Александър Беляев
Ариел (7)

Глава VII
Боден и Хезлън

Кантората на адвокатите Боден и Хезлън — Лондон, Сити, Кинг Уилиам стрийт — се помещаваше до самата черква „Мария Уулнот“.

От прозореца на кантората можеше да се види в ниша статуята на мадоната, потъмняла от лондонските мъгли и сажди, а звънът на църковния часовник заглушаваше дори съскането и кашлицата на старинния канторски часовник в черен, изяден от червеи шкаф с такива огромни размери, че в него биха могли да се поберат и Боден, и Хезлън — възсухи, бръснати старчета в старомодни сюртуци, които си приличаха като братя-близнаци.

Тридесет години те седяха един срещу друг зад бюрата с музеен вид, отделени от клерковете^[1] със стъклена преграда. През стъклото можеха да наблюдават служещите и в същото време да си говорят за тайните работи на фирмата, без да се опасяват, че ще бъдат чути. Впрочем те говореха много малко и се разбираха с полудуми.

След като прочиташе някакво писмо, Боден поставяше в ъгълчето му таен знак и го предаваше на Хезлън. Той на свой ред прочиташе документа, гледаше йероглифа, кимаше с глава и пишеше резолюция за клерковете. Само в редки случаи мненията им не съвпадаха, но и тогава бяха потребни няколко думи или откъслечни фрази, за да стигнат до съгласие.

Това беше стара, известна фирма, специализирала се по делата за наследства, завещания и настойничества и приемаща само богати клиенти. Не е чудно, че Боден и Хезлън натрупаха голямо състояние, размерите на което значително превишаваха законните норми на хонорара. Но тази страна на работата оставаше тайна на фирмата, опазвана в главните счетоводни книги зад дебелите стени на огнеупорните каси.

В това рядко за Лондон слънчево утро мистър Боден както всякога пръв разглеждаше кореспонденцията и прехвърляше прочетените писма на бюрото на своя съдружник.

В ъгълчето на един плътен синкав плик стоеше пощенският щемпъл на Мадрас. Боден бързо скъса плика и се вдълбочи в писмото, все повече свивайки тънките си сухи устни.

Като свърши четенето, той включи радиото. Гласът на говорителя съобщаваше борсовите курсове, но Боден не го слушаше. Радиото беше включено само за да не могат клерковете зад стъклената преграда да чуят нито дума от онова, което ще си говорят Боден и Хезлън. Очевидно предстоеше много важно съвещание и Хезлън вторачи в Боден кръглите си като на бухал, обезцветени очи.

Но говорителят напразно се силеше — Боден още нищо не казваше. Той прехвърли мълчаливо писмото на Хезлън, който го прочете с голямо внимание и устреми белезникавите си очи в съдружника. Така те седяха известно време, сякаш водеха мълчалив разговор.

И наистина, в тези минути те си казаха много един на друг, по-точно, всеки от тях мислеше за едно и също, опреснявайки в паметта си всички обстоятелства на едно от най-сложните, но най-изгодни свои дела — делото на Халтън.

Преди няколко години умря старият клиент на Боден и Хезлън, богатият земевладелец и фабрикант, баронет^[2] сър Томас Халтън. Той остави малолетни деца — Аврели и сестра му Джейн. Според завещанието цялото огромно недвижимо имущество на Томас Халтън и лъвската част от движимото преминаваха върху сина му Аврели; за настойници до пълнолетието на наследниците бяха назначени Боден и Хезлън. За тях това настойничество беше златна мина. Те така ловко се разпореждаха с имуществото заедно с членовете на настойническия съвет, че с всяка измината година умножаваха своето собствено състояние. Но мисълта им не можеше да се примири, че след като наследниците станат пълнолетни, този извор на доходи трябва да пресъхне и Аврели ще наследи, макар и доста намалялото, но все още значително състояние. В случай че Аврели умре, преди да достигне пълнолетие, имуществото щеше да бъде наследено от сестра му Джейн, а тя беше по-голяма от брат си и краят на настойничеството щеше да настъпи още по-рано. Затова за ловките настойници най-изгодно беше положението, при което Аврели да продължава да живее, но да се окаже недееспособен и след като достигне пълнолетие. Юридически това щеше да бъде възможно, в случай че Аврели се окаже душевноболен и бъде признат за такъв по установения ред. Към това именно бяха насочени усилията на Боден и Хезлън. Те вече не един път бяха настанявали свои подопечни в дома за умопобъркани, където подкупените от тях лекари умело правеха от нормалните деца душевноболни хора. Обаче това излизаше скъпо. В мадраското училище „Дандарат“ се оказаха по-сговорчиви, а резултатът, както беше известно на Боден и Хезлън, не личеше да е по-различен. Мадраското училище предлагаше и тази изгода, че Индия беше далече и затова настойническите власти, с които впрочем Боден и Хезлън се разбираха добре, и главно подрастващата Джейн не биха могли да следят съдбата на Аврели. И той още от ранно детство беше отведен от самия Боден в „Дандарат“. Но понеже това училище не съществуваше официално, то в настойническите отчети фигурираше някакво митично училище-санаториум за нервноболни деца. Бланките, подписите и отчетите на това училище се фабрикуваха в „Дандарат“.

Като доведе в „Дандарат“ малкия Аврели, мистър Боден има продължителен разговор с директора на училището Пирс-Бхарава, на когото даде указанието: животът и физическото здраве на Аврели Халтън трябва да бъдат запазени на всяка цена. Колкото се отнася до нервната система и психиката, те трябва да бъдат пределно разклатени. Общоевропейско образование на Аврели да не се дава в никакъв случай. Умствено да не го развиват. Никакви практически познания, никакво запознаване с живота. Ако не сполучат да го направят безумен, да го държат поне в състояние на инфантилизъм — детския стадий на развитие.

Пирс бързо разбра какво искат от него и обеща да създаде от Аврели класически идиот. Не толкова лесно, но все пак се споразумяха и за парите.

Боден се завърна в Лондон напълно удовлетворен. Целият отчет пред съдружника за пътуването се състоя от две думи: „Ол райт!“. И Хезлън не попита нищо повече.

Пирс изпращаше два пъти в годината на Боден и Хезлън официални отчети за настойническия съвет и неофициални донесения.

Отначало те бяха твърде утешителни. Но после започнаха да се появяват изречения като „Ариел-Аврели за съжаление се оказа труден за възпитаване“ — и съдружниците разбираха прекрасно какво значи това.

Но те не губеха надежда. В най-лошия случай, ако Аврели не се побърка, то все пак не ще е трудно да бъде признат за недееспособен. Боден и Хезлън пишеха във всеки отчет пред настойническия съвет за умствената изостаналост и недоразвитост на своя подопечен. Когато той се яви като пълноценен мъж с мъх на устните пред лекарската експертиза, настойническия съвет и съда и не бъде в състояние да отговаря на обикновените въпроси „какъв ден е днес, кой месец, на колко сте години, от каква националност сте, вероизповедание“ и други такива, и на всеки въпрос ще отговоря неизменно „не зная“ — неговото слабоумие ще бъде очевидно за всички. Останалото ще довършат приятелските отношения със съдебномедицинските експерти и членовете на настойническия съвет.

Така минаваха годините. До пълнолетието на Аврели оставаха само няколко месеца, когато се получи писмото, което накара Боден да включи високоговорителя.

Пирс съобщаваше, че курсът за учение на Аврели в „Дандарат“ е свършил, но той, разбира се, може да остане, докато навърши пълнолетие.

Понеже „умственото състояние на Аврели-Ариел Халтън за съжаление не е съвсем наред, то той, Пирс, бил принуден да подложи Ариел на специално лечение по метода на професор Хайд; мистър Боден и мистър Хезлън знаят какъв опитен лекар и голям учен е той. За най-голямо прискърбие дори намесата на професор Хайд не оказа забележимо въздействие върху умствените способности на Ариел, но опитът все пак не остана без резултат: Аврели неочаквано за всички, и за самия мистър Хайд, получи необикновена и наистина чудна способност, за която е трудно да се повярва, ако човек сам не я види — способност да се издига във въздуха без всякакъв апарат. Този божествен дар прави Ариел доста полезен за великите цели, които си поставя нашата организация.“

В черновата Пирс отначало написа „безценен“, но после поправи с по-внимателното „доста полезен“.

„И ако уважаемите господа Боден и Хезлън не възразяват, то ТД и ДОЗ (което означаваше Теософско дружество и Дружество за окултни знания) са готови да използуват незабавно Ариел за своите цели, разбира се, след като бъде признат за недееспособен.“

Най-после усърдието на говорителя послужи — като се премести до Хезлън, Боден проговори:

— Не е ли полудял Пирс?

— Това се случва с онези, които имат работа с ненормални — отговори Хезлън, като кимна с глава.

— Както и да е… — и без да се доизкаже, Боден почна бързо да пише нещо на телеграфна бланка. Нахвърлял няколко реда, той предаде на Хезлън бланката, на която беше написано:

„Да не се предприема нищо до получаване на нашите указания. Вземете всички предпазни мерки.

Боден, Хезлън“

Хезлън кимна с глава и предаде на клерковете през гишето телеграмата, като написа адреса.

— Един от нас ще трябва да отиде — каза Хезлън.

— Да — потвърди Боден.

И съдружниците се вторачиха един в друг, като обмисляха новата ситуация.

— Джейн… — след пауза каза Боден, давайки насока на мислите на своя съдружник.

— Да — отговори той.

И те потънаха в дълбок размисъл, на който биха могли да завидят йогите.