Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (61)

Глава 61

Марина дел Рей представляваше доста голям залив, в който бяха хвърлени много яхти и хиляди по-малки лодки. Марио не беше от хората, които са пътували много по море, а и това не го влечеше особено. Но беше минал курс по риболов и можеше да се оправи с една лодка, ако се наложи. Както и беше направил в онзи случай, когато уби човека, чиято самоличност си присвои.

Имаше както по-малки, така и по-големи дълбоко газещи яхти с панамска и бахамска регистрация, нови и стари лодки, платноходки, мощни моторни лодки, рибарски лодки. За каквото и да си помислиш, можеш да го намериш в Марина дел Рей. Марио предположи, че жителите на Калифорния са като жителите на Флорида — щом живеят на брега на океана, значи имат нужда от лодка.

Разхождаше се по кея и си мислеше за това, какво ли е да си толкова богат, че да няма какво да правиш, освен да газиш по цял ден из мътните води. После започна да мисли за това, колко ли често се използва всяка яхта. Започна да пресмята на ум колко трябва да се удържа за амортизация след всяко излизане във вода. Като събра всички малки суми, се получи една доста тлъста сума. Реши, че една красива жена излиза по-евтино от която и да е лодка — вечеря, рокли и от време на време по някое бижу. Една жена би била по-добра инвестиция, защото от нея може да се очаква да върне част от вложените пари. Неговата гледна точка беше, че за един мъж е по-добре да наема лодка, когато има нужда от такава, отколкото да я поддържа целогодишно. Няма никакъв смисъл да притежаваш нещо, което не използваш.

Влезе, уж бавно и безцелно, в офиса на брокера, където прояви интерес към една доста мощна моторна лодка, и откри, че много малко от собствениците живеят практически на лодките си. Марио си помисли, че човек би могъл лесно да се скрие тук. Но дори един убиец трябва да се храни. А и, като познаваше Гус, реши, че той не може и без да пие.

Обиколи с колата, за да намери най-близките магазини за храна и спиртни напитки. На разстояние, което можеше да се измине и пеш, имаше минимаркет, който беше отворен от седем сутринта до единайсет вечерта, а до него, невзрачно магазинче за алкохол с железни решетки на прозорците. Наблизо имаше и други магазини, по-големи и по-бляскави, отворени почти през цялото денонощие. Знаеше, че Гус щеше да ги избягва.

Марио не беше търпелив, но паркира колата пред малките магазинчета и зачака. Трябваше да издържи, колкото и време да беше необходимо.

Беше тъмно, когато Гус излезе от района на залива и прекоси шосето, за да си купи водка от невзрачното магазинче с решетките. Нямаше апетит, но имаше нужда от алкохол, за да притъпи дейността на мозъка си, който не преставаше да мисли за едно и също. Взе четири бутилки „Смирнов“ и половин дузина захарни пръчици и излезе. Поколеба се пред минимаркета, после влезе, избра си две пилешки бутчета и неспокойно се нареди на опашката, плати и бързо излезе.

Ирония на съдбата беше, според Марио, че прикритието на Араманов толкова много прилича на неговото собствено — мустаци, очила. Само че, вместо да си слага сива перука, Гус беше обръснал изцяло главата си. Което само подсилваше приликата му с питбул.

Марио изкара колата от паркинга и остави двигателя да работи на тихи обороти, защото трябваше да следи пешеходец, и то от достатъчно голямо разстояние, че да не бъде забелязан. Марио имаше богат опит в тази игра, беше експерт. Като стигнаха района на залива, той паркира колата и започна да следи Араманов пеш.

Гус се качи на борда на стара и на места ръждясала двайсет и осемфутова „Бейлайнър“, която се нуждаеше от боядисване. Собственик й беше човек, който вече не съществуваше. Гус го беше премахнал извънредно внимателно, защото дължеше пари не на тези, които биха позволили това. Гус беше запазил лодката за себе си и я използваше, когато беше в Лос Анджелис по работа. На борда имаше няколко малки едностайни апартамента и прекрасен бар. Никак не е трудно да заведеш жена на борда на такава яхта, особено ако имаш мерцедес, а и вечер, в полумрака, старата „Бейлайнър“ не беше чак толкова лоша.

Слезе несигурно, препъвайки се, по няколкото стъпала до кабината, отпусна се тежко на стария и мръсен сив стол и остави бутилките на масата пред себе си. Отвори първата и отпи дълга глътка. Водката не го накара да се почувства по-добре, само упои малко мозъка му. Беше прецакан и го знаеше. Премисляше целия сценарий отново и отново и виждаше, че има само един шанс. Дори и той беше много рискован и означаваше живот в затвора. Изборът нямаше да му донесе щастие. Грабна пакета с двете пилешки бутчета и ги изгълта на няколко огромни хапки, като си помогна при преглъщането с още няколко щедри глътки водка. Запита се какво ли прави Лайла, но не и децата. Те вече не бяха негови деца. Беше загубил правата си над тях, разбираше го ясно. Нямаше да го боли и наполовина толкова от този факт, ако беше успял да се сдобие с добра сума пари и нов паспорт, както и еднопосочен самолетен билет за Европа или Южна Америка. Но вече беше прекалено късно за това.

Седеше там и разсъждаваше над грешките си, когато чу шум. Вдигна глава и подуши въздуха като куче. Вятърът не донесе до него мириса на непознат, но му помогна да усети движение под лодката. Ето — отново. Дали вятърът кара мачтите да издават този шум?

Замисли се за това, че щом трябваше да убие човек, за да се сдобие с яхта, то щеше да е по-добре тя да е хубава и голяма, с която да можеше да се измъкне оттук, преди да излъчат новините, когато отново чу шума. Извърна поглед и видя нечии крака да слизат по стълбите. Нямаше време да извади пистолета от колана, прикрепен на талията му. Марио де Сото вече беше насочил към него своя „Кар К9“.

Останаха, секунда, загледани един в друг, с което признаха, че се познават. После Марио каза:

— Защо не отпиеш още една глътка, а, Гус?

Гус само продължи да го гледа втренчено. Знаеше, че това е краят и че няма сили нищо да промени. Замисли се срещу колко много мъже се беше изправял, точно така, само че тогава той беше в силна позиция. Едва сега разбра как се чувстват жертвите, които гледат в дулото на револвера и чакат да настъпи краят на света.

Револверът на Марио проследи движенията му, когато Гус посегна към бутилката водка, вдигна я и отпи още една дълга глътка. После предложи и на Марио.

— Искаш ли да я опиташ? Най-добрата е.

Марио поклати глава.

— Не, аз съм почитател на марката „Абсолют“.

Гус кимна. И пак отпи.

— Е, може да умреш и щастлив — каза Марио с лека, невесела усмивка.

Гус чувстваше тежината на полупразната бутилка в ръката си. Имаше шанс… последен шанс.

Марио видя бутилката да лети към него. Когато тя се издигна високо във въздуха, той отстъпи леко и безшумно встрани. Водката заля панталоните, а очите му, и без това тесни и злобни, се присвиха още по-злобно.

— Винаги съм поддържал теорията, че наемните убийци са глупави — каза той. — Защо иначе биха рискували живота си, като вършат мръсната работа на другите?! Наградата със сигурност не е толкова голяма, че да компенсира рисковете.

Гус чувстваше успокояващата го топлина на „Сигма“-та върху корема си под ризата. Ризата беше хавайска, купена по време на една безгрижна ваканция с Лайла. Той я носеше свободно пусната отгоре, защото така можеше бързо и лесно да извади пистолета. Марио беше глупакът, защото си губеше времето да му говори. А това даваше възможност да мисли, той още можеше да координира действията си… Все още можеше да спечели. Но Марио си имаше свой план.

— Стани! — Той посочи с револвера мястото, където Гус трябваше да застане. — Вдигни ръце над главата! — изкомандва.

Гус се подчини. Евтин метален стол стоеше между тях. Бяха еднакви на ръст, а той беше в по-добра форма от Марио. С рязко и внезапно движение, той бутна стола към Марио и протегна ръка към „Сигма“-та.

Но Марио беше по-бърз. Притисна револвера си до главата на Гус и го принуди да коленичи. Сега той беше на мястото, на което първоначално трябваше да застане. Марио нямаше намерение да губи повече време. Удари силно и главата на Гус увисна назад.

Марио коленичи до загубилия съзнание наемен убиец. Не му се искаше да цапа чистите си и изискани панталони на мръсния под, но нямаше избор. Беше си сложил тънки хирургически ръкавици. Извади „Сигма“-та на Гус и я сложи до главата му. Обви пръстите му около пистолета, приближи го до главата му и натисна спусъка. Куршумът направи дупка в главата на Гус, а ръката му се изцапа с нагар. Този път очите на Гус гледаха втренчени в нищото, а мозъкът му изпръска стените и изцапа килима.

Марио изчака секунда и се ослуша. Револверът на Гус имаше, разбира се, заглушител и звукът от изстрела едва ли щеше да бъде чут на кея. Вятърът духаше силно и поклащаше яхтата. Изправи се и отиде до стъпалата. Обърна се и хвърли последен поглед на мъжа, който беше прецакал живота му. В следващата секунда вече го нямаше там.

Дъждът току-що беше започнал да вали — този странен лосанджелиски дъжд, който започва внезапно и се превръща в порой, принуждаващ пешеходците да тичат по улиците в търсене на подслон. Но на Гус Араманов вече за нищо не му пукаше. Животът беше свършил за него.

Никой не видя Марио, когато излезе от сенките и започна да подтичва в дъжда. Никой не го забеляза и когато стигна до паркинга, качи се в колата и подкара към хотела.

Малко по-късно той вече стоеше под горещата струя на душа и се сапунисваше усилено, за да измие от себе си мръсотията на яхтата. Остана дълго време в банята, после се загърна с хавлия и се обади на рум сървис.

— Водка мартини, веднага — каза той рязко. — И нека водката да бъде „Абсолют“. Да, с маслина. Е, какво пък, по дяволите, нека бъде двойно. Може да донесете и малко печено пиле. Да, нека бъде покрито с галета.

Усмихваше се, когато остави слушалката. Не беше се чувствал толкова добре от години.