Александър Беляев
Ариел (44)

Глава XLIV
При приятелите

— Защо закъсня? Къде ти са нещата? Защо дишаш така тежко? — отрупа Джейн брат си с въпроси.

— Ти готова ли си вече, Джейн? Да вървим по-скоро… Ще ти разкажа из пътя… За малко не ми се случи голямо нещастие…

В автомобила, на път за пристанището, той разказа на сестра си една измислена история. Нападнали го бандити, които искали да го откраднат заради откуп. В Америка това било обикновено нещо. Той успял да се измъкне, като направил гигантски скок… Не, не е летял. Послужил си с онова, което показвал в цирка. Колко е хубаво, че имат билети за парахода.

— Ти сам сега виждаш колко бях права, когато настоявах по-скоро да заминем! — наставнически каза Джейн.

— И аз вече мислех за това — искрено призна Аврели.

Джейн го тупна покровителствено по ръката и каза:

— Всякога ме слушай.

Аврели въздъхна свободно чак когато огромният океански параход се откъсна от пристанището и водната ивица почна да се разширява все повече и повече. За щастие гангстерите не умеят да летят!

Ариел стоеше на борда, загледан как в мъглявата далечина се губят очертанията и гаснат светлините на града, не по-малко интересен и страшен от далечния Мадрас.

Пътуването продължи много денонощия. В полунощ стрелките на всички корабни часовници се придвижваха автоматично с един час напред. От време на време ниско мощно изсвирване на сирената разтърсваше въздуха и предупреждаваше, че са срещнали параход. Пътниците се развличаха в киното и с танци, но Джейн помоли Ариел да не излиза от каютата. Тя се опасяваше, че на парахода могат да се случат хора, които са виждали „Световното чудо — Биной Непобедимия“. И той, престорил се на болен, седеше послушно през цялото пътуване в каютата си, скучаеше и гледаше през илюминатора еднообразната водна повърхност.

Ариел имаше само една радост — спомените за далечните приятели.

От тези спомени не би се отказал за нищо в света. Не можеше да не мисли за Лолита, Шарад и Низмат.

Веднъж — беше вече близо до Лондон — Ариел не се стърпя и разказа на Джейн за Лолита. Джейн накара брат си да опише подробно девойката и като помисли, каза:

— Не е ли онази просякиня, която извика, когато те намерихме на пътя и те извадихме от чувала?

— Може би — смутено отговори Ариел. Това не му беше известно. Нима Лолита е била тогава толкова близко?

— Е, и какво мислиш за тази Лолита?

— Аз… Тя, разбира се, е много бедна, макар да не е просякиня… В Индия така живеят милиони хора… Тя е прекрасна като сън. И аз много я обичам и никога не ще я забравя.

— Да не искаш да се ожениш за тази черна мърла? — И Джейн се разсмя сухо и злобно. — Само това липсваше! Великолепно! Сър Аврели Халтън встъпва в законен брак с лейди Локита!

— Лолита, а не Локита! — избухна Аврели.

Но Джейн, смятайки спора за безполезен, каза:

— Трябва да ти поръчаме прилични костюми, Аврели. Фрак, смокинг, редингот. В Америка ти ходеше като клерк. Моята приятелка Барбара ще се изсмее, ако те види с такъв костюм.

И по пътя, и у дома Джейн не даваше мира на брат си. Той сякаш получи строга гувернантка, която ежеминутно го поправяше: ту не казал нещо, както трябва, ту не се обърнал, както се полага. Тя го принуждаваше да се усмихва, разговаряйки с неприятни за него хора, защото така изисквали добрите обноски. Учеше го да прави комплименти. Ариел понасяше търпеливо тези изтезания и ги наричаше в душата си дресировка. Особено я възмущаваше държанието на брат й с прислугата.

— Ти разговаряш с тях, като че ли са ти равни! — възкликваше тя.

— Но нима те не са също хора като нас? — възразяваше Ариел.

Джейн му четеше отегчителни лекции за класовото неравенство, за това, че с прислугата трябва да бъдем студено-коректни. Затова пък в отношенията си с хората от своя кръг трябва да проявяваме изключителна любезност.

— Но ако този човек ми е неприятен? — възкликваше Ариел.

— Не, ти си невъзможен. Ти си крайно невъзпитан! — изпадаше в отчаяние Джейн.

Веднъж Ариел, Джейн и Доталер отидоха извън града да видят тухларските заводи на Халтън. Там всичко страшно натъжи Ариел. Приземните бараки, глинестата почва, рововете и канавките, плискащата под мостчетата вода.

Но Джейн не забелязваше това: нали от тази кал, от тази глина се правят пари!

Някаква стара жена от работническото селище минаваше през мостчето, падна и не можа да стане.

Ариел се притече и я вдигна, като изцапа кожените си ръкавици и палтото, ушито от най-добрия лондонски шивач.

Без да се стеснява от Доталер, Джейн веднага, в присъствието на слисаната старица, почна да се кара на брат си. Според нея това било съвсем ненужна постъпка. Ариел мрачно мълчеше, изтривайки с кърпичка изцапаните си от глината ръце.

Една седмица след пристигането им в Англия настъпи денят, в който Ариел навърши пълнолетие. Джейн се готвеше с вълнение за това тържество. Тя не се изморяваше да повтаря на Ариел, че в този ден той ще бъде приет в кръга на високото светско общество. Бяха изпратени покани на най-добрите аристократични семейства.

Сутринта в деня на пълнолетието дойде настойникът Боден, придружен от мистър Хезлън.

Още в първия момент между тях и Джейн се разигра неприятна сцена. Джейн почна да говори с бившите настойници за отчета и страстите пламнаха. Разбира се, нито тя, нито настойниците крещяха и размахваха ръце. Напротив, разговорът се водеше тихо, думите се придружаваха със сдържани жестове. Но във всяка дума имаше отрова, във всеки поглед — стрела. По същество това беше най-търгашески спор с взаимни обвинения и оскърбления.

На Ариел тази сцена му направи толкова потискащо впечатление, че той не издържа и отиде мрачен в стаята си.

Нервите му бяха изопнати. Струваше му се, че този въздух го задушава. Въпреки хладното есенно време, той отвори прозореца и в стаята нахлу мъгла и фабрична миризма. В душата му растеше протест, зареждаше се някакво решение.

Краят на тържествения ден препълни чашата на търпението.

Когато поканените се събраха, на Ариел му се стори, че вижда някакъв маскарад, някаква страшна пародия на хора. Тук всичко беше фалшиво — фалшиви усмивки, фалшиви думи, фалшиви коси, зъби, руменина у дамите. Свежите лица бяха рядко изключение. Девойки с червеникави коси, с лунички по лицето, с дълги зъби. Мършави или дебели, задъхващи се от тлъстини мъже с фракове. И на всеки от тях, Ариел трябваше да стисне ръка, приятелски да се усмихне, да каже няколко приветливи думи. И всичко това под пронизващите погледи на Джейн, която следеше всяка негова крачка, всяка дума.

След обяда седналият до Ариел самодоволен, важен лорд Форбс започна да говори нашироко за Индия. Той наричаше индусите само „тези скотове“ или „тези груби животни, които се кланят на кравата“.

Ариел дълго се сдържа, но най-после не изтрая и извика:

— Повечето от тези прости, трудолюбиви, честни хора заслужават много по-голямо уважение, отколкото мнозина от тук присъствуващите, които впрочем живеят за сметка на тези хора!

Стана нечуван скандал. Всички изведнъж млъкнаха. Лорд Форбс се разтрепера от ярост и взе да пъха недопушената си цигара вместо в пепелницата в цигарената кутия. Джейн побледня, после, като извика на помощ цялото си самообладание, се постара да замаже неловкото положение.

Но как се нахвърли срещу Ариел, когато гостите се разотидоха! Забравяйки добрия тон, тя крещеше, че се отказва от такъв брат, че в него не тече кръв на аристократ, а на плебей, че ще трябва да го даде на възпитание в такова заведение, където от него ще съумеят да направят човек, или пък техните пътища съвсем ще се разделят. Ариел ще се лиши от всичко и ще бъде изхвърлен на улицата, където очевидно ще намери онова общество, което толкова го привлича.

За нейно учудване, което после премина в страх, Ариел не възразяваше нито дума, запазил мрачно спокойствие.

Това се стори на Джейн подозрително. Тя се престори на разкаяна и дори се извини за сприхавостта си.

— Ти, разбира се, не си виновен. Невъзможно е с един скок да се стигне от цирковата арена в аристократическия салон. Аз самата съм виновна донякъде, защото беше още рано да те показвам пред обществото. Но ти сам ще разбереш…

— Аз вече разбрах. Всичко разбрах — отговори Ариел. — Не се безпокой, Джейн. Няма да ти причинявам повече никакви неприятности. Късно е вече. Изморен съм. Лека нощ! — И той си отиде, като остави сестра си в недоумение.

Ариел заключи вратата на стаята си и закрачи развълнувано напред-назад, после спокойно събра най-необходимите си вещи в малкия куфар и излезе от къщи.

Беше мъглива нощ. На няколко крачки нищо не се виждаше. Ариел нае такси и заповяда да го откара на пристанището.

За своя радост разбра, че след един час заминава голям океански параход по маршрута Лондон, Бомбай, Коломбо, Мадрас. Той си взе билет за трета класа — непоносима му беше мисълта да пътува в обществото на хора като сър Джордж Форбс, член на палатата на лордовете, заради който стана последното скарване с Джейн.

След един час огромният океански параход се откъсна от пристанището и пое курс към бреговете на далечна Индия.

Хората, които стояха на брега, наблюдаваха как в гъстата мъгла се движи тъмна безформена маса, светейки с ивица илюминатори. В този предутринен час параходът изглеждаше като някакво приказно, създадено от въображението чудовище. Още известно време мъждукаха бледите светлини, като все повече и повече се топяха и избледняваха. Накрая и те потънаха в мъгла.

Параходът, който отнасяше Ариел, изчезна като съновидение.