Александър Беляев
Ариел (31)

Глава XXXI
В джунглите

Ариел се събуди под тавана на полуразрушен храм и не можа да разбере къде се намира. Но скоро си спомни мъртвата, заляна от вода пустиня с отразяващите се в нея звезди. Той летя над нея дълго-дълго, почти цяла нощ. На хоризонта, над блестящото тъмносиньо огледало на водата се показа черната ивица на гората. Бряг! Отдих! Ариел полетя още по-бързо.

Когато стигна края на гората, той беше толкова уморен, че не се зае да търси сухо място, а политна към едно голямо клонесто дърво и се настани като в гнездо. Прислонил глава до стъблото, той веднага заспа.

Събуден от първите лъчи на слънцето, Ариел с учудване забеляза, че виси във въздуха до дървото. Вероятно насън несъзнателно се е отместил от опората си. Макар и заспал, от предпазливост е обезтеглил тялото си, затова не е паднал на земята, а е продължавал да спи във въздуха. За него това беше полезно откритие — той ще може да спи във въздуха! И тази възможност много му послужи.

Когато се събуди, въздухът беше изпълнен с гъсти изпарения, пронизани от пурпурно-оранжевите лъчи на изгряващото слънце. Край него в клоните вече пееха птици, кряскаха маймуни. А долу край дебелите криви корени на дърветата, се грееше в лъчите на слънцето грамадна кобра.

Какво би станало с него, ако по време на съня си беше паднал на земята!

Кобрата се напи с вода от локвата, повдигна глава на една трета от дължината на тялото си, огледа се и видя в тревата една пъстра птичка.

Ариел забеляза опасността, която заплашваше птицата, и поиска да я подплаши, но кобрата се нахвърли мълниеносно на жертвата и я погълна, преди тя да успее да писне.

„Ето така ме дебнеше и Пирс — помисли си Ариел. — Но кобрата е гладна, а на Пирс за какво съм му?“

Обаче и Ариел беше гладен, и той трябваше да помисли за храна.

Отново се издигна над върховете на дърветата и видя, че се намира в края на диви, първобитни джунгли. Докъдето очи стигат, се виждаха като вълни на зелено море купчини огромни дървета. Ариел полетя над това море от зеленина. Сред една горска поляна забеляза развалини на храм с грубо изсечени колони, обвити с лиани. Долу растеше гъст храсталак.

Не би било лошо да се засели тук. Ариел се спусна вътре през дупката на полуразрушения покрив.

Обдъхна го влажен, застоял въздух. Покривът беше отчасти запазен. Тук можеше да се укрие от лошото време и от тропическите дъждове. В ъгъла на тази запазила се част от храма имаше черна статуя на седнал в кресло Индра, висока три човешки боя. Дланите на ръцете лежаха върху коленете му. Единият крак беше отпуснат на земята, а другият подвит. Очите бяха полузатворени. На главата имаше конусообразна митра^[1], а на гърдите — огърлица. Край него стояха фигури на божества в човешки ръст.

На коленете на Индра можеше да се нареди постеля, като се нахвърлят вършини, листа и мъх.

Статуята се намираше в тясна дълга стая. Вдясно имаше колони, отделящи съседното помещение на храма с нисък сводест таван, дясната стена пък беше почти цялата открита, а сводът се поддържаше само от четири квадратни колони. Това е открит път за дивите зверове.

Но нима от всички страни не го заобикалят зверове?

Ариел излетя от храма и започна да каца от дърво на дърво, като пчела, която търси медоносни цветове. За своя радост той се убеди, че в тази гора има много хранителни плодове. Наблизо имаше извор. Ненапразно храмът е бил построен тук! Край бреговете на ручея тревата беше изтъпкана от зверовете, примъквали се на водопой.

Привечер Ариел се настани в новото жилище. Той дори успя да се позапаси с плодове в случай на лошо време и да си направи от клончета и мъх постеля върху коленете на Индра. Още не беше се мръкнало обаче, когато Ариел разбра, че той не е единствен квартирант в този храм. Освен множеството скорпиони, гущери и прилепи, които забеляза още през деня, обитатели на развалините се оказаха и змии. Те допълзяваха тук след дневния лов и се свиваха на кълба, за да им е по-топло през нощта. Скоро целият под се покри с такива кълба. Като се нагласяваха за сън, змиите съскаха. Ръждивите прилепи, хранещи се с плодове, летяха на облаци, докосвайки с крилата си новия квартирант. Понякога те се спускаха към пода, с което обезпокояваха змиите и те съскаха срещу тях. При такова близко съседство на безброй много змии не беше безопасно да се спи и на коленете на Индра. И Ариел, спомняйки си своето сутрешно откритие, реши да спи под тавана, над главата на Индра.

Понякога го будеха гласовете на нощните животни и птици, но той скоро привикна и с тях.

За Ариел започна нов живот в джунглите. Първите дни той се радваше, че е отлетял далеч от своите преследвачи, предпочитайки пред тях дивите зверове и змиите. Само вечер, когато заспиваше, се чувствуваше самотен, изоставен и си спомняше за малкото приятели — Лолита, Низмат, Шарад. Но за връщане при тях беше още рано да мисли. Трябваше да изчака, докато Пирс прекрати търсенията си, да се убеди, че този път е изчезнал безследно.

Сега, без да се опасява от хората, Ариел можеше свободно да се наслаждава от радостта на полета. Досега трябваше само да бяга от преследванията или да забавлява с полетите си другите. В джунглите можеше да лети заради самото летене.

Още при първите лъчи на слънцето Ариел се издигаше стремително в синия простор. Влажният, тежък въздух на джунглите се сменяше с лек и освежаващ. И Ариел заедно с ранобудните птици пееше своята утринна песен.

Понякога той извършваше доста продължителни полети. Любуваше се на играта на светлината в облаците, на очарованието на лунните нощи със сладостното чувство за свобода, простор, лекота.

И той летеше с часове, докато тялото му напомнеше, че все пак е пленник на земята; когато чувствуваше умора, искаше му се да пие, да яде или да спи, той се връщаше в своето убежище.

Веднъж през една звездна нощ Ариел се опита да заспи високо над гората. Но като се събуди, видя, че вдигналият се по време на съня му вятър го е отнесъл далече настрана и той едва намери пътя назад. Оттогава не се решаваше да спи на небето.

Минаваха дни и Ариел все повече свикваше в джунглите. Изучаваше привичките и нравите на птиците и животните, с едни враждуваше, с други дружеше. Веднъж един тигър го издебна при ручея и скочи към него. Ариел едва успя да литне. С втори скок тигърът се хвърли към човека, който висеше във въздуха, но Ариел литна още по-високо. Разсърденият тигър почна бясно да скача, мъчейки се да хване жертвата. Ариел не можа да се сдържи да не подразни звяра, докато той най-после, разсърден от несполуката, изчезна в джунглите. А летящият човек го преследва още известно време с викове. Маймуните и папагалите взеха на драго сърце участие в посрамването на страшилището на джунглите.

Намериха се и приятели. Няколко маймуни, които отначало бягаха от Ариел и хвърляха подире му каквото им попадне, в края на краищата се сдружиха и идваха при него, а той прелетяваше при тях и ги гощаваше с отбрани плодове. Два папагала често го съпровождаха в полетите по гората и като го срещаха, крещяха гърлено: „Ариел! Ариел!“.

Ариел ги научи да казват: „Лолита, Низмат, Шарад“. И му се струваше, че разговаря с приятелите си.

Той видя страшни битки на слонове и биволи с тигри, видя огромни стада диви слонове. Отвисоко те му се струваха като някакви дребни мишки, а хоботите им — дебели опашки, метнати на главата. Долитайки по-близо, той чуваше глухия тропот на могъщите им крака, трясъка на чупените дървета, ударите на бивните, сухото шумолене на набръчканата кожа и сблъскващите се хоботи, ръмжене и рев. Видя стотици люлеещи се уши, вдигнати хоботи, непрестанно мърдащи опашки. Видя огромни стари слонове с бели бивни, покрити с листа и клончета, заседнали в бръчките и диплите на техните кожи, с една бивна, с белези на шията — следи от минали битки. Видя немирни чернички слончета, високи едва два-три фута^[2], които бягаха под коремите на слониците, и млади слонове, чиито бивни току-що се показваха.

Незабелязано за себе си Ариел се превръщаше в подивял човек. Косата му порасна, ходеше и хвърчеше гол, само с превръзка от листа на бедрата. Ризата и чаршафа пазеше грижливо под камъните.

По цели дни, заобиколен от птици и маймуни, той прелиташе от дърво на дърво да търси храна и при най-малка опасност се издигаше високо. Ако беше подивял напълно, той би свършил дните си в джунглите. Това не се случи и причина бяха опитомените папагали.

„Лолита! Низмат! Шарад!“ — крещяха те от сутрин до вечер и тези крясъци изпълваха сърцето му с радост и тежък упрек, караха го да мисли за своята съдба.

Произшествието в двореца на раджата и срещата с Пирс оставиха дълбоки следи в душата на Ариел. Той като че ли изведнъж премина от своя изкуствено присаден инфантилизъм към зрелост, макар още сам да не съзнаваше напълно станалата в него промяна.

Досега Ариел беше пасивно оръдие в ръцете на другите. В „Дандарат“ той се научи само да симулира, да скрива мислите и настроенията си. Като отлетя от „Дандарат“, живееше в страх да не попадне отново в ръцете на Пирс. Парализиран от този страх, той дори не мислеше за някаква активна борба, за да отстоява правото си да живее така, както си иска, а не така, както искат другите.

Страхът го докара в тези дебри, лиши го от обществото на хората, сред които има и добри, обрече го на самота. И изведнъж в него се събудиха човешката гордост и възмущение. Не, той няма да остане в джунглите! Той ще отлети при хората и ще заслужи своето право да живее сред тях!

Защо да не се възползува от своето необикновено предимство? Летящият човек може да направи много неща! Какво именно — той още не си представяше, още малко познаваше живота на хората. „Но времето само ще покаже какво трябва да правя“ — реши Ариел и почна да се стяга за път.

Той намери орех, чийто сок боядисваше кафяво кожата. В такъв вид можеха да го вземат и за индус, и за европеец със силен загар. След къпане боята избледняваше малко, но все пак се запазваше. Той прегледа ризата и чаршафа, изпра ги и дори се опита да ги изглади с нагрети на слънцето камъни. Като се запаси с малко плодове, една ранна сутрин тръгна на път.