Александър Беляев
Ариел (15)

Глава XV
Може ли прахът от пътя да мечтае за слънцето?

— Ти много ли го обичаш, диди? — запита Шарад Лолита.

Той поливаше цветята в саксиите, наредени по корниза на верандата. Лолита стоеше над мангала и бъркаше с лопатка зеленчука в кипящото масло.

— Кого, Шарад?

— Твоя годеник, Ишвар.

Лолита се замисли и не отговори.

— Защо мълчиш?

— Не зная, Шарад, дали го обичам — отговори най-после тя.

— Но защо се зарадва, когато Ариел каза, че ще помогне да стане сватбата? Аз видях как пламнаха очите ти.

Лолита отново замълча. Ръцете й забележимо трепереха.

— Ти си още малък, Шарад, и трудно ще разбереш. Ишвар е добър момък. Аз зная, той ме обича, макар да не сме си казали и две думи с него.

— Защо?

— Майка му не позволява да идва при нас, да разговаря с мене, дори да ме гледа, за да не се оскверни. Но той все пак гледа и аз виждам, че ме обича, макар да не се решава да говори за това.

— Нима той самият не е парий?

— Да, той е парий, но неговият род стои едно или две стъпала по-високо от нашия… Да останеш вдовица за цял живот е много тежко, Шарад. И после дядо Низмат толкова тъжи, че неговият род ще залезе. И той старее. Вече му е много трудно да работи. А ако Низмат умре, какво ще стане с мене? Остава ми само да се хвърля във водата, както правят много вдовици у нас.

Шарад се замисли.

— А Ариел обичаш ли?

— Млъкни, Шарад! — с уплаха извика Лолита. Бузите й пребледняха, веждите й се сбърчиха. — За това не бива дори да се мисли!

— Защо? — не мирясваше Шарад.

— Може ли прахът от пътя, който всички тъпчат с крака, да мечтае за слънцето в небето?

— Слънцето осветява и цветчето на лотоса, и праха по пътя — важно отговори Шарад и лукаво примижа. — Ариел съвсем не е слънце, той е обикновен човек като мене. Само че аз не умея да летя, а него го научиха.

Дойде си Низмат. Шарад се измъкна незабелязано от верандата и се затича към гората. Той обикаляше като хрътка из бамбуковите храсти, докато намери Ариел, който лежеше замислен под едно дърво.

— Искам да ти кажа нещо, дада! — И като коленичи до Ариел, Шарад му разказа за разговора си с Лолита.

„Дандарат“ беше научил Ариел да скрива чувствата си, но все пак Шарад забеляза, че разказът развълнува приятеля му.

— Сега да вървим да закусваме, дада. Низмат си дойде вече от работа.

— Да вървим, Шарад! — И Ариел погали ласкаво момчето по косите.

Те се запътиха към къщурката.

— Старецът работи, Лолита работи, а аз се търкалям из тревата — каза Ариел на Шарад. — Но какво да ги правиш? Колкото пъти му предлагах своята помощ, Низмат не иска и да чуе.

Старецът срещна Ариел както всякога радостно и почтително. Сега Низмат мечтаеше само за сватбата на внучката си. Колкото и беден да е, сватбата трябва да стане не по-лоша, отколкото у другите хора. Да има сватбени флейти, сватбени оплаквания в тон с байрави и балдахин на двора под бамбукови пръти, увити с гирлянди от цветя. Вместо полилеи могат да се намерят повече свещници. Добре е да се извика духов оркестър, но това струва скъпо. Гирляндите ще направят Шарад и Лолита. И трябва по-скоро да се насрочи денят на сватбата.

— Може би ще отложим до празника пуджи? — каза Ариел.

— Защо да отлагаме до есента? — възрази Низмат. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. С Тара ти още ли не си говорил, господарю?

— Не… Утре ще поговоря — отвърна Ариел. Той беше много разсеян, почти нищо не ядеше, затова пък често поглеждаше Лолита, но нейният поглед беше упорито прикован към пода.

След закуската Ариел пак отиде в гората. При разходките си той все повече се отдалечаваше от къщурката.

Веднъж излезе от гората и внезапно се спря като закован, поразен от неочаквано зрелище. Пред него блестеше ослепително повърхността на голямо квадратно езеро в рамка от бял камък. На другата страна се издигаха бели замъци, огромни като планини, красиви като златни накити и леки като дантели. Един замък се потапяше с бялата си стена във водата на езерото и се отразяваше в нея с дивни резби, с кулички, високи и ниски, различни по височина и вид, напомнящи фантастични цветя, с балкони, с лоджии и причудливи покриви.

В центъра на сградата величественият свод се извисяваше към малка, тънка, изящна камбанарийка с удължен кръгъл купол. Постройката беше покрита от горе до долу с резба, арабески, с живо движение на капризни линии. Всичко това приличаше на странна фантазия насън.

Когато Ариел разказа на Низмат за своето откритие, той се учуди:

— Гледай къде си отишъл, господарю! Това са дворците на нашия раджа Раджкумар.

Оттогава вълшебният вид на дворците притегляше Ариел като магнит. Красотата на архитектурата се откри за пръв път пред неговите очи и дълбоко залегна в душата му.

Той често се промъкваше към недостъпните дворци и през храсталаците им се любуваше като на живи същества. Понякога до него достигаше мекият звън на гонг, гласовете на хора. Тайнствен и забранен за него свят!…

И този път, развълнуван от обхваналите го мисли, той отиваше неволно към замъците, разгръщайки с ръце клоните, без да чува разногласото пеене и цвърчене на птиците и провикванията на пискливите маймуни.

„Нима тя ме обича? Не Ишвар, а мене?“ — мислеше Ариел и сърцето му се свиваше сладко, а дишането секваше.

Да остане с тези мили, простодушни хора, да се ожени за Лолита, да обработва земята… Но ще може ли „прахът от пътя“ да се издигне до слънцето? А защо да не се издигне — със силата на любовта?… Ишвар ще бъде нещастен. Тара не се съгласяваше на брака му с Лолита, може би не ще се съгласи и сега, въпреки уговорките на Ариел. Слепите са недоверчиви. Проклет дар! Нещастие е да не бъдеш като всички!… Може би ще успее да убеди Лолита. А Пирс? Пирс, който няма да миряса, докато не го вържат с верига. Този Пирс като зловеща сянка помрачава светлината на живота му… Не, не му прилича на него, обречения на вечно изгнание, да мечтае за лично щастие. Да избяга… да остави Лолита… Цвърченето на птиците му се струваше като дрънкането на гривните върху мургавите ръце и крака на Лолита, слънчевите зайчета — бляскането на нейните очи, ароматният полъх — нейното дишане… Лолита сякаш се беше разтворила в цялата природа, окръжаваше го, обвиваше и прегръщаше като въздуха. Главата му се маеше…