Александър Беляев
Ариел (25)

Глава XXV
Господарят е непостоянен

Слугите напъхаха Ариел в чувал, завързаха го отгоре и го понесоха. Помощникът на Мохита даваше с дрезгав глас заповеди.

Чувалът беше стар, не много плътен. Ариел видя светлина и като почувствува пресен въздух, разбра — носеха го през двора. После светлината помръкна, въздухът стана задушен и по-прохладен… Носеха го по дълги коридори, после почнаха да се спускат по стръмна стълба. Отново ходници, стълби… Най-после го сложиха върху студените плочи. Трепна жълт пламък на фитил. Развързаха чувала и мълчаливо поставиха в него два тежки камъка. В очите на един от слугите Ариел забеляза сълзи, а на лицата на другите — мълчаливо съчувствие. Но помощникът на Мохита следеше неотстъпно всяко тяхно движение. Ариел видя отвора на каменен кладенец. „Ето къде ще трябва да свърши дните си летящият човек“ — помисли си той с тъга.

Двама слуги завързаха чувала, вдигнаха Ариел и с въздишка го хвърлиха в дълбокия кладенец.

А в двореца, в стаята на Шияма, Мохита пълзеше на колене подир своя господар, биеше се с юмруци по челото и ридаеше:

— Смили се, господарю!…

Раджата се мяташе по стаята, отблъскваше с ритници Мохита от себе си и крещеше:

— Ти, ти, ти единствен си виновен за всичко! О, гнусен, проклет гад! Ти ме лиши от най-доброто украшение на моя дворец, от най-добрата ми утеха — летящия човек! Ти оклевети и него, и най-честната жена! Ако Шияма умре, а тя сигурно ще умре…

— Боговете ще я запазят, владетелю! Докторът каза…

— О, лукав роб! Как се обърна езикът ти да оклеветиш най-добрата жена в света? Защо това змийско жило не се покри с язви? Ти ме накара, лъжливо куче, да извърша престъпление… Пред смъртта хората не лъжат, а тя ми викна…

— Тя не ще умре, владетелю!…

— Та тя не е виновна за нищо и ти, гнусен злодей, я оклевети. Очите ми се отвориха — Раджата плесна с ръце.

— Пощади ме, владетелю! Изслушай ме!

— Почакай, гадино!… Вземете тази гнусна твар! — обърна се раджата към дотичалите слуги. — Хвърлете го в клетката при тигрите! О, ти достойно ще ме позабавляваш с това зрелище!

Слугите хванаха Мохита. Той зарева така, сякаш вече бяха го хвърлили в клетката на тигрите.

Но когато го изнесоха в другата стая, той изведнъж престана да крещи и заговори тихо, обръщайки се към слугите:

— Не ме хвърляйте на тигрите днес. Почакайте до утре. Всеки ще получи по хиляда рупии… Утре гневът на раджата ще премине и той ще ви накаже, ако избързате да ме хвърлите в клетката. Аз пак ще му потрябвам. И на вас ще потрябвам! Чуваш ли, Банким, чуваш ли, Ганендра?… По хиляда рупии!… Утре раджата ще зашита: „Къде е моят любим Мохита?“. Няма го Мохита! „Кой е посмял да го хвърли? Да му се отреже главата!…“ А ако не ме хвърлите, ще каже: „Добре, че сте запазили моя скъп Мохита“. И ще ви възнагради щедро… И за всеки случай нахранете тигрите до пресищане. Така, че късове месо да стърчат от устата им. Така, че зверовете да не искат и да ме погледнат.

… Всичко това стана вечерта, а на другия ден при раджата дойдоха Боден, Пирс, Доталер и Джейн.