Все пак навън бушуваше ураган и най-вероятно той не беше излязъл в такова време, за да се разходи или да отиде на театър.

Доста по-късно същата вечер хвана късните новини и видя как прибраха тялото й. Гледаше очарован картината на хотелския телевизор и се питаше как успяха да я измъкнат от смачканата кабина. А после по новините казаха, че е жива. Изумен, гледаше как линейката я отнася бързо към болницата, откъдето по-късно предадоха, че имала фрактура на черепа и мозъчно сътресение. Репортерът каза, че е имала късмет, задето не е загинала при катастрофата и особено когато огромното дърво се стоварило върху кабината.

Ха! Те не знаеха какъв късмет е извадила. Тази жилава кучка сигурно имаше девет живота. Девет? Гус се надяваше да са само три и че третия път късметът ще бъде с него. Отново въздъхна. Точно сега нито късметът, нито обстоятелствата, нито времето бяха на негова страна.

Беше достатъчно умен, за да изчака в хотелската си стая. Късно на следващата вечер, когато ураганът най-сетне затихна, той нае спортна кола и се върна в плажната къща.

Сърцето му биеше силно, дланите му се потяха. Наближи моста. Не му харесваше мисълта да се опита отново да го прекоси, но този път той поне беше над водата.

Почистването на местопрестъплението също не беше лесно. Беше взел със себе си четки с твърд косъм за излъскване на пода, парцали, препарати за премахване на петна. Имаше наистина много кръв, но за щастие ориенталското килимче беше тъмно и след почистването петната не личаха много, почти никак.

Почисти всичко и сложи трупа на кубинеца в голямата хладилна чанта, която също беше донесъл за целта. После изведе „Европа“ в морето, омота хладилната чанта с вериги, за да тежи повече, и я избута през борда. Пистолета също хвърли във водата. Видя ги как потъват. Водата беше доста бурна, но той се чувстваше на яхтата също като у дома си. Стигна в безопасност отново до кея.

Най-накрая върна наетия „Форд“ във фирмата за коли под наем и отиде до летището. Не беше оставил никакви следи. Когато излезе от плажната къща, тя беше чиста и подредена.

До този момент жената не беше споменала нищо за случилото се. Беше прегледал не само местните вестници, но и изданията на по-големите осведомителни агенции в района. Надяваше се, че мозъчното сътресение се е отразило на паметта й. И все пак не искаше да допуска никакви рискове. Жената можеше да го разпознае.

Проучи данните на телефонната агенция, за да открие телефона и адреса на компанията „Мувинг он“, а след това да открие кой е собственикът на камиона. Прегледа данните на двата щата на име Каролина, на щатите Вирджиния, Джорджия, Тенеси и Алабама. Нищо.

Гус се отпусна уморено на стола си и отпи глътка от полупразната бутилка водка „Смирнов“. Бяха минали десет дни, откакто най-после беше застрелял Ед Винсънт на слизане от самолета му на „Ла Гуардия“. Досега всеки друг щеше да е мъртъв. Дори лекарите казваха, че не могат да си обяснят как е още жив.

Ако Винсънт не предадеше Богу дух скоро, той щеше да бъде принуден да отиде в болницата, за да го довърши. А това вече щеше да е много рисковано. Наистина много рисковано. Освен това тревожеше се и за жената с камиона, макар че, слава Богу, Марио де Сото не знаеше за нея. Нито за мъртвия кубинец. И, разбира се, не знаеше за парите от сейфа. Той изстена, хванал главата си с ръце. С готовност би върнал парите на минутата, стига да се освободеше от този проблем.

Жената трябваше да загине при катастрофата. Ед Винсънт трябваше да умре пред хангара на „Ла Гуардия“. И всичко щеше да бъде просто перфектно, всичко щеше да бъде от чисто — по-чисто. А сега имаше двама души, които най-сетне трябваше да убие. Беше под напрежение. И много разтревожен.

По дяволите, налагаше се да я открие!